По категории
Посетете още
Да, знам, че Левски е футболен отбор, Ботев е връх в Стара планина, Вазов е Сопотски завод, а Вапцаров – Морското училище във Варна.
Но все пак преди 78 години на този ден [23 юли] в Гарнизонното стрелбище в София разстрелват шестима, сред които и Никола Йонков Вапцаров [„Ник. Йонков“ е изписано на корицата на единствената му приживе стихосбирка „Моторни песни“, 1940], български поет.
Животът на Вапцаров е тъжен. Тъжен е заради далечината и съдбата на неговите кумири - Яворов, Ботйов; тъжен е заради градирането на историята от първата половина на ХХ век в ожесточението на "погромите", които го помитат. Тъжен е заради личната му история - мечтаният син се ражда, но умира след няколко месеца, съпругата му, ако щете, след смъртта му го смущава с биографичните си бягства [от паметта му]. Вапцаров е човек на чуждите каузи. В македонския кръжок той е македонец, пледира за македонска литература. В комунистическата партия той е верен терорист, агитатор, конспиратор и динамитаджия. Тъжна е поетичната му съдба - злата му епоха отказва да го провиди като поет, не проумява гениалността на поезията му. Той самият не посмява да се види като такъв - освен насаме, без доказателства за изследвачите. А Вапцаров е светъл и позитивен човек. Мизерното му битие сред дим, сред сажди и машини сигурно е ранявало душата му, но я е обогатявало; лицето му е винаги лъчезарно, очите му - блестящи от радостта пред диаграмата на живота, а челото му, високо, ботевско, остава открито дори и на предсмъртната полицейска снимка.
Очевидци разказват по мемоарите, че в коридора към стрелбището били наредени ковчезите. Но и осъдените на смърт не си поплюват - един от тях се венчава часове преди разстрела. На практика се жени за вдовица. Там, пред пушките, разбира се, някой е подхванал песен и всички са запели. Вярвали са и затова са могли.
На днешния човек, вцепенен пред коронавирус, навярно няма да му дойде наум да запее.
Преди 25 години, като се готвех за кандидатстване в университета, от поредното изчитане на класическите ни поети написах 3-4 стихотворения [Димчо, Христо Смирненски, Гео]. Едно от тях, най-неясното и несполучливото може би, беше за Вапцаров. Иска ми се да го припомня [със съкращения] - за единия помен поне.
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
“Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.”
Ник. Йонков
Приклекнал,
той е сам. Искри
разсичат
въздуха
пред него
и сред отблясъци
гори
в очите
погледът
напрегнат:
- Навън
е смрад
от чистота,
вони
на фини аромати
и всичко там,
и всички там
пълзят,
затиснати от
злато!
А тука
пещ гори, димът
цъфти,
разлиства се във
цвете
от черни сажди – черна смърт
за бялото
на дробовете…
И аз съм сам,
и ти си сам, живот!
Обаче
аз съм вклещен
в търбуха ти голям,
голям…
Като кюмюра
в тези
пещи!
…Станал,
той е сам. Искрите
кичат въздуха край него.
И гори, гори
в очите
погледът му пренатегнат:
- Сякаш
с тежък чук ме блъска
в слепоочието някой!
Чукът тътне,
дращи,
съска
и… развръзката очаква!
Сплескан съм и изкорубен,
черепът едва устисква
срещу ласките възгруби
и отекващия
писък:
“Нá ти, нá!
Сега видя ли
колко струва твойта песен!
Нá – животът тъй я хвали!
Нá възторзи!
Нá и ресто!
Нá ти, нá!
Цената нá ти
за усилията тежки,
колосалните ти схватки…
Смеш-ки,
смеш-ки,
смеш-ки,
смеш-ки!!!!”
…Той е вън. И вижда – две очици
дебнат, дебнат, тъмното попили…
Радост трепва в бледите зеници
и в усмивката му, стан извила:
- Стреляй горе, стреляй към звездите!
Нека паднат, мътните ги взели,
щом се крият и отричат дните ни!
Нощите са само за умрелите…
Ние с теб, приятелю, живяхме,
ние с теб живота си прекарахме
във борба за хляб и… Млади бяхме.
Млади. Истински. И неопарени.
Падам аз, обаче нищо. Нека.
Винаги все някой става жертва –
щом се жертва заради човека,
явно, значи, нещо е намерил…
Впрочем… всичко толкова е лесно,
само… само не приемай всичко
и повярвай… Вярвай, има песен,
във която всички се обичат!
Стреляй горе!
Стреляй към звездите!
Нека паднат, мамка им проклета,
щом нощта лежи,
лежи убита…
Ах, простете… Не нощта – поетът.