3. ПРИКАЗКА ЗА ДЯВОЛА


В живота си никак не бях се надявал
да срещна човешкия враг.
Покани ме дяволът – старият дявол –
дома си на чашка коняк…

Потайно стълбище, подскачаща крушка
и сенки, прибягващи вред.
От тясно прозорче се вмъква вихрушка
и в пазвата нагло се вре.

Почуквам. Вратата метална, във черно.
Отваря човешкият враг.
Усмивката – галеща със триизмерност,
дъхът му – на марков коняк…

И там, в кабинета, под мижава лампа
подписваме пробен контракт.
Година една (пише там) ще се трампим:
той – аз, а аз – той (т.е. “враг”).

          Годината мина.
          Прибирам се,
                            значи,
          у дома и гледам:
          палат!
          С басейни, шезлонги,
          със псета – пазачи…
          Жената лежи по халат.

          “Здравей, скъпа!–
                                   викам.–
          Посрещай си госта,
          отдавна отсъстващ оттук.”
          Тя копче натисна
          и писна звук остър,
          алармен звук,
          звук
                 като чук.

          С ръмжащи ченета
          ме погнаха псета –
          извиках за помощ –
          уви:
          дойде ми на помощ
          момчище
                       напето,
          простря ме,
          ръка ми изви.

          А после на разпита
          мойта съпруга
          не ще и да чуе за мен:
          “Разкарай се – вика, –
          намирай си друга –
          беднячка!”
          Заминах сломен.

Потайно стълбище, мъждукаща лампа,
във стаята дъх на коняк…
Аз моля, изисквам, държа да се трампим
отново с човешкия враг.

Пък той ме поглежда с окото зелено,
усмивката цъфва в шпалир
и тихо нарежда: “Приятелю, мене
за мен и за теб ме боли!

Така исках пак да си стана човек, а
пък пак… пак оказах се враг!
Съдбата ме сграбчи – о, участ нелека!
Но нека разкажа ти как:

В живота си хич и не бях се надявал
да стана дотолкоз прочут.
Покани ме дяволът – старият дявол –
дома си на чашка вермут.”

И…