Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Мемоари
Предопределеното мъчение да бягаш от съветския режим – една история от WWII с български бежанци от бившите приазовски губернии по мемоарите на дипломата И. Д. Станчов
Книгата е

Станчов, Иван Димитров
Дипломат и градинар : Мемоари / Иван Д. Станчов ; Прев. [от англ.] Аглика Маркова ; [Предг. Иван Ив. Станчов] . - Варна : Хелик Прес, 2019. - 418 с. : с ил., сх., портр. ; 20 см.
Съдържа: Иван Димитров Станчов - живот в дати ; Азб. показалец

Цитатът е от главата „Галац, бежанци (1943-1944)“ (187-188 с).
Иван Д. Станчов (с албано-френско-български и т.н. корени, католик – а и женен за американка) е баща на Иван Ив. Станчов, който през 90-те години на 20 в. дари семейната си къща до морето и сега варненци я познават като Карин дом.
Книгата е изключително интересна, така щото редакцията се отказва от каквото и да било въведение и/или бележки след линия.

Автор: Иван Д. Станчов

Това беше третата зима от нахлуването на германците в Русия, втората зима от кошмарната обсада на Ленинград. Един ден в началото на март дойде румънският префект, за да ни извести, че към североизточната румънска граница се стича поток от бежанци и всички настояват да бъдат приети, защото са българи. Бих ли се заел с въпроса? Двамата с Кирил навлякохме най-топлите си дрехи и потеглихме към устието на Днестър, където според сведенията чакаха бежанците. Беше заледено, температурата бе тридесет градуса под нулата. Когато стигнахме Днестър, забелязахме на отсрещния бряг горящи огньове и тъмни разлюлени маси от хора и коне. Доста трудно успях да убедя властите в необходимостта от мисията ми и мина време, докато ме допуснат на отсрещния бряг, който беше под контрола на германците. Заварихме нещо потресаващо: няколко хиляди каручки, забулени със скалъпени палатки от платно или кожи, единственото убежище на близо петдесет хиляди мъже, жени и деца. Изтощените кончета търпеливо пристъпяха от крак на крак, а дрипавите, изгладнели хора се грееха поред на огньовете, палени със снопове тръстика. Бежанците трябваше непрекъснато да притичват до брега, да режат тая тръстика и да я връзват на снопове, иначе огънят гаснеше. Когато ги заговорих, отговаряха ми на старинен, чист български език. Обясниха ми, че вече няколко поколения са живели в български колонии на север и североизток от Азовско море, в Таврийската губерния на Русия.

– Но това е на стотици километри оттук! – възкликнах.

– Да, вярно е. Пътувахме седмици наред – отвърнаха простичко те.

Не ми беше трудно да си представя какво пътуване е било. Ужасих се. Безкрайни километри през заснежени, заледени поля, семействата – сгушени в каручките с тези кончета, от чиято издръжливост и сила зависи животът им, преживяващи с малко храна, която бяха успели да спастрят. Припасите им бяха на изчерпване, гладът вече беше белязал лицата им.

„Установих, че всички тези хора са от български произход от колониите, образували се в различни периоди, като резултат от политиката на Русия след войните с Турция, и че имам законното право и човешкото задължение да репатрирам в България.“ Това бяха доводите ми, които най-накрая накараха германските военни власти да ги пуснат. Бяхме готови да прехвърлим бежанците през Днестър, когато местните румънски граждански власти забраниха влизането им. Решението беше разбираемо, тъй като при военни условия преминаването на такова множество през румънска територия би създало съществени материални и здравословни затруднения. Нищо не ми оставаше, освен да се върна в Галац и да търся разрешение от по-високо място. Изпратих Кирил и Ангел до всички пекарници в Галац с нареждането да платят за незабавното изпичане на неколкостотин хиляди хляба повече от обикновено. Междувременно разрешенията дойдоха и успяхме да стигнем до нашите гладни бежанци с малко подкрепа за тялото и с насърчителните за душата новини, че след дезинфекция ще им се разреши да преминат през Румъния. Посрещнаха ни с радост и облекчение. Издръжливостта на тези хора беше нещо невероятно. През дългите седмици на пътуването си те бяха спирали само за да погребат умрелите или да извадят на белия, леден, негостоприемен свят нови човешки същества. Помежду им имаше жени с акушерски опит и с онзи изключителен усет за гледане на болни, който никакво обучение не може да замени и който е типичен за руската култура. Тези жени спасиха живота на мнозина и благодарение на тях избягнахме епидемиите. Смаян бях колко търпеливо и без оплаквания посрещаха тези хора бедите. Крепеше ги единствено мисълта, че вече почти са стигнали в легендарната земя на дедите си, където се надяваха да заживеят в мир и относително благоденствие.

Успях да ги прекарам през Дунава до Добрич. Години по-късно научих, че при влизането си в България руснаците са „репатрирали“ тези хора, които се бяха подложили на такова мъчение, за да избягат от съветския режим.

t
f
08.05.2019 (пр. 08.05.2019) | Знаци: 3934 | Прегледи: 155 | Сподели:
Съдържание (75) Имена (42) Показалци (10) Галерия (65) Файлове (4) Препратки (3)