Четете ТУК!

Книгата е желание за потъване в литературата като изкуство, а не в литературата – рупор на нравствени, морални и прочие ценности. В този смисъл (без това да е самоцел) книгата стига до там, откъдето започва популярното (особено школското) говорене за литература. Това е естествен опит за затворен анализ на осем Вапцарови стихотворения – цикъла “Песни за човека”. Те сами си съзиждат контекст. Книгата е нещо като пособие на един частен поглед към творбите на Вапцаров и затова не е пълноценна без паралелно четене на самите творби. Заглавието е, разбира се, провокативно. Цели да по(д)веде читателското любопитство (да пожелае) да надзърне и зад корицата. А иначе основата е тази: нека четем – Вапцаров и всички големи поети – със средствата на литературната наука и с епидермиса на сетивата си.

Антов, О. Вапцаров на български. Варна, 2002 [+]

Хората, нормално, изживяват крах. При поетите понякога е задължителен, а и те самите се стремят към него. При Есенин има три женитби. Първата е ранна, невръстна, така да се каже, неизбежна. Другата любов е Айседора Дънкан. Странно ви се вижда присъствието на това име, нали? И то във времето на Великия Октомври. Наистина, необичайна и лунатична изглежда историята на поетите. При това и тук има сватба. А още по-показателно е, че сватбата всъщност е фиктивна. Представете си тя, двайсет и кусур години по-възрастна, все едно му е майка или дойка, или робиня. Представете си, че нито тя говори руски, нито той – английски. Какво влечение – театрално, маскарадно, но и истинско, дълго, затегнато. Той заминава с нея из Европа, стига и в Америка. Той самият разказва за възмущението си в Америка; когато пристигат, вижда на сергията вестник с голяма снимка на Айседора и друга, негова. Грабва вестника, кара някой да му преведе статията. Статията започвала така: “Айседора Дънкан, великата танцьорка и т. н. (не цитирам точно) се завърна наскоро с руския си съпруг С. Есенин.” И за него повече ни ред. Той хвърлил вестника, влязъл в ресторанта и се запил с някакъв негър. (...)

Есенин, С. Няма вече връщане назад. Превод от руски - О. Антов [+]

Преводът на едно стихотворение е като прехода от дете към възрастен - както и да го преведеш, все ще съжаляваш. (Соломон Горгий)

Ако определят поезията като "камерно, елитарно" и пр. изкуство в голямото литературно родословие и ако това е така, то е не защото я чете някакъв елит, а понеже тя, поезията, е изкуство на препрочитането...

Мерилото на една поетична книга e не в позата на лавицата и шрифта на корицата, не в жеста на отваряне и в прегледа върху съдържанието, не в познанството с автора и с рекламата на неговите "спиралоцентрични, пара- и метафизични кръгове" и божем "търсения", не е в цифрата на тиража и в лотарията на речниците, не е дори във факта на еднократното и педантично изчитане, още по-малко в ритуалната интонация на публичното възвестяване - всичко това е статистика.

Мерилото на една поетична книга се състои в това колко пъти тя ще бъде препрочетена (сиреч пожелана), пък било то и от един само читател (извън автора).

Антов, О. Него го няма от няколко часа. Варна, 2004 [+]