Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Интервю
Монолозите на медиците (I). Поредица за пандемията на „Новая газета“, вестника на Анна Политковская
Фото: Сергей Карпухин / ТАССФото: Сергей Карпухин / ТАСС
Пр(и)евеждаме само откъси (съкращенията са на редактора на Анапест). Оригиналът на: https://novayagazeta.ru/articles/2020/04/22/85030-pervyy-meditsinskiy-front
Превод от руски: АНАПЕСТ (Огнян Антов)

МОНОЛОГ НА АКУШЕРКАТА

По заповед нашия родилен дом го затвориха на 6 април. Но смяната от 6-и си замина. Ние дойдохме на дежурство на 7-и. Пуснаха ни в карантинната зона без една дума. Получава се, че са ни примамили на работа.

Някъде към 3 следобед казаха: затварят ни, оставаме тук. А ние сме дошли като за дежурство. Без други обувки, никакви вещи, не сме вземали хранителни продукти. Никой не ни предупреди, че има заповед.

Имаше истерия. И у педиатрите, и у акушерките, и у гинеколозите. Всички бяха пред срив, защото у дома са останалите близките, и бяха в шок, особено за децата е винаги шок, когато мама я няма. Ние всички сме с малки дечица.

Можеха да ни кажат. Да се подготвим поне. Всеки пие по някое лекарство, друг има хипертония, трети е с диабет. Даже, извинете, за да си сменим чорапите, бельото.

Не ни раздават нищо. Нито маски, нито шлемове. Има няколко защитни костюма в приемното отделение, еднократни, но са за краен случай. Поискаха да закрием вентилацията. Но ние нямаме възможност. Нямаме стълби, первазите са ни високи. Сградата е нова.

Нямаме постелки. Лежим просто на малките диванчета. Не можем да кажем и че спим, разбирате къде се намираме. По всяко време, например, жена може да почне да ражда, ние сме все в готовност, чакаме.

Единствено, че имаме душ. И това, с което сме дошли, перем-обличаме, перем-обличаме. Единствено ни раздадоха на шест човека по един шампоан, гел и по руло тоалетна хартия.

Никаква информация не ни дават. Главният лекар пред нас не излиза. В събота пристигна зам.-министърът по акушерство и сетне помощникът му.

Когато пристигна министърът, стана много голям скандал. Той ни притискаше, говори: ще носите углавна отговорност. Казаха ни просто „затворете си устата, успокойте се вече“.

При нас една девойка избяга, санитарка. Сега не знаем какво ще стане с нея. Казват, че ще бъде задържана. Тя живее с майка си, майка й е много възрастна. Майка й не била й звъняла, откакто е дошла на смяна. И бе принудена да избяга.

… Ако знаех предварително, аз така или иначе щях да дойда на работа. Разбира се, щях да се подготвя. Но просто бих подвела момичетата, ако не бях дошла.

МОНОЛОГ НА ФЕЛДШЕРА

Работя в Бърза помощ от 18 години. Работил съм и готвач дълго време, и инженер-икономист, и директор на столова в московското метро. Фелдшер в Бърза помощ станах през 2002 година. А да се уча за фелдшер отидох през 1999 година, когато бях на 32. Нещо сякаш ме дръпна.

Най-противното е, че те викат на симптоматика за ОРВИ [остра респираторна вирусна инфекция], а когато диспечерът ги разпитва за коронавирус, те за всичко премълчават. И в резултат при тях пристига бригада за общите случаи, без защитно облекло, и започва голямо треперене. И после излиза, че там е имало вирус. Добре е, ако веднага се изясни, когато момчетата пристигнат. Тогава се вика вече специализирана бригада. Бригадата обаче, която попада „в капана“, отива на карантина.

Аз изобщо не го преживявам, че съм поставен в „коронавирусна бригада“. Даже мисля, че тук има по-малко шансове да лепнеш вируса – заради това, че отиваш на потвърден случай или с висок степен на вероятност и съответно се защитаваш допълнително.

В костюма е горещо, неудобно. Няма джобове. Налага се личните вещи да държиш в чантичка. Затова пък като тръгнеш да се връщаш от адрес… Гледаш – „Макдоналдс“. Влизам, а те сега имат акция, на Бърза помощ дават безплатно водичка, хамбургер някакъв. Без опашка – направо влизаш и казваш, че си от спешната помощ. Отсреща питат: колко човека сте? Двама. И веднага – два пакета. „Макдоналдс“, „Бургер Кинг“ – благодаря им.

Някои просто ни викат, за да узнаят имат ли коронавирус или не. Сега младите са такива психирани, глупави. Научи нашата държава хората да викат Бърза помощ за щяло и нещяло… Ако имаш температура – вземи хапче за сваляне на температура. Ако си счупил палеца на ръката – иди в травматологията. Има един добър способ да се определи дали ви е нужна Бърза помощ или ви трябва просто лекар. Ако сте в такова състояние, при което на вас абсолютно не ви пука как е облечен фелдшерът, какво му е изражението, с какви думи се отнася към вас, има ли на обувките си калцуни и въобще на вас за нищо не ви пука – тогава значи действително ви трябва Бърза помощ.

При нас наскоро имаше случай, когато 34-годишен „младеж“ вика Бърза помощ, а поводът бил, че му попаднала пяна в окото, докато бил под душа. И „само щипе“. Момчетата казаха, че им идвало да грабнат лекарската „спешна“ чанта, да му я стоварят с все сили върху главата, да му поставят реалната диагноза – „сътресение на мозъка“, и сетне вече да го отведат където и да е.

МОНОЛОГ НА НЕВРОХИРУРГА

По образование съм травматолог-ортопед, неврохирург и се занимавам с хирургия на гръбначния стълб. Но това в обикновения живот. От 1 април нашата болница е в режим на борба с коронавирусната инфекция.

Планираха ни да откриваме легла поетапно, в течение на месец. До 6 април трябваше да имаме 100 легла, от 6 до 13 още 100, и след 13 още 100. Но покрай вълната пациенти всички 300 легла бяха заети още първата десетдневка.

При нас работи служба за контрол. Когато си обличаме защитните средства, специално обучени момчета щателно проверяват всичко да е херметично.

На мен ми е лесно в този костюм, понеже аз съм хирург. Хирургията на гръбначния стълб означава по правило дълги операции, по правило под рентген, сиреч освен хирургическа екипировка носим по себе си още някакви допълнителни работи от типа на рентгенозащитен костюм. И стоим с тях дълго, по шест, по осем часа, понякога и повече. На момчетата от терапията навярно не им е много привично.

Всяка работа в „замърсената“ зона се върши в електронен вид: с радиостанция, по телефона, на компютъра. Не можем да водим документация на хартия, тъй като хартията не може да се изнася. Ако трябва да предадем нещо в „чистата“ зона, просто снимаме с телефона.

Ние дежурим по 6 часа. И това е добре и логично, защото тези доктори, които дежурят по 12 часа, се преуморяват. Колкото си по-уморен, толкова по-голяма е вероятността от грешка – и се започва. Вече има болници в Москва, където част от персонала е заразена. Лекар по-малко е войник по-малко.

Имаме памперси, но аз не съм слагал. Видях колеги, които идваха и взеха. Аз стажувам много в Германия, там лекарите, когато отиват на продължителни операции, слагат памперси – за тях това е нормално.

Пациентите реагират по различен начин. Някой е стреснат, защото ходят страшни митове, измислици. Мисля, че ги сполита лек шок… „Чиста“ зона, „замърсена“ зона, хора с маски и тем подобни – това също, мисля, играе роля. Имаме група психолози, които при необходимост идват, общуват. И с нас разговарят, обясняват как да се държим с такива пациенти.

Как е правилно да кажеш на човека, че има COVID? Просто отиваш и казваш. Няма нужда да украсяваш, това не е чума, не е оспа. Нищо страшно, ще те излекуваме.

Спя у дома. Имам приятелка. Тя се отнася към всичко спокойно. Мисля, че даже малко се гордее. На всички казвам, че далеч не всяко поколение медици има шанс да се бори с пандемия от планетарен мащаб. Смятам това за добре, това е добър практически опит.

Връщайки се от работа, ти си и оставаш на работа. Понеже например аз членувам в 3-4 групи в WhatsApp по COVID тематиката.

… Ако човек седи в правителството и се занимава със здравеопазване, той трябва да мисли в перспектива. Основната задача на медицината е не да лекува, а да профилактира. Ако бяхте въвели по-рано мерките, бяхте казали: момчета, идва епидемия! – можеше да не ни застигне с такъв обем. По същото време, когато в Германия лепяха линии за дистанциране в магазините, ние всички над това се хилехме.

МОНОЛОГ НА АНЕСТЕЗИОЛОГА

Аз съм анестезиолог-реаниматолог. В Комунарка работя от март. Нас, може да се каже, ни повикаха. Не бих казал, че е сложно решение. Не можем да стоим отстрани, когато има такава беда.

Семейството ми се отнесе към това като отпътуване за фронта. Обажданията, окуражителните думи, които казват – това е като писма на фронта. Никой обаче не ме разубеди.

… Всяка защита, както е ясно, е несъвършена. При нас в реанимацията попадат тежките и много тежките пациенти. Както ние казваме: с нарушени жизнено важни функции, а именно – дишането.

Много е важно пациентите да не бъдат обезличени. Стараем се да запомним името на пациента, за да не забравяме, че той е човек, а не „легло №1“ или „легло №2“. Същото е и на визитация. Ако пациентът е в съзнание, ние се поздравяваме, питаме го как е, как се чувства, има ли някакви въпроси. След това гледаме показанията на мониторите, данните от изследванията. Но на първо място – общуването.

Пациентите лежат наплашени и нашата задача е максимално да ги успокоим. В никакъв случай не бива да става така, че пациентът с ужасен поглед да гледа как лекарите някъде там помежду си тихичко обсъждат, жестикулирайки.

При нас на леглата има хора от съвършено разни социални слоеве, възгледи. И тези, които са долетели на своите частни самолети, и например самотната пенсионерка, която са докарали от дома й. Понятно е, че всички те съвършено по различен начин гледат на нас. И съвършено индивидуално трябва да дириш към всеки подход. Но контакт можеш да осъществиш с абсолютно всеки, просто понякога са нужни титанични усилия. В това се и състои лекарското изкуство.

Тук е реанимация, хората понякога умират. Не сме богове, не сме всесилни. Трябва да се работи така, че сам на себе си винаги да можеш да кажеш: направих всичко, което можах.

Всеки лекар има свое собствено гробище, но и всеки лекар има хора, които е спасил. Заради тях и работим. Когато видиш, че водят пациент в крайно тежко състояние, на прага на смъртта, а след две седмици го видиш как се усмихва – това е стимул да продължаваш нататък.

В момента всеки е длъжен да осъзнае, че неговият дял в общото дело може да бъде колосален. И затова е нужно просто да не излизаш от дома! Това е тази ситуация, когато можеш да спасиш света, седейки на дивана. Такъв шанс не се явява често.

… Какво ще бъде след пандемията? Аз страшно обичам Москва, обичам разходките. Най-вероятно просто ще ида на центъра и ще се мотая из уличките. Но ще ходя наистина дълго – ах, колкото мога!

t
f
23.04.2020 (пр. 24.04.2020) | Знаци: 10117 | Прегледи: 192 | Сподели:
Съдържание (78) Имена (42) Показалци (10) Галерия (68) Файлове (4) Препратки (3)