Под редакцията на Огнян Антов
За контакти:
Антон Чехов
Вуйчо Ваньо (1896)
Антон Павлович ЧеховАнтон Павлович Чехов

НЕДОСТАТЪЧНО ВЪВЕДЕНИЕ ОТ РЕДАКТОРА НА ПОРЕДИЦАТА НА АНАПЕСТ ДРАМОТЕКА

I

В руската Уикипедия четем (в наш превод, с доб. и ред. - б. ОА):

Антон Павлович Чехов (1860-1904) е руски писател, прозаик, драматург.

Класик на световната литература. По професия лекар. Почетен академик на Императорската академия на науките в направление изящна словесност (1900-1902). Един от най-известните драматурзи в света. Произведенията му са преведени на повече от 100 езика. Пиесите му, по-специално „Чайка“ (1895-1896), „Вуйчо Ваньо“ (1896), „Три сестри“ (1900) и „Вишнева градина“ (1903), повече от век се поставят в много театри по света.

За 25 активни творчески години Чехов създава над 300 различни произведения (разкази, новели, повести, пътеписи, пиеси). Особено внимание предизвикват някои от тях като „Степ“, „Студент“, „Скучна история“, „Дуел“, „Палата №6“, „Разказ на един неизвестен човек“, „Човекът в калъф“, „Дамата с кученцето“, „Врагове“, „Лекомислената“, „Ванка“ и т.н.

Излишно е да добавяме нещо, в горната „визитка“ са посочени два самодостатъчни факта: безспирното му присъствие на сцената, безбройните преводи. Иначе казано, който не е чел Чехов, си няма голямо понятие от художествена литература (в частност белетристика и драматургия), сиреч от „изящна словесност“.

Чеховата драматургия - на едно стъпало по влияние и мощ с Шекспировата и Чаплиновата - е любопитен пример също по две направления.

Чехов започва с кратки хумористични разказчета (цял том в събраните му съчинения), когато един от маститите критици и издатели му казва, че си пилее таланта. Това жегва младия лекар и той, започвайки със „Степ“, изкачва всички стъпала на белетристичния жанр (с изключение на романа). Но също така Чехов, като виртуоз на диалога, но и с иманентен комедиен талант, постоянно пише и драматизира едноактни пиеси, сценки, водевили. Натрупва достатъчно опит, за да стигне до четирите си големи пиеси.

Преди това обаче, до средата на 90-те години на 19 в., той вече е изключително популярен, тачен, обичан и моде(ре)н писател в Русия и извън нея. Когато се обръщат към него да напише пиеса („Чайка“) и премиерата й търпи неуспех в Александринка (руския държавен академичен театър) поради разминаването между старата поетика на изпълнителите и новата поетика на драматургията, Чехов се разочарова. Но настойчивите покани да даде нова пиеса го карат да възроди старата си пиеса „Дух“ (1889) и така се ражда „Вуйчо Ваньо“.

И наистина, тази пиеса се различава достатъчно от „Три сестри“ и „Вишнева градина“, понеже тя най не пасва на създалото се впоследствие клише за „подводна драматургия“ „на бездействието или скритото действие“ на Чеховия драматургичен натюрел и пр. Две са причините: тя е най-жанрова от четирите му големи и причината е литературноисторическа - тя стъпва върху по-стара комедия; второто са някои иманентни особености на пиесата, които ще се опитаме да изкажем съвсем на едро и необхватно.

Но преди това нека добавим, че като драматург в залата на театралната слава можеш да влезеш от две места – отвътре (от театралите) или отвън (от писателите). Примери за първото: Шекспир, Молиер. Пример за второто: Чехов, Радичков. Откъдето и да влезеш обаче, трябва това, което ще се роди, да влезе отново в литературата, а не да остане само в театъра. Именно поради това ние търсим, публикуваме, четем текста на пиесата „Вуйчо Ваньо“ (например).

II

Няколко неща смущават в тази Чехова пиеса – смущават тези наши сетива, които са навикнали на „бавното“, почти скрито, лаконично, срамежливо, но и неусетно и неизбежно проникващо в читателя Чехово послание.

Началото е изключително драстично за „обичайния“ Чехов: директно и декларативно се говори със злоба и омраза за злоба и омраза, изговарят го сами героите – и злобните реплики, и коментарите, че са злобни. Това, разбира се, е целесъобразност с цел – целта на автора е да повиши температурата на сюжета, на пиесата, на ставащото пред зрителя. Защо му е нужно? Ами ще видим защо – но щом е драстично началото, следователно не по-малко драстична сцена предстои.

Освен драстичните взаимоотношения между персонажите драстично е „атаката“ на автора към кастата на критиците – професор Серебряков, от старите, овехтелите егоисти, е наречен кух ум, който „предъвква чужди мисли“ и т.н. (Нападнато е почти цялото съсловие.) Чехов не пропуска да докаже неоригиналността му и в изявите на професора. Когато ги събира да им съобщи „решението си“, той започва така: „Поканих ви, господа, за да ви съобщя, че тук пристига ревизор.“ И веднага добавя, че това е шега. То е казано на шега, но това е прословутото начало на Гоголевия „Ревизор“ (към 90-те г. на 19 в. е прословуто, а в наши дни е, така да се каже, хиперпрословуто). Дори и в този момент на събиране и изявление пред семейния клан професорът „предъвква“ чужди фрази – намига ни Чехов.

Понеже тук не правим анализ, нека веднага посочим и до какво довежда тази висока температура на началото, този драстизъм – в края на трето действие Войницки (вуйчо Ваньо)… стреля срещу професора. Самата стрелба пак е решена по чеховски. Първият изстрел е даден зад сцената, а револверът се появява впоследствие. Чехов насмешливо преобръща и известния си афоризъм (за пушката на сцената). Отгоре на това, като изскача чорлав на сцената, вуйчо Ваньо стреля съвсем директно, пред зрителите и света, в професора, но пак пропуска. Това вече е прекалено за Чехов, неволно би възникнал някой; това си е Достоевски или някой друг. Да, Чехов рядко си позволява такъв „екшън“, но и тук има куп тънкости, условия и подсмихвания.

Както цялата руска класика (с изключения) Чехов много обича да използва литературни алюзии и да споменава герои и автори (да напомним, че през 19 в. те не са така „прословути“ като днес). Разбира се, отново целесъобразно. Със задължителен междутекстов ефект и конотации за случващото се с неговите персонажи. Нека схематично посочим цитирания по действия.

* 1 действие

В някаква пиеса на Островски има един герой с големи мустаци и малки способности... Та това съм аз. (Астров, докторът)

* 2 действие

Казват, че Тургенев получил гръдната жаба от подагра. Страхувам се да не е същото и при мен. (Серебряков, професорът)

* 3 действие

Пропадна моят живот. Аз съм талантлив, умен, смел... Ако бях живял нормално, от мен можеше да излезе някой Шопенхауер, Достоевски... (Вуйчо Ваньо)

* 4 действие

Да, сюжет, достоен за четката на Айвазовски. (Телегин)

…лесничейство, полуразрушени имения в стила на Тургенев… (Астров)

Както се казва, не знае човек откъде да почне. Не сме сигурни, но с водещия драматург на руското литературно столетие Островски вероятно Чехов алюзивно „се оправдава“ за типичния битов възел в сюжета (спор за имот, пари, зестра и под.); чрез Тургенев естествено подчертава приемствеността на така и непроменящия се провинциален руски живот, е, и в тон с Достоевски леко се закача (Достоевски директно памфлетизира Тургенев в „Бесове“); Айвазовски Чехов е познавал лично, дори е запазена негова закачлива бележка описание на стария художник. С Шопенхауер нещата може би са и по-дълбоки. Един от водещите проблеми на философа Шопенхауер е този за волята. А централният персонаж – вуйчо Ваньо – се оплаква и изживява живота си безволево. Тук има и препратка към Хамлетовата драма – драма на волята – която тук Чехов преобръща не по-малко драматично, но с обратен знак. (А относно Достоевски ще се върнем след малко, понеже темата ни е най-позната.)

Освен това тази пиеса, нека добавим, има няколко христоматийни реплики и/или техники (похвати), които всеки специалист ще ви цитира. Една от тях е популярната диалогична реплика в разговора между Елена Андреевна (жената на професора) и вуйчо Ваньо.

ЕЛЕНА АНДРЕЕВНА. А времето днес е хубаво...

ВОЙНИЦКИ. В такова време е хубаво човек да се обеси...

А по-нататък Чехов затваря кръга с употребата на темата за времето, когато вуйчо Ваньо заварва доктора да целува същата тази Елена Андреевна и тогава пък доктор Астров се опитва да излезе от неловкото положение, като подхваща реплика, че времето се е пооправило. Вуйчо Ваньо този път не отвръща нищо, а стои като гръмнат с букет в ръка и това е една от предпоследните капки, от които ще прелее… изстрелът.

Пиесата „Вуйчо Ваньо“ е най-малко прозаична като темпорална линия от всички останали, тя има типичните класицистични белези за единство на време и място, дори в 24 часа – и си ги спазва. Едно от доказателствата е виртуозното второ „нощно“ действие - пиесата влиза „по халат и със свещ“, а Чехов успява посред нощ да сбере всичките герои заедно или в поредица от явявания.

Но фактът, че пиесата стъпва върху по-стара база (тоест върху по-стара пиеса), най-вече личи в трето действие. Там има характерен водевилен строй, който всъщност е характерен маньовър за отвличане на вниманието на читателя, за да му дойде гърмът (на револвера) като от ясно небе. Всъщност става дума за Qui pro quo, тази така обичана комедиографска конструкция (накратко: несъответствия в комуникацията), под формата на водевилно разминаване на любовните щения - и накрая, след отклоненото внимание, започва трагедията с изстрел от револвер. Така (бихме казали днес „по фройдистки“) одевешният потрес на вуйчо Ваньо с букета, крах на романтичната му симпатия, бива „пренесен“ светкавично върху съпруга на обекта на симпатия – и без това мразен и разочаровал (умножение на разочароването). Това прави „Вуйчо Ваньо“ висока трагедия… по чеховски.

Ала именно тук Чехов се приближава най-много до Достоевски.

Достоевски, както е известно, е майстор на конклавите. Това значи, че обича след нагнетяване на напрежението да събере много герои в една стая и да стане някакъв грандиозен скандал (най-често) – така изпуска парата и продължава нататък в сюжета на романа.

Това прави и Чехов (съвсем преднамерено) в трето действие. Цялото това действие – със споменатата водевилна първа част, която ще бъде прекъсната от гръмовната втора половина – е издържано в истеричния, фантастичен до реализъм, водевилен дори психологизъм на конклавите на Фьодор Михайлович. Да не говорим, че самият Серебряков, професорът, е като холограма (пак преднамерено и нескривано от Чехов) на типа на „старите“ интелектуалци – това, което е Степан Трофимович Верховенски в „Бесове“.

Ала веднага след това (изстрелът е в края на предпоследното трето действие), в последното действие, се появява отново Чеховата усмивка (сиреч: не си мислете, че само Достоевски съществува) – точно тогава Телегин коментира драмата със стрелбата по споменатия начин: „Да, сюжет, достоен за четката на Айвазовски.“ Чехов ни се смее: а вие, господа, си тълкувайте, както желаете.

Смятат „Вишнева градина“ за най-песимистичната пиеса на Чехов и това, най-вероятно, също не е вярно. „Вишнева градина“ е лебедовата драматургична песен на Антон Павлович Чехов, той е минал четиридесетте и е смъртно болен. Песимизмът – тоест безпътието, безсмислието – там е като носталгията на емигрантите: светъл. А по време на „Вуйчо Ваньо“ Чехов е на 36 години, болен от туберкулоза. И ето каква присъда чуваме (Астров към вуйчо Ваньо):

„Да, братко. В целия ни уезд имаше само двама порядъчни, интелигентни хора: аз и ти. Но за някакви си десет години еснафският живот, презреният живот, ни погълна; той отрови кръвта ни с гнилите си изпарения и ние станахме също такива простаци като всички.“

Или друг пример, вече пророчески за нашето (и бъдещите) поколение:

„Всички вие безразсъдно погубвате горите и в скоро време на земята няма да остане нищо. Точно така безразсъдно вие погубвате човека и в скоро време благодарение на вас на земята няма да остане нито вярност, нито чистота, нито способност за саможертва. Защото у всички ви се е загнездил духът на разрушението. Не ви е жал нито за горите, нито за птиците, нито за жените, нито един за друг.“

Но да оставим литературата, да се върнем за кратко на сцената, при режисьорите и актьорите. Има една тънкост, която е известна само на театралния свят. Това са тригерите (актьорски спусъци), които драматурзите оставят в текстовете си, за да могат режисурата и актьорите да ги реализират и да блеснат. При Чехов има в изобилие такива примери, но ще дадем пример от финала на пиесата. Това е анафората (повторение) „Замина(ха)“. 5 пъти повторена от разни персонажи (2 пъти от Соня) – това е истинско предизвикателство за актьорите: как да я произнеса тази една и съща дума от гледище на моя персонаж, защо тя трябва да се различава от интонацията на предната употреба и т.н. (все в поетиката на Станиславски, който впрочем изиграва реална роля в славата на тази и следващите Чехови пиеси).

Но да оставим и сцената и да завършим публицистично.

Нека поставим такъв финален въпрос: как може човек, насочил „на живо“ пред нас, публиката, пистолет и произвел с него изстрел (според медиите на 21 в. това е класически терорист или евентуално американски или руски подрастващ със... законно оръжие), та защо този човек е назован от автора си... дядя Ваня?

Огнян Антов

Октомври 2018

g
t
f
19.10.2018 (пр. 19.10.2018) | Знаци: 12905 | Прегледи: 167 | Сподели:

Съдържание / 8

Автори / 8

Ключови думи / 7

Галерия (14)

Файлове / 10

Автори

Антон Чехов / 1

Георги Марков / 1

Иван Вазов / 1

Йожен Йонеско / 1

Йон Лука Караджале / 1

Николай Гогол / 1

Стефан Л. Костов / 1

Фьодор Достоевски / 1

Посетете още