Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Документалистика
Десет парчета от една мозайка. За блокадата на Ленинград през Втората световна война
А. Адамович, Д. Гранин Блокадна книга Партиздат, С., 1981, [268 с.] + Вж. Бележките на редактора след цитата

МАЗОЛИ

- А как изглеждаше малката ви сестричка, помните ли?

- Как не! Помня, тя беше в такова състояние, че нищо друго не правеше, а само седеше и режеше хартия. Мазоли й биха излезли на пръстите. Разбира се, това беше особено психическо състояние у нея. Мъничка, на четири годинки... И все гладна, разбирате ли? Когато едно дете е гладно, то иска да му дадат нещо. А тя не искаше, защото разбираше, че няма откъде да се вземе. Седеше, режеше и късаше хартийки, просто можеше да се побърка от това.

- Значи мазоли е имала от рязане?

- Да, пръстите й бяха целите в мазоли. Когато мама й вземаше ножицата, тя намираше нова хартийка и мълчаливо започваше да я къса.

КОТКАТА

- И на колко години бяхте тогава?

- На шестнайсет. Вземах купоните им, стоях на опашка, за да получа за всички хляб, за всеки поотделно. И се улавях, че си мисля: дано така да мерят дажбата, че да има и някакво парченце. Когато имаше такова парченце, аз понякога го изяждах. После се връщах и раздавах на всеки дажбата. А парченцето - награда за това, че съм работила. Понякога стоиш, стоиш - напразно, защото хляб няма. Когато донасях хляба, те лежаха на диваните, на креватите в тази стая. Бяха като пашкули омотани - във валенки, покрити с юргани. Всички лежаха. Имаше газениче, гореше в него някаква мазнина, мъждукаше. И "буржуйка" имаше. А до нея - кофа с вода, която нощем напълно замръзваше. А после те ставаха и натрошаваха със секирка леда на парчета, за да кипнат вода. По ред ставаха. Пиехме мътилка... Беше в началото на януари. Идва у нас приятелят ми от училище - Толя. Той беше нещо като поет, витаеше из облаците, занимаваше го проблемът "да бъдеш или да не бъдеш?" В училище Толя се отличаваше от другите със своите възвишени интереси. И ето, идва - лицето му едно такова сивозеленикаво. Изцъклил очи и казва: "Котката ви жива ли е?" А ние имахме котка. Питам го: "Какво говориш! Защо ти е?" А той: "Искаме да я изядем!" Майка му и баба му бяха на легло. Отиде си. Толкова страшно изглеждаше, толкова мръсен и изтощен беше. Отиде си, като едва стъпваше. А само преди година всичко беше съвсем друго. Събирахме се, за възвишени неща разговаряхме. И изведнъж - котката! След седмица-две исках да отида при него - те живееха на съседната улица. Не отидох веднага. Най-страшното беше да изляза от къщи, несъзнателно се стремях да се предпазвам от такива картини. Някак интуитивно се получаваше. И все пак отидох у тях. И ето, качвам се на втория етаж - вратите отворени, влизай където искаш, в която искаш стая влизай, взимай каквото щеш. Това беше разкошна къща - солидна, красива. Къща на някогашен милионер. В мирно време по стълбите имаше килими. Толя живееше в една от стаите на комуналната квартира. Влизам в стаята му. Тъмно, едва се вижда. А те и тримата лежат мъртви: бабата, майка му и той. В стаята страшна мръсотия. Студ. Навярно са нямали сили да палят "буржуйката". И всички са умрели. Стана ми страшно. В другата стая не влязох и си тръгнах обратно.

ХЛЯБ

През тези три тежки дни [на декември, не раздавали хляб - б. наша] една нощ почувствах, че умирам. Дълга слюнка постоянно се стичаше. До мен лежеше момичето, дъщеря ми. Чувствах, че тази нощ трябва да умра. Но тъй като съм верующа (не искам да скривам това), коленичих в тъмната нощ и започнах да се моля: "Господи! Смили се над мен, да доживея до утрото, та детето ми мъртва да не ме види. После ще го вземат в детския дом, само мъртва да не ме види." Отидох в кухнята. Бяхме в чужд дом (там живеехме, а моят дом на улица "Комсомол" петдесет и четири бомба го разруши). Отидох в кухнята и - откъде се взеха сили - отместих масата. И зад масата намирам (ето, бог ми е свидетел) хартия от масло, въргалят се там и три зрънца грах и обелки от картофи. Лакомо ги вдигам от земята: ще ги оставя, казвам си, утре супа ще сваря. А хартията ще напъхам в устата си. И ми се струва, че благодарение на тази хартия останах жива.

- Само хартия от масло? А масло нямаше?

- Само хартията. Благодарение на тази хартия останах жива до шест часа сутринта. В шест часа хукнахме всички за хляб. Стигам в хлебарницата и гледам - бият се. Боже мой! Защо ли се бият? Казват ми: едно момче бият, задето грабнало някому хляба. Аз, изведнъж, също взех да го блъскам - как смееш, ние три дни хляб не сме видели! И можете ли да си представите, не знам как, но оня, същият хляб ми попада в ръката, лапвам го - и боже господи! - продължавам да удрям момчето. А после си казвам: "Господи! Какво правя? Ами този хляб е вече в устата ми!?" Отдръпнах се и си излязох от хлебарницата.

- Без да си получите хляба?

- После отидох за хляба. Досрамя ме, опомних се. Връщам се вкъщи и не мога да си го простя. После отидох и си получих хляба. Получих двеста и петдесет грама, като работничка, и за момичето стo двадесет и пет грама.

ЛЕД

- Електричество вече нямаше, така ли?

- Електричество нямаше. Бяха ни сложили малка "времянка", един войник дойде и ни сложи такава печка. Тогава на мен се падаше, защото аз бях най-жизнената и най-голямата от децата (сестра ми беше по-малка), да ходя за вода. Вода вземахме от шахтите. Всяка сутрин излизахме от къщи - и това беше подвиг. Кофа нямахме. Пригодихме една кана, която събираше около три литра вода. Защото водата трябваше да се загребва. До Нева беше далеко. Бяха отворили шахтите за вода. Всеки ден намирахме все нови и нови трупове на хора, които не бяха стигнали до водата, а после водата ги заливала. Ей такава ледена камара се беше образувала и в нея трупове. Страшно нещо! Ние пълзяхме по тази камара, загребвахме вода и я носехме у дома.

- Труповете виждаха ли се през леда?

- Да, виждаха се.

РАБОТА

Ето още каква работа вършехме. Извозвахме през 1942 година покойници, последните през гладната зима. Изпратиха ни на улица "Марат" - моето отделение за противовъздушна отбрана. Пристигаме с трамвая. Товарим от разни райони и места. Разни бяха и хората. В Кировски район например - повечето мъже, едри мъже и коремите им надути, и като ги носим на носилките, в труповете шльопа вода - като в бъчва. В Невски район - повечето деца и стари хора. Бяха ни наредили: без документи да не вдигаме трупове! Та по този повод имахме следния случай. Беше неделя. Товарехме трупове от Бехтеревската болница. Беше останал само пазачът. И аз казвам на подчинените си да взимат от моргата толкова хора, колкото документи имаше. И докато оформяхме с пазача документите, моите хора вече успели да натоварят труповете. И тогава пазачът почна да се кара, че са взели не когото трябва, настояваше да ги разтоварят. За тези, казва, близките им ще дойдат... Момичетата отказаха да разтоварват, тогава пазачът се качи в каросерията на камиона. Грабва трупа на рамо и обратно в моргата. Труповете не бяха замръзнали, огъват се, и така пазачът прибра своите покойници. Ние трябваше сами да приберем тези, които бяха почернели. Шофьорът ми се кара: "Не пипай труповете, че в кабината няма да те кача!"

НИТО ТРОХА

...Сред децата, с които заминавах, беше момченцето на една наша сътрудничка - Игор, очарователно момче, много красиво. Майка му се грижеше за него с голяма нежност, със страшна обич. Още като бяхме евакуирани, тя ми казваше: "Мария Василиевна, давайте и вие на свойте деца козе мляко. Аз вземам за Игор козе мляко." А моите деца бяха настанени дори в друга барака и аз се стараех нищо да не им прибавям, нито грам извън полагаемото се. А после Игор си загубил купоните. И вече през април аз минавам случайно край Елисеевския магазин (тук дистрофиците вече бяха изпълзели на слънце) и виждам: седи момченце - страшно подпухнало скелетче. "Игор? Какво става с теб?" - питам го. "Мария Василиевна, мама ме изгони. Мама ми каза, че вече нито залък хляб няма да ми даде." "- Как така? Не може да бъде!" Момчето беше в тежко състояние. Едва стигнахме до моя пети етаж, едва го качих. По това време децата ми вече ходеха в детска градина и още се държаха. Игор беше толкова зле, живи мощи! И все говореше: "Аз не обвинявам мама. Тя правилно постъпва. Аз съм си виновен, аз си изгубих купоните." - "Ще те настаня, казвам, в училището" (което трябваше скоро да се отвори). А синът ми шепне: "Дай му това, което донесох от детската градина". Нахраних го и отидох с него на улица "Чехов". Влизаме. В стаята страшна мръсотия. Лежи тази дистрофирала, разчорлена жена. Щом видя сина си, веднага се развика: "Игор, нито троха хляб няма да ти дам. Махни се оттук!" В стаята смрад, мръсотия, тъмно. Казвам: "Какво правите?! Нали са останали само някакви три-четири дни - ще отиде в училището, ще се съвземе." - "Нито троха! Ето вие стоите на крака, а аз лежа. Нищичко няма да му дам! Аз лежа, гладна съм..." Виждате ли какво преобразяване - от нежна майка в такъв звяр! Но Игор не поиска да излезе. Остана при нея, а после научих, че умрял. След няколко години я срещнах. Беше цветуща, вече здрава. Видя ме, хвърли се към мен, развика се: "Какво направих!" Казах й: "Няма смисъл да говорим сега за това!" - "Не, аз не мога повече! Непрекъснато мисля за него." След известно време тя се самоуби.

С МАМА

Пред мен стоеше момче, навярно деветгодишно. Пребрадено с някаква кърпа, отгоре завито с юрган - момчето беше премръзнало. Студ. Част от хората си отидоха, част бяха сменени с други, а момчето си стоеше. Попитах го: "А ти защо не отидеш да се посгрееш?" А то: "Защото в къщи е студено." Казвам: "Ама ти самичък ли живееш?" - "А, не, с мама." - "Сигурно майка ти не може да излиза." - "Да, не може. Тя е мъртва." - ,,Как мъртва?!" - "Мама умря, жал ми е за нея. Ама вече се сетих - сега вече само през деня я слагам в кревата, а вечер я слагам до печката. Нали е мъртва. Студено ми е от нея."

КОШМАР

Това се случи някъде през декември. Или през януари? Беше голям студ. Започна обстрел. Обстрелът беше много силен. Ние дълго се промъквахме дотам. Това беше на улица "Швецов", там на номер четиридесет и седем паднал снаряд, а насреща и малко по-насам е номер тридесет и шест. И ние тичаме на номер тридесет и шест. Отвън нищо не личи. Снарядът попаднал някак в прозореца. И стана ясно, че е минал през прозореца - стъклата изпочупени! - минал и избухнал в жилището. И убил една девойка. Чак на връщане видяхме. Но тя вече беше мъртва. Застанала на колене сред стаята само по долна риза. Очевидно скочила, искала да избяга на някъде, но не успяла. Главата й откъсната. Само косите й останали. А девойката осемнайсетгодишна. Промъкнах се на номер четиридесет и седем. Беше около един часа през нощта, а може би и два. Влизам там, викам - никой отникъде не се обажда. Прозорците светят. Стълбището тъмно. Имах фенерче, на копче окачено, но нещо не светеше добре. Тръгнах нагоре, към втория етаж. Викам - никой отникъде не се обажда. Тогава отварям първата врата, която видях на втория етаж. Не помня дали в началото с фенерчето осветих или там гореше някаква светлина. Не мога да уточня. Отварям и виждам: Катя Дьомина, млада жена, седи на дивана край печката (печката у тях беше една такава кръгла). В едната й ръка - бебето на около три месеца, а може би и по-малко, а в другата така напряко на коленете й - лежи другото дете, момченце четиригодишно. Приближих се, взирам се, питам нещо - а светлината ужасна! Тогава насочих фенерчето. И виждам половината й глава откъсната от парче снаряд - ето така. Мъртва. А бебето, което беше на два или три месеца, не знам - живо! Представете си! Как е оцеляло? Другото дете, което лежеше на коленете й, три-четиригодишно момченце (беше едро) - то мъртво. Прерязано в краката и кръста.

- Снарядът навън ли се е пръснал?

- Снарядът се пръснал близо до сградата и парчетата попаднали между горната стена и рамката на прозореца. А тя седяла там - и край! После чувам - още някой идва. Отворих вратата - викам: "Елате тук!" И не помня, някаква жена дойде при мен. Казва - на номер четиридесети също паднал снаряд (а четиридесети беше насреща). Но там леко се отървали. Някой бил леко ранен, жертви нямало. Мъжът на Катя беше на фронта... Какво да правя - ще почакам до сутринта. А на сутринта се обадих в местната противоотбрана, от Червения кръст дойдоха. Отнесоха, откараха кого където трябва.

- А бебето къде го дадохте?

- То дълго остана при нас: наблизо имаше дежурен приемателен пункт, нещо като ясли, на... тази, как се казваше тази улица, забравих - между "Балтийская" и "Швецов". Много деца давахме там.

- Там ли ги държаха?

- Да. Поживеят там, а после ги изпращаха. Много, твърде много деца бяха останали. Било с бабите си останали, било с някакви лелки. Много бяха. Ако ви разкажа всичко, както беше - това е направо кошмар. Някакви хора се навъртаха наоколо. Дори не хора, а може би само същества с човешко подобие.

СМЯХ

- А какво беше поведението на децата? Някои ядяха веднага, други скриваха храната си, така ли?

- Знаете ли, мога да ви кажа само, че ние ядяхме на много малки парченца. Никога не захапвахме хляба, а си отщипвахме, отщипвахме си парченце хляб и го слагахме в устата. И в столовата (имахме голяма стая, където всички деца ядяхме), в столовата ние под ред имахме възможност да облизваме чиниите след второто, след кашата искам да кажа.

- А кой определяше реда?

- Възпитателката. Бяхме много деца там.

- По ред ли или като похвала за добро държание?

- Не, просто по ред. Знаете ли, мисля си, че ние не лудувахме много. Според мен, нямаше за какво да ни наказват, само можеха да ни размърдат. Във всеки случай, когато тръгнах на училище... Запомнила съм името на учителката ми в първи клас - Елена Игнатиевна. Това беше двеста и второ училище, на улица "Желябов"... Тя, когато ние за първи път се засмяхме на нещо в клас - това навярно беше вече през четиридесет и четвърта година, в края, класът кой знае защо се разсмя, - тя след това тръгнала по домовете, посетила родителите и на всички казала: "Днес вашите деца се смяха!" Това беше най-важното съобщение.

- - -

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА (Огнян Антов)

Книгата е 23 печатни коли, формат 70х100/32, а освен това има и продължение - втора част. Тоест на предложените десет откъса им липсва всякакъв контекст и каквато и да е типологичност. Избрани са по метода на субективната ретроспекция. Тук няма да фиксираме очертанията на книгата, не сме способни и на метатекст. Все пак сме длъжни за някои уточнения: 1 Заглавията на горните откъси, както и всички курсиви в тях са на (c) Anapest.Org. 2 Авторите Адамович и Гранин пишат: "Блокадната книга е съставена от разкази на няколкостотин души. Ние не можехме да споменем всички, която сме записали, не можехме да използваме целия събран материал. Но все пак по един или друг начин те присъстват в книгата, в този подбор. Започнахме с най-съкровените може би преживявания, до които паметта на разказващите (на всички) се докосва внимателно, с особена болка и трепет, но е обърната непременно и непрестанно в една посока - глада, обстрелите, бомбардировките, първата есен, първата блокадна зима през 1941/1942 година и пролетта на 1942 година. С това следва да започнем. Трябва преди всичко да покажем всеобхватно лишенията, загубите, страданията, преживени от ленинградчани, защото само тогава може да се оценят величието и силата на техния подвиг." Това е последният абзац на техния увод. Всъщност те са разпитвали хората трийсетина години по-късно. Записвали са, разговаряли са, разглеждали са снимки - от врата на врата; трупали са опит и познание за типа разговор, в който е трябвало да акушират - от лента на лента. От многото са отделили за една книга, дневниците - за втората част. 3 "Буржуйки" - печки, останали по таваните от първите години на революцията (sic, цитираме авторите). Навярно с функционалността на нашенската "циганска любов" и с нейната фаталистичност. 4 Пропуснахме следния приготвен къс: ПОХОДКА "Освен това много добре си спомням как хората вървяха. Никога и никъде не съм виждала да върви човек така, както се върви срещу вятър, разбирате ли, наведен с цялото тяло напред, за да не падне, и едва премества краката си! Почти всички ходеха така. Не знам защо съм запомнила тази походка." Понеже е парче от цяла една ордината на мозайката и не бива да се извежда отделно, отказахме се. Иначе трябваше да представим няколко очеркови абзаца за глада, студа, храната, бита, условията (…), (…) за брашното в тапетите, за грундовете и съставките им, боровите иглички против скорбут, коланите, туткалата, безира и пр., и пр. Всичко това - против нашата идея и цел. За тази ордината (и за всичко) - в книгата. 5 В крайна сметка ще направим и тази бележка. Имайки едно наум за всичко, а и за конкретното (например, изнесените от Хрушчов в мемоарите му данни за канибализъм - в мирно време - в гладуванията на Украйна), нека отчетем, че в цялата книга въпросът за човекоядството е табу, а единственият намек е в един от ижецитираните разкази.

g
t
f
24.12.2009 (пр. 29.03.2017) | Знаци: 17404 | Прегледи: 2106 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"