ОТ ВАРНА ДО КРАПЕЦ НА ШЕСТ ГУМИ

На отиване поради известни обстоятелства не обърнахме внимание на нос Калиакра: пропадна планът ни да спим в Каварна, в крак преустроихме намеренията, бързахме да не ни свари високото слънце, не познавахме още пътя и прочие. Ставахме рано, тръгвахме малко след седем, въртяхме не повече от два-три часа. Ранното каране излезе възлово и по отношение на носа.

Беше мъртвило, когато стигнахме Калиакра - пътят след Българево е отличен, пердаши се бързо. Ошетахме нагоре-надолу, поснимахме се. Взеха да пристигат автобуси - първо автобусът с персонала от комплекса, те ни разглеждаха странно; сетне заприиждаха автобуси с туристи. Ние седнахме да ядем.

На нос Калиакра е хубаво човек да си направи панорамна снимка: от ляво и дясно високи скалисти брегове и между юга и севера - ти, в центъра на обектива; над тебе - антените и локаторите на военните и метеоролозите. Натоварихме се и едва на излизане от зоната се светнахме, че то всъщност посещението се заплаща. Понамалихме, за да видим цените. Билетопродавачът и той ни разгледа.

- Ей, пари нямаше да дам... аз ви казвам... и нямаше изобщо да вляза - реши по тоя повод Емо.

- Хубаво, че цъфнахме рано - констатирахме ние очерталият се факт.

На входа на Каварна от юг има бензиностанция, до нея са направили нещо като беседка в неогръцки стил или кич (според естетическите схващания на минувача), но по-важното - има чешма. Течеше рехава, но удовлетворителна струя. Нашампоанихме се - е, вярно, след няколко часа, под изоставения къмпинг Топола, долу, на тясната пясъчна ивичка, осеяна с обли камъни, солените морски води отмиха каварненската чешмяна вода. Нищо. Бяхме на денонощие от Албена, от нейните плажни душове.

Този - и аз не знам как да го наричам, бивш ли, изоставен ли, импровизиран ли - къмпинг Топола е нещо страшно прашно, с рехава растителност, прегоряла трева, ниски дръвчета, храсталаци, боклук навсякъде - неподдържан от никого. На връщане повечето от видените малокалибрени палатки ги нямаше, останали бяха скритите из дърветата наоколо големи екземпляри с навеси, обитавани от подготвени за дълъг престой неконтактни хора с автомобили, сгъваеми маси, столове. Спокойно човек може да се претрепе, ако нощем тръгне да пикае на изток - брегът е висок поне петнайсетина метра; площта за къмпингуване е равна не повече от стотина метра в ширина, след това започва стръмен баир чак до село Топола. Видяхме някакви да шетат по наклона, да берат нещо - билки ли, що ли? Иначе тук си спретнахме подобие на бивак - с камъни за маса, Емо опъна въже за простир, щипките влязоха в действие, провесихме бански и хавлии... (Впрочем за какво ги плещя тези последните неща и аз не знам. Сигурно се включва старият ми инстинкт за запълване на всякакви текстови дупки и страници - виждам, че тази част тънее, че връщането ни по същия път ме ограничава в описанието, въображението не работи, че трябва все пак да се доразкаже и изкоментират фотосите...) Не беше нищо особено мястото - може би затова и станаха най-характерологичните за бивак и бивакуващи снимки, дръпнахме му и един възпоменателен клип. На заранта най-после Мая ни щракна и в спалните чували - аз се изпънах досущ като мумия (спалният ми чувал по етикет се водеше от този тип), само носът ми стърчи както винаги, изгорял както никога. Емовият чувал е тип "класик", но с нестандартна шарка и краска - с повече домашен, отколкото пътнически десен (и с чувал близнак - в палатката при Мая).

Да кажа нещо за велосипедите, а? В крайна сметка те ни носеха на гръб - с цялото ни тегло, настроения и багажи. Номер едно бе Cross-ът на Мая. Типичен туристически танкер, 28-цолов, алуминиева дограма, як гръб, джанти, широко кормило, всичко както си му е редът - повече жива сила, отколкото търсена скорост: големият венец бе с 42 зъба. Мая кара с високо вдигната седалка, според мен до небето, спокойно, равномерно. Велосипедът много помага на темповото колоездене, каквото демонстрираше тя. Номер две. Емо с неговия шосеен бегач, азиатски, преживял студентство в София и така нататък. Нарочно му беше купил по широка външна задна гума, беше разширил и приспособил багажник по собствена схема; отгоре - издутият самар. Когато слезеше от някой бордюр, се чуваше само едно глухо "туп" - и даже не "туп", а "дуп" - без никакви вибрации, като гюле. С двоен товар, с неизбежните мъки със спирачките, понякога на Емо му писваше да се влачи с нас и пускаше колелото напред, за да реализира скоростта и да облекчи карането. Аз пробвах бегача му, щях да се пребия, едва спрях, изръбих се макар и за две кръгчета и се отказах. Сега Емо има Cross с еленови рога (кормило), 28 цола, 48 зъба, як бързак. Сега и аз имам нов двуколесник, но тогава бях с ловешко балканче, по фамилия Reactor, дамска рамка, шест скорости, един преден венец с брой зъби, колкото на бабичка, 26-и номер обувки, желязно чене, нисък венец, юношески размер курбел, при лек крен педалът стърже по трасето. Номер три отвсякъде. Отзад с дрехите и чувала върху багажника, отпред с тежка раница в коша - при всяко отпускане предницата ставаше нестабилна. Спирачките - от най-евтините възможни - допълваха двигателната картина: спирах с аванс от сериозен метраж. Не, колелото не беше лошо - пазарско, леко за каране, с прекрасно кормило тип Дейвид и Харлейсън (в Шабла имаше много такива), но изключително бавно и със съвсем различно от употребяваното от мен предназначение. Ако Емо и Мая са на четвърта скорост, аз трябва да съм на пета. Когато те са на пета, аз съм остъргал целия си потенциал. При тях има шеста, седма - при мен няма такъв филм. При лек наклон или по-голямо надолнище ги бавех колосално - и сега като се сетя, още ме е яд. Още същата зима продадох колелото.

И ето ни пак в Албена. Пак в края на плажа. Отзад на алеята заварихме все същата каравана на едно немско семейство, палатка, колесник за скутер - явно прекарваха лятото си на курорт, ама безплатно, на метри от границите на комплекса, но в неговата успокоителна сянка. Скутерът им беше закотвен на трийсетина метра в морето, точно пред нашата палатка. Привечер няколко души дойдоха да ни питат чий е скутерът. Разваляло се времето, вълните щели да го хвърлят на брега. Немецът-баща пиеше някъде бира, та го намериха след известно издирване. Докараха автомобил, дърпаха с въжето - ние гледахме от първия ред и даже по едно време се хванахме на помощното въже с бащата и сина, един вид, и ние да вадим ряпата. Има снимка от този момент, но не е таферна поради сумрака и качествата на сапунерката. На следващата сутрин направих последните си две снимки - една на изгрева със скутер и една без скутер. Рано-рано, в седем и нещо си хванахме пътя за Варна и действително малко преди обяд, час след като влязохме у дома, заваля проливно. Дъждът ни бе следвал.

Та прилагам една от последните две снимки повече като опит за поанта. Тя и без това е от типа "Отечеството е прекрасно!". На което от 1924 година насам се отговаря:

Прекрасно - но що е отечество?

юли 2007, оп. 149 © Огнян Антов & Anapest.Org

    Първа част | Втора част | Трета част