Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Мемоари
Най-краткият наръчник за корупция от Владо Береану – с примери от България и Румъния
Цитира се по:
Береану, Владимир. За кого звъни телефонът. София, Прозорец, 2018, с. 339-346.
Заглавието е на Анапест.

Автор: Владимир Береану

Двайсетгодишната ми работа като ръководител и репортер в „Частен случай“ ме сблъска с огромно количество проблеми и страдания. Хората се жалваха от бездушието и формализма на множество чиновници на различни равнища, най-често причинени от вроден мързел или глупост. Некадърността е част от човешкия материал както у нас, така и навсякъде другаде, но това, което е наистина трагично за едно общество, е целенасочената корупция. По този показател България е най-зле в рамките на Европейския съюз и е на предпоследно място на Балканите, изпреварена евентуално само от Албания. Затова, вместо послеслов, ще се опитам да систематизирам наблюденията си върху тази напаст и да предложа някакво решение.

- - -

В основата на българската корупция стои шуробаджанащината - словосъчетание, което лично аз разбирам така: съвкупност от роднини, любовници, приятели, съученици, партийни съратници на определен шеф, както и всички роднини, любовници, приятели, съученици, партийни съратници на по-висшестоящия му шеф. По вертикалата на властта тази мрежа стига чак до върха. Повечето позиции в администрацията на централно и на местно равнище се попълват с хора от шуробаджанашкия кръг. Така беше и преди десети ноември 1989 година, само че явлението се засили след избухването на демокрацията.

Шуробаджанащината е вредна по две причини. Първата е, че подсигурява корупцията, за която ще говорим по-късно. Втората е, че подкопава морала и желанието на хората да се включат градивно в управлението. Корупцията винаги е групово явление, сам трудно можеш да откраднеш от държавата. Процесът на кражба е известен на няколко души, така че е важно те да са част от шуробаджанашкия ти кръг. Лошото е, че почти всички млади специалисти с желание и познания за извършване на определена работа в полза на обществото се отказват.

Защитата на шуробаджанащината си служи с няколко apгумента. Първият е: „Ние сме малка страна, съответно всички са приятели или роднини“. Вторият гласи: „Хората са братовчеди, ама си вършат работата“. Тази теза бе изтъкната от нашия модерен мислител Валери Симеонов, който я поясни с древната китайска мъдрост: „Котката може да е черна или бяла, важното е да лови мишки.“ Аз обаче ще се опитам да докажа математически защо тя е напълно невярна: вероятността един произволен „братовчед“ да бъде квалифициран и подходящ за определена работа е много малка и клони към нула. А вероятността съответният „братовчед“ да прикрие незаконна дейност на своя високопоставен роднина е много висока и клони към единица. Математиката е наука, чиито основи са поставили древните китайци и също толкова древните араби.

Още по-абсурден е популисткият аргумент в полза на шуробаджанащината, изложен от Бойко Борисов. Той твърди, че неговите близки роднини няма къде да започнат работа, понеже ще се сметне, че той им съдейства. Тук е възможно да става дума за обикновен мързел, а и при такъв роднина що ти е да работиш? Естествено, че тези хора могат спокойно да се реализират в частния бизнес, но при едно условие - бизнесът да не ползва обществени поръчки. Освен това те биха могли да заемат и политическа длъжност, ако влязат в политиката и бъдат избрани. Никой тогава не може да им каже и копче!

Когато човек критикува нещо, трябва задължително ли предложи решение. А такова, разбира се, има. Първо, да се гласува добър закон за така наречения конфликт на интереси при заемането на държавни и общински позиции. Ние такъв нямаме. Второ, за всички позиции в държавата, с изключение на политическите, следва да се въведе конкурс. Типов обаче, а не с възможност да се пригажда към определен човек, защото винаги можеш да поставиш условие номер 8: кандидатът да ми е братовчед.

Конкурсът трябва да е публичен и да се оценява от комисия, в която да има независими експерти и хора от опозицията. Ако при тези условия братовчедът (или някой от роднините на Бойко Борисов) го спечели, значи той е най-добрият кандидат.

Следващото условие е съществуването на независима агенция, която да разследва и открива шуробаджанащината, тъй че при ясно доказан случай съответният ръководител, назначил „братовчед“, да загуби поста си. Нека за по-голяма яснота направя паралел с Румъния, чиято народопсихология е подобна на нашата. Там гореспоменатите закони са гласувани от парламента преди осем години и е създадена Независимата агенция за интегритет и борба с конфликта на интереси. Тя работа успешно и в резултат много кметове, шефове на агенции и министри загубиха длъжностите си заради роднински назначения. Естествено, агенцията е под съдебен контрол, а съответният ръководител има право да обжалва решението ѝ пред съда.

Е, конкурси се провеждат и у нас, но, както успешно отбеляза Валери Симеонов в едно сутрешно предаване, има прост начин законно да ги избегнеш. Назначаваш някого временно, без конкурс, на определен пост, а след шест месеца той автоматично получава правото за постоянно назначение. Това прави конкурсното начало в България несъстоятелно. А след като даден ръководител се е обградил с „приятелско-роднинския“ си кръг, вече може да се премине към осребряването на тези назначения чрез корупционни схеми. Гърбът му е подсигурен. Започва краденето с пълни шепи.

- - -

Кражбата от бюджета (държавен или общински) чрез обществени поръчки е вече утвърдена, като тук се прилагат няколко похвата.

Първият е обявяване на обществена поръчка за нещо необходимо с определяне на максимална сума за изпълнение, която винаги е завишена. Следва уточняване на техническите параметри и условията към фирмата изпълнител. Законът позволява те да се определят свободно от организатора на конкурса и номерът е да се направи така, че да съществува само едно изделие, отговарящо на техническите параметри. В „Частен случай“ например разказах за министерство, което бе определило мощността на двигателя, наличието на специфична комбинация от екстри, плюс междуосовото разстояние на двата моста на колелата на автомобила, като тези параметри отговаряха на един-единствен модел автомобили от една-единствена марка. Кой мислите, че спечели иначе напълно законния конкурс?

Вторият похват са изискванията към изпълнителя. Ако фирмата, която сте избрали, е собственик на кран с определен тонаж и дължина на стрелата, който е единствен в България, в условията на конкурса включвате изискването тя да притежава такъв кран. И пак печели този, който трябва, а конкурсът е законен. В тези случаи определената за поръчката сума е няколко пъти по-висока от разходите за нея. Така се осигуряват необходимите 60% печалба.

И това не е всичко, защото има трети вариант - обществена поръчка по цена! Правите конкурс за изпълнение на нещо, като решаващият фактор е пазарен. В него участва и избраната фирма, която предлага цена, много под разходите за осъществяване на проекта. Тя печели честно и почтено, след което се оказва, че мащабите на поръчката са много по-големи. Фирмата обаче вече е спечелила конкурса и се стига до сключване на допълнително споразумение с нея - за няколко пъти по-висока сума от първоначалната. Следва изпълнение на проекта с изключително ниско качество, без влагане на задължителните материали, и печалба за организаторите на цялата схема от 60%. Две години по-късно той се разпаря по шевовете и трябва да се прави наново...

Най-модерният метод за реализация на обществени поръчки е въведен от ГЕРБ. Това са тъй наречените кухи черупки. Към политическия холдинг, клон ГЕРБ, са създадени множество фирми, които имат един счетоводител, един юридически представител и една секретарка за разкош. Те са юридически лица и са готови да участват в какъвто и да е конкурс, за каквато и да е обществена поръчка. Няма значение дали е канализация, гробищен парк или кухня-майка за детски градини - те са там! С апетитни оферти, изключителна репутация и оборудване на световно равнище! Печелят конкурса, понеже той е пригоден само за тях, и си прибират 60-те процента печалба.

Ще кажете: „Чакай малко, нещо не се връзва. Тия хора нямат никаква подготовка. Нямат нито гробари, нито готвачи, нито водопроводчици.“ Но процедурата е елементарна. Кухата фирма намира подизпълнител, който да извърши работата срещу 40% от финансирането. Въпреки това подизпълнителят, понеже има персонал, на когото трябва да осигури заплати, приема поръчката. Занижава драстично разходите и я изпълнява поне до етап, в който да дойде Бойко Борисов и да среже лентичката. След това - пълен потоп. Детската кухня не може да произведе и едно реване, гробищният парк е върху недрениран терен и като копнеш, блика гейзер, а канализацията е с обратен наклон и наводнява къщите на хората.

Примери за такива обществени поръчки - бол, но да се концентрираме върху санирането на панелните блокове.

От един милиард лева, дадени през 2016 година, 600 милиона са откраднати. Веднага се забелязва, че почти всички са в градчета в провинцията, където хората се радват и на малкото, което получават. Самите кооперации са далеч от очите на дебнещите журналисти, които не излизат от кабинетите си, а хитростта в цялата схема е, че санирането е безплатно. Хората от блоковете не са страна в договора. Там страни са фирмата „куха черупка“ и общината или директно Министерство на регионалното развитие. По силата на този факт живущите нямат никакви права, а и желание да проверяват какво точно се извършва с тяхната сграда. Но проблемът е, че се лепи некачествен, пожароопасен стиропор (произведен в Румъния) направо върху стените. При това от неквалифициран персонал, събран от кол и въже, който спазва прочутия лаф „За толкова пари - толкова“. Само година по-късно живущите трябва за собствена сметка да премахват санираното, иначе блокът може да изгори в пожар.

Правя паралел отново с Румъния, където санирането приключи още през 2013 година. То също бе платено от държавата, но етажната собственост беше задължена да заплати пет до десет процента от сумата. По този начин хората бяха страна в договора и понеже са дали някакви пари, винаги имаше поне по един-двама активни съседи. Те строго следяха всяка стъпка и бяха изучили до болка технологията. Малка разлика, но важна!

Идва ред на обществените поръчки, създадени да се откраднат едни пари. Тази схема изисква фантазия и изобретателност, тъй като те не са необходими на никого. Те се измислят, за да може да има обществена поръчка, която да бъде финансирана от данъците на хората и да дава възможност за кражба на прословутите 60%. Пример за подобна с фитнес площадка на открито с петнайсет уреда в малко село. То има шейсет души население, от които петдесет и осем са пенсионери на възраст над 70 години, а останалите двама са инвалиди. Проектът съществува в действителност, като ни го един от живущите в селото не е посещавал площадката, а тя струва осемдесет и три хиляди лева на общинския бюджет. В България има и множество стадиони за футбол, лека атлетика, народна топка и други смесени спортове към села със същия състав на населението, струващи по няколко милиона, събрани по същия начин и от европейски средства.

В тази категория влиза и обществената поръчка за „умни светофари“ в София, която е на стойност петнайсет милиона евро, а кражбата е рекордна - 90%!

Какво представляват „умните светофари“ ли? Една пластмасова кутия с копче, свързано с кабел към светофарната уредба. Когато пешеходец натисне копчето, за него би трябвало да светне зелено. Към светофарната уредба има и камера, която може би работа. Но дали това е така, един Господ знае. Копчетата, ако въобще се задействат, са изключително неудобни и създават повече проблеми, отколкото решения.

Направих си труда да потърся в интернет как се инсталират умни светофари в други държави и попаднах на огромно количество отчети на малки градчета в Съединените щати. В едно такова малко градче с шест кръстовища е поставена модерна система, включваща копчета за пешеходци, пълна подмяна на светофарните уредби, оборудвана с по осем камери на всяко кръстовище, датчици, поставени преди кръстовището за определяне на потока от автомобили. Всичко това е свързвано към централен компютър (сървър), който контролира работата на светофарите според датчиците за автомобили и натискането на копчетата от пешеходци. Общата стойност на проекта е 76 000 долара.

Хората са се отчели пред гражданите колко са изхарчили и за какво - има списък на вложените материали и изчисление за положения труд. Сумата, да повторя, е за шестте кръстовища на градчето. Следователно за шейсет кръстовища тя ще е 760 000 долара, а за 120 кръстовища - 1 520 000. В София за 160 кръстовища обаче тя е стигнала 1 900 000 долара. Обърнато в евро, това прави милион и половина евро. Или 10 процента от похарчените 15 милиона. Останалите пари са в джобовете на Столична община и по-висшето държавно ръководство.

Мимоходом нека спомена и обществените поръчки за нови спирки за градски транспорт, за които се оказа, че са платени осем пъти повече пари от необходимото, с изключително некачествени материали. След журналистическо разследване изхвърча една заместник-кметица и толкоз. Нито има разследване, нито има някакво обвинение от прокуратурата - нещата вървят по обичайния ред. Така се прави в редките случаи, когато се разкрие някоя от многобройните далавери.

За радост, понякога се промъкват и новаторски обществени поръчки, които се оказват полезни. Пример за този подход са паната, които показват кога ще пристигне превозното средство на градския транспорт на спирка в столицата. Проектът не е жизненонеобходим, но е много полезен и наистина е новаторски. В Лондон тези пана започнаха да се въвеждат едва в средата на 2017 година. Ние сме много по-напред от Лондон, но и изхарчените пари за тази система са седем пъти повече. Изчисленията бяха направени по моя молба от българска IT фирма, която успешно се занимава с подобни проекта в цяла Европа. Но няма да ѝ кажа името, понеже ден след излизането на тази книга в офиса ѝ ще нахлуят инспектори от НАП или пък ще се окаже, че не спазва противопожарните норми и разпоредби...

От европейски програми се краде малко по-сложно и изисква способността да попълваш формуляри, компютърна грамотност, знание на английски език и други подобни затруднения, които силно ограничават възможността на кандидат-крадците да се възползват от тези средства. И там обаче схемата е същата, защото одобрението за кандидатстване задължително минава през държавна институция. Иначе хитростта е най-вече в отчитането на проекта пред органите на Европейската комисия. Както се досещате, обявените цени за труд и материали са силно завишени. Те включват огромни заплати за работниците и скъпи високи технологии, каквито в България не съществуват. По този начин цената на всеки проект у нас е същата като в Германия, но само на хартия. Можеш ли да им кажеш нещо? Европейски съюз!

У нас има десетки хиляди държавни и общински обществени поръчки, за които повечето хора не са и чували. 90% от тях са с предизвестен изпълнител и със значителна печалба за политическия холдинг. Тези пари се разпределят сред около 200 000 души и от тях живее почти милион от нашето население. Останалите плащат. Това е системата на политическия холдинг. Като се има предвид, че тя изхранва 20% от населението, представляващо 35% от активните избиратели, ясно се вижда, че е напълно бетонирана и може да бъде разбита само с революция.

*

БЕЛЕЖКА ОТ РЕДАКЦИЯТА

Около автора:

Известния ни журналист Вл. Береану за моя радост (и изненада) спокойно можем да наречем „българския Познер“. Вярно, имат 20 години разлика, и вярно, Познер в Русия има и днес централно предаване по първия руски канал, както и поддържа активно сайт, чрез който между другото кореспондира с (по)читателите си (те му изпращат въпроси, той им отговаря кратко). За съжаление г-н Береану няма предаване, а и не блогърства. Ала близките неща също са много характерни. Едно, че са адаши. Второ, и двамата са, така да се каже, междудържавни синове – един вид, „чуждият свой“. Познер е син на САЩ и Русия (роден в Париж), Владо е дете на Румъния и България. И двамата са минали през англоезичните държави и школи, и двамата в края на краищата са написали журналистически мемоари. (Познер я пише в края на осемдесетте, преди пропадането на СССР. Тогава той е също над петдесетгодишен.) Любопитното е, че и двете мемоарни книги са всъщност... учебници.

Около книгата:

Книгата е отличен мемоар с много добавена стойност. Добавена стойност в мемоаристиката означава, че читателят научава неизброимо количество допълнителна информация за епохата, в което е живяло самоописващото се лице; получава много сконцентриран и натрупан опит; създава си визия и галерия на описваното време. В крайна сметка книгата започваш да я оценяваш не толкова с лакардиите на биографичното, а като свидетелство на времето, знанията, уменията и т.н. (тоест с цивилизационната ѝ доминанта). Кратък пример: Захари започва Записките си като мемоари, но те прерастват в нещо, за което дори любимият ни проф. Никола Георгиев нямаше жанров определител.

Книгата е и, посочихме, същински учебник и наръчник за журналисти (задължителна библиография за студентите по журналистика), както и за гражданска позиция. Освен това паралелите със съседката ни Румъния в диапазон от няколко десетилетия са колкото интересни, толкова и трасиращи линии на измерението на отстранения поглед (по Брехт включително), а и друго – не съм сигурен дали можем да намерим другаде подобни паралели. Освен грамотността и начетеността си Владо има отличен талант да фокусира основните параметри на описваното явление лаконично и да го предава ясно и достъпно като теза и синтез едновременно (това е освен талант, разбира се, култивирано умение с годините работа).

За съжаление книгата не е минала през професионален литературен редактор (това е пропуск на издателството; готовият текст, подготвен от автора и неговия редактор, трябва да бъде погледнат и от издателския - за онези невидими поправки, които винаги са необходими, както и за някои контрасъображения и предложения, които ще възникнат поради неангажирания сантиментално външен поглед). Корицата е под всякаква критика (и дизайнерски, и идейно). Заглавието също не е най-доброто (препратката към Джон Дън, Хемингуей и Металика не помага на книгата) – книгата е доста по-уникална, за да има такова заглавие. Освен това – ами че то е ясно за кого звъни телефонът: за Владо Береану. Каква е стойността на такова заглавие тогава? Аз изобщо не бих споменал телефон в заглавието – така и така е лайтмотив, който и слепите ще чуят (а читателите на такава книга не са читателите на Пеефски, да речем, та схващат и от малкото). Например по-просто, но и по-точно (релевантно) към съдържанието би било: КОГАТО ЗВЪНИ ТЕЛЕФОНЪТ. Освен това постоянният удебелен стил на изреченията, в които звъни телефонът, в самите глави е напълно излишен – не само защото е досаден, а защото този въпрос е ясен на читателя не от къде да е, а още от заглавието, още преди да отвори книгата. А и правило е, че играта със стила на шрифтовете в неучебна книга пречи на посланието и дразни възприятията на реципиента – попитайте който и да е професионален рекламист. Още повече когато е напълно излишно. Липсата на литературен редактор си личи и в дребни детайли като грешна (объркваща или губеща акцент или контраст) употреба на цифри и на думи, описващи цифри. (И в тези дреболии рекламистите са доста сведущи и научили се от практиката.)

Но горното са повече от дреболии, също така са и спорни неща – авторът пък може да мисли, че това е най-подходящото заглавие, че bold-ът е най-хитрата идея и т.н. Да не спорим. Най-важното е, че книгата е повече от задължителна за любителите на мемоаристиката (макар най-вероятно ще се чете най-вече през политическите ѝ сюжети – поне на първо време). Ето това се вика: да не си загубиш времето.

[ОА]

g
t
f
30.04.2018 (пр. 03.05.2018) | Знаци: 19671 | Прегледи: 289 | Сподели:
Съдържание (72) Имена (41) Показалци (10) Галерия (62) Файлове (4) Препратки (2)