ВЕСТНИ4Е

Представяме ви един текст на Кристиян от 10.Б клас.

Писна ли ви да ми четете глупостите? Е, като не мога да ги изговарям, мога да ги напиша, нали? Този път пиша с цел.., но не се радвайте – целта е да ми олекне. Истината е, че дори ме е страх от това, до което мога да достигна. Страх ме е да не дастигна да извода, че това, което имам за щастие, се оказва проблемът ми. Не знам доколко сте разбрали, но аз мога сам да си докарам проблеми, които никой друг не би могъл. Страх ме е, че съм намерил щастието, но правя всичко възможно да го загубя. Тъпо ли ви се струва (защото на мен да) да изказваш проблемите си на човека, когото обичаш? Не мислите като мен, а? Е, сега ще ви обясня, както обясняват на мен – сякаш не съм разбрал нещо толкова лесно. Гадно е, когато си говориш за проблемите, човекът, на когото споделяш, да мълчи. Защо е така ли? Вие сигурно ще кажете – той те изслушва… Е да, ама дали? Какво „дали” ще питате – ами такова – дали имам нужда да ме изслушат? Обърках ли ви? Едва сега загрявам! Аз лично, когато си говоря с някого, обичам той да ме изслушва, но когато спра да говоря – да каже нещо, защото, ако не го ноправи, аз се чувствам по два (или повече) начина:

I – Чувствам, че трябва да кажа нещо, и започвам да задълбочавам в проблема по начин, по който мога така да „закопам” другия, че най-малко да го разрева. А това е тъпо, особено ако обичаш този човек.

II – Мисля си, че след като е чул проблемите ми, ще ме „отреже”. Не за това от какво естество са, а от начина, по който му ги поднасям.

III – Страхувам се! О да, определено се страхувам, и как не, като знам това, което мога да причиня с думите си. И ако човекът ми е близък – мога да го отдалеча. Сега ще ме контраатакувате с довода, че може да ми стане по-близък – да ме подкрепи. Е… не мисля така! Наистина е трудно да се сближиш с перфекционист. О да, перфекционист съм, и то какъв. Със сигурност съм различен от нормата ви за перфекционисти… аз си избирам образ, който за мен е идеален, и се влюбвам в него. След това, когато открия и най-малкото несъвършенство, се побърквам. Чувствам се несигурен, застрашен и далеч от перфектното. Сега ще поясня! Щом образът е перфектен и се появи дефект, то дефектът не е в образа. От това идва и моят страх. Доколко перфектното (образът) може да приеме дефектното – мен? Само не ме карайте да повтарям, защото след като си го обясних, се изплаших!

Добре де… защо съм такъв? Това е… проклятие! Нека поясня за кое става на въпрос – за това как мога да си причинявам толкова болка и то с такава лекота! Блазе им на хората, които не мислят. Аз не просто мисля – аз анализирам! И то не какво да е, а и най-дребните детайли, и то на едно подсъзнателно ниво. Колко тъпо, дори и аз не мога да си го обясня, но знам едно – СТРАХУВАМ СЕ ОТ СЕБЕ СИ! Знам, че има решение – да събирам всебе си, да го изписвам, да не споделям, но знам, че ще боли!

По дяволите, искам да съм разбран! Истина е, че всеки се чувства неразбран, но щом аз самият не се разбирам, то ко друг може?

Мислех си, че приятелката ми ще успее, но… истината е, че ме е страх от това да говоря по тези теми с нея, защото винаги имам усещането, че ще ме зареже… Днес си говорихме, по-скоро аз говорех за неща, които за мен са сериозни… но настъпи момент, в който явно успях да я отблъсна достатъчно и когато й казах „обичам те”, тя нищо не ми отвърна. Е, стреснах се… и какво направих? Ами вместо да попитам какво и защо и да се опитам да поправя нещата, аз се набутах в обвинения.

Знаете ли какво осъзнавам? Е няма как да знаете, ако не ви кажа… осъзнах, че страхът, несигурността и мисълта изграждат. Какво означава ли? За тези, които не знаят, ще обясня, а другите могат да си починат и да не слушат известно време. Означава, че за да преодолееш несигурността и страха, а като се замисля и всички останали негативни чувства, трябва да изнесеш разума си на едно по-високо ниво. Нещо, което не би станало, ако не си способен да се погледнеш отстрани, да се разглобиш, поправиш и сглобиш. Това е като така наречения ТУНИНГ.

Не знам дали вярвате, но моят начин на поглед отстрани е този – като пиша. Така осъзнвам същността на проблемите и ги решавам. Дори в момента съм в процес на решаване на сегашния си проблем. Надявам се, съм достатъчно разумен да премина през този етап и да не се връщам на него.

Сега ще отклоня мисълта си в друга посока, но няма да напиша в каква, защото – нека има и върху какво да мисля. Не мога да си обясня обаче защо, докато е в главата ми е каша, а излиза така лесно и подредено? Истината е, че решението бе да звънна по телефона и да се опитам поне от части да поправя нещата… но ако не ги бях написал, едва ли щях да зная какво да поправя. За какво ли изобщо пиша всички тези обяснения? Дали, защото смятам, че така ще ви подтикна да намерите и използвате своя начин на мислене, винаги когато е удобно и необходимо? Или да ви изясня колко е важен разговорът с партньора и въобще? А може би го пиша просто като информация, която трябва да бъде изведена, за да се обмисли? Всичко това е вариант. И няма грешен избор. Зависи от вас. Само се надявам да съм ви бил полезен, както бях на себе си… Сега знам какво и как да направя, но остава сглобяването. Наистина знам, че трябва да спра до тук, преди да се е изгубил ефекта, но не и преди да кажа няколко думи:

„Трупа, училище, родители, любов, компания, мислене, експлозия, смърт.”

Сега отивам да уча, а вие мислете какво значат.

Първа разбра, че не му* е лъжовна речта, Лириопа
синкавокосата нимфа, която Кефис бе увлякъл
в своето вито русло и насилил след плен във вълните.
От оплодената своя утроба красивата нимфа
нежно детенце доби, оттогава достойно за обич,
с името Нарцис. Запитан, гадателят на бъднината[*],
дали ще стигне детето до срока на зрялата старост,
даде той отговор: “Да, ако себе си то не познае!”
Дълго изглеждаше пуст на авгура гласът, но накрая
и новостта на страстта, и видът на смъртта го доказа.
Беше синът на Кефис към петнадесетте си години
нова година придал - ту дете, ту младеж да изглежда,
беше от много девойки желан и от много младежи,
но (тъй предвзета надменност живееше в нежното тяло)
никой младеж не можа, не можа да го трогне девойка.
Зърна го, както той гони към мрежите плахи елени,
нимфа една сладкогласна, незнаеща ни да немее;
щом друг говори, ни първа да почне - екливата Ехо.
Тяло бе Ехо тогава, а не глас. Разтваряше устни
не другояче, а както сега приказливата нимфа:
от наредени слова произнасяше крайните само.
Стори Юнона това, че додето тя можеше своя
Юпитер из планината в общуване с нимфи да хване,
Ехо отвличаше с думи нарочни богинята дълго,
докато те се измъкнат. Сатурния, щом се досети,
рече й: “Твоят език, що така ме е мамил, ще има
по-малка сила за тебе от днеска - за най-кратък говор.”
Следва заканата дело. Но можеше нимфата все пак
в края речта да повтаря и чутите думи да връща.
Щом като Нарциса зърна, забродил по пусти пътеки,
тя запламтя от любов, по следите му тайно поема -
колкото пó го следи, пламенее от по-силен огън,
не другояче, а както възпламната сяра, споена
около факелен връх, доближения пламък прихваща.
Колко жела да пристъпи до него с ласкателни думи,
нежни молби да му тя изрече! Естеството й пречи
първа да почне, което й то позволява - охотно
звуците чака, на тях да отвръща на слово със слово.
Викна момчето веднъж, отклонено от вярната свита:
“Има ли някого тука?” и “тука” отвърна му Ехо.
Чуди се то и на всички страни се оглежда и с гръмък
ясен глас вика: “Ела!”, и зовящия тя призовава.
Пак се озърна и щом не се никой показа, извика:
“Що ме отбягваш?” и ето отекнаха същите думи.
Спира се то. Заблудено от срещния ек, се провиква:
“Тук да се срещнем!” - на кой зов тя по-драговолно би дала
отговор? - и за ответ: “Да се срещнем!” - отеква му Ехо.
И от речта си сама запленена, напусна гората
и се затече с ръце да обвие любимата шия.
Бяга то и през бега: “Не протягай ръце за прегръдка!
Бих предпочел смъртта - то крещи, - вместо ти да ме имаш!”
Тя не можа да му друго отвърне освен: “Да ме имаш!”,
скри се презряна в леса и лицето засрамено крие
с листи дървесни, сега в пещери недостъпни живее.
Все пак остава страстта й, с обидата тя пó нараства.
От непрестанните грижи увяхва нещастното тяло,
кожата изпосталява, отлитат във въздуха всички
сокове нейни телесни. Глас само и кости остават.
Жив е гласът й, а казват, че костите станали камък.
Днес по гори се таи, в планината, макар и незрима,
всеки я чува - гласът й единствен живее у нея.
Нея така той, а също и други планински и водни
нимфи измами, така пренебрегна и множества мъжки.
Най-после дигна ръце към небето един пренебрегнат:
“Тъй да обича и то, тъй любимото да го избягва!” -
рече. Молбата му права прие рамнунтийската дева.
Имаше извор кристален, блестящ със сребристи вълнички.
Още не бе от пастир и кози из планинските паши,
нито от друго животно докосван, не беше от птица,
нито от кой да е звяр, ни от паднал клон струи помътвал.
Беше опасан с трева, избуяла от близката влага,
и с гъст шумак, непропускащ до мястото слънчева жега.
Тука отседна момчето, от дългия лов и от зноя
морно, примамено то от красивия кът и потока,
и доде пие, пленено от дивния образ под него,
пламва по блян безтелесен, водата за него е тяло.
То се само възхищава на себе си с глед неподвижен,
сякаш застинало в образ, изваян от пароски мрамор.
Наземи легнало, гледа очите - съзвездия двойно,
буклите - накит, достоен за Бакх и за Феб Аполона,
шията - слонова кост, и страните, все още момчешки,
своето нежно лице, белотата си, розовината
и се учудва на всичко, с което самото учудва,
себе си сляпо желае, обича, обичано то е.
Жадно, за себе си жажда усеща - и пали, и пламва.
Колко ли пъти - напразно - целува лъжовния извор,
колко ли пъти ръце във водата потапя да галне
шията, там отразена - но себе си как да погали?
Без да съзнава що вижда, от образа виждан изгаря -
съща заблуда омайва очите му и ги възбужда.
Що, доверчиво момче, по видения бегли залиташ?
Нигде не е любовта ти. Загубваш я, щом се извърнеш,
сянка на лик, отразен във водата, под себе си гледаш.
Тя съдържание няма, явява се с тебе и чезне,
с теб ще си тръгне сама, ако можеше ти да си тръгнеш!
Нарцис не може оттам ни от глад, ни от мисъл за отдих
да се откъсне и тяло прострял на тревата на сянка,
неутолимия взор приковава в измамния образ
и от очите си сам се погубва - привдигне се малко
и със прострени ръце пред околния лес възклицава:
“Някога някой дали е, гори, по-жестоко обичал?
Знаете вие, били сте потаен подслон за мнозина
и продължава животът ви цели столетия вече,
някой дали е така - припомнете си - чезнал от обич?
Любя го, виждам го аз, но когото и виждам, и любя,
все ми убягва. Такава измама възпира страстта ми.
И да ми расне скръбта, ни дълбоко море ни разделя,
ни планина, нито път, ни стена със заключена порта.
Скъдна вода ни дели. За прегръдка самият бленува.
Колкото пъти протегна уста към водата кристална,
толкова пъти и той устремява уста срещу мене.
Ето, почти те докосвам, разделя ни, влюбени, малко.
Който да си, излезни! Не мами ме, момче ненагледно!
Пипна те, бягаш - защо? Ти от моята хубост и младост,
вярвам, не бягаш, по мене копнееха даже и нимфи!
Все пак ми вдъхва ликът ти приятелски тайна надежда -
щом аз протегна ръце, ти към мене нагоре протягаш,
смея се, смееш се ти, забелязвал съм твоите сълзи,
щом съм отронвал сълза, като кимна, насреща ми кимаш.
И като гледам как движиш красивите устни, разбирам -
ти ми отвръщаш словата, които не стигат слуха ми.
Аз съм това! Уверих се, не мами ме образът собствен,
в обич към мене горя. И разпалвам, и сещам огньове.
Но що да сторя? Да моля? Какво? Или той да ме моли?
Всичко, що искам, е в мен. В нищета от богатство изпаднах.
О, ако можех сега да изляза от своето тяло!
Нова мечта на обичащ - да бъде далеч обичта му.
Моите сили отнема скръбта ми. Живот дълготраен
нямам пред себе си вече. Във възраст най-ранна умирам.
Но ми не тегне смъртта. Със смъртта ще умре и копнежът.
По-дълголетен живот за любимия бих аз поискал,
но ще издъхнем с един и същ дъх неразделни двамина.”
Рече това и към същия лик, безразсъден, се върна,
с сълзи водата смути, тъй от повърхнината смутена
образът пак помътня. Забелязал, че чезне, извика:
“Где бягаш? Тук остани, безсърдечен, недей изоставя,
който те люби - това, що не мога с ръка да докосна,
нека поне съзерцавам, да храня безумството тъжно.”
Тозчас от горния край той одеждата с вопъл разкъса
и по разголена гръд се заудря с ръцете мермерни,
розова червенина му гръдта разранена обагря
както при ябълков плод - от едната страна той белее,
а руменее от друга, и както зърната на грозда,
още преди да узреят - с петната от пурпур пъстреят.
Щом се наново видя във водата, сега прояснена,
повече не устоя той и както на лекия огън
жълтият восък се стапя, и както сланата сребриста
сутрин от топлото слънце, така от любовната мъка
той се топи и полека изгаря от вътрешен огън,
багрите вече не са белотата и руменината,
чезне и свежест, и мощ, и това, що пленяваше взора,
тлее самата снага, по която копнееше Ехо.
Щом го видя тя, макар незабравила още гнева си,
мъка изпита и колчем нещастното викне: “Горко ми!”,
нимфата с вик отразяващ повтаря съзвучно: “Горко ми!”
Още додето ръцете му шибаха с плясък плещите,
същия плясък звънлив тя отпращаше из планината.
Сетната реч прикован над водата едва бе изрекъл:
“Ах ти, момче, аз напразно те любих - и мястото върна
същите думи, - прощавай!” - И Ехо отвърна: “Прощавай!”
И отмалял, той отпусна глава на зелените злаци,
склопи смъртта му очите, захласвани в собствена хубост.
Даже в подземното царство приет, във вълните стигийски
пак се оглежда. Сестрите наяди оплакаха брата
и му поднесоха дар от главите си рязани къдри.
Екна плач и на дриади. Плача им подемаше Ехо.
Беше приготвена клада, носилка, размахаха факли,
но бе изчезнал трупът, вместо него шафраново цвете
със снежнобели венчета съгледаха върху земята.

* Прорицателят Тирезий.

=================================
Цитира се по:
Публий Овидий Назон. МЕТАМОРФОЗИ. - София: Народна култура, 1981
Превод от латински: Георги Батаклиев
Из Трета книга, стихове 341 - 500

Предисловие. Прави излязоха тези, които твърдят, че историята се повтаря само че с други действащи лица. Преди две години през ваканцията тогавашният 11.а клас и г-жа Бачийска направиха ремонт на класната си стая. Тази пролетна ваканция ние, учениците от 10. а клас заедно с нашия класен г-н Младенов, поработихме и за 4 дена успяхме доста да освежим нашата класна стая.

Експозиция. Всъщност идеята я подсказа Анета в началото на учебната година, след това Кристиян я подхвана и накрая решихме да обновим помещението, в което прекарваме голяма част от ежедневието си. Събрахме пари, поспорихме за цветовете, дойде ваканцията и се захванахме за работа.

Ден първи: Завръзка. Събрахме се в 9 часа и установихме, че леличките вече са ни помогнали, като са изнесли чиновете и столовете. Изнесохме всичко останало, махнахме балатума, отстранихме шуплите по стените и тавана, майсторите (двамата Цецовци ни помогнаха изключително много, без тях едва ли щяхме да се справим толкова лесно) замазаха дупките, купихме необходимите бои, четки и пр. Повечето от нас изчистиха чиновете, столовете и другите мебели.

Ден втори: Кулминация. Яко бачкане падна тоя ден. Започнахме боядисването на тавана. Не ви обезсърчаваме да пробвате, ама да знаете, че е голям зор. Особено ако разполагате с малко момчета. Момичетата боядисаха шкафовете (нещо не случихме на цвят с тях, ама здраве да е). Следобед втората смяна довърши стените и изчисти цокъла и пода. Поправихме, колкото можахме, шкафовете, чиновете и столовете.

Ден трети: Фалшива развръзка. Мислехме, че този ден ще приключим, но като отидохме сутринта, се убедихме, че с едно минаване на стените няма да стане. Започнахме отново да боядисваме с латекс и това отне няколко часа. Струваше си усилията. След това се заехме с цокъла (това е ивицата блажна боя, която се простира до височина 1.50 м). Минахме го веднъж, боята свърши, а гледката не ни хареса. Стана ни ясно, че ще се купува още боя и ще трябва да дойдем още веднъж. За утеха боядисахме радиаторите.

Ден четвърти. Развръзка. Понеже сами смесваме боите, а предния ден сместа свърши, се наложи да докараме същия резидав оттенък като вчера. С малко повече търпение успяхме. Боядисахме за втори път цокъла, поправихме някои пропуски и с това приключихме за този ден.

Финал. Във финала нас ни няма. Там има слагане на балатум, табла и други технически подробности. В него взимат участие леличките и майсторите, на които още един път казваме: Благодаря за помощта!

Благодарим за отзивчивостта и на ръководството на училището!

Послеслов. Това е почти всичко. Не е лесно, но не е и трудно. Може да пробвате и да разбиете очертаващата се тенденция само хуманитарните паралелки да правят подобни ремонти. Ако се навиете, ще ви помогнем, като споделим опита си на майстори, макар и само за четири дни.

Забравихме да кажем, че от първоначалните планове за цветова гама не остана и помен. Получи се нещо друго, ако искате да видите какво, елате в стаята на 10.а. На нас ни харесва и се чувстваме прекрасно в нея!

На 26.03. 2008, сряда, се проведе първият двуезичен урок по чужд език в нашето училище. Първоначално той беше замислен като изненада за групата по I I-ри ЧЕ немски от 7. клас по повод на 100-ия учебен ден. Непредвидени обстоятелства обаче наложиха отлагане на изненадата. Макар и позакъсняла, тя беше посрещната с голям интерес и вълнение.

Какво е това „двуезичен урок”?

Ами просто урок, в който се говори на два чужди езика едновременно! Единственият „забранен” език беше родният ни български. Разбирането на непознат текст на немски и предаването на съдържанието му на английски (или обратното) не е лесна работа, особено в началото. Получиха се и много смешни „смесени” българо-английско-немски изказвания, но само докато „загреем”. После всички се убедихме (и ученици, и учители), че владеенето и ползването на два чужди езика е не само полезно и необходимо в наше време, но и че може да бъде забавно и интересно.

И както при всички печеливши продукции …

… to be continued…!

На 7 март в зала “Европа” по инициатива на учениците от 9.а клас се състоя дискусия на тема “Идеите на Френската революция и отражението им върху Българското възраждане”. В обсъждането взеха участие организаторите от 9.а клас и техните съученици от 9.б клас. В изложението на дискусията бяха обхванати и разяснени идеите на Френската революция и връзката им с дейците и участниците в някои български въстания и революционни комитети. След това коментирахме и най-важния въпрос на събирането “Подарена ли ни е свободата” . Тук вече се включиха и гостите на дискусията, като с изказаните мнения и аргументи всички участващи се произнесоха срещу тезата за “подарената свобода”. Идеята на събирането беше не само да отбележим националния ни празник Трети март, а в една свободна, неформална обстановка да се опитаме да обсъдим по-сериозни въпроси, засягащи не само миналото ни, а и нашето настояще и бъдеще.

Наталия от 9.а клас

Three poems from THE LORD OF THE RINGS

The Elephant’s Child - a poem by R. Kipling

The Poet by Tom Wayman

Funeral Blues by W. H. Auden

A nice poem by an American author

If by Rudyard Kipling

Виж правилата в pdf

Виж правилата в pdf

Прочети преразказаната версия в pdf

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то….
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.