×

Терминът “електричество” произхожда от старогръцката дума eleкtron (кехлибар). Той е използван за първи път в работата на английския физик и лекар Wiliam Gilberd (1544-1603). Основното произведение на Gilberd „De Magnete, Magneticisque Corporibus, et de Magno Magnete Tellure“ („За магнита, магнетичните очи и за големия земен магнит“), публикувано през 1600 г., e посветено на електричеството и магнетизма. С термина “електричество” авторът е нарекъл свойството на някои предмети да привличат дребни частици. Освен при кехлибара същите свойства са установени и при диаманта, сапфира, аметиста, стъклото и др.

W. Gilberd се приема като основоположник на науката за електричеството.

През целия следващ век постепенно се натрупват сведения за действието на статичното електричество. През 1660 г. Otto von Guericke изобретява проста машина за получаване на статично електричество чрез триене. През 1730 г. S. Gray установява, че човекът е проводник на електричество. През 1744 г. C. G. Kratzenstein използва статичното електричество за лечение на контрактура на пръст и получава положителен резултат. По този начин е поставено началото на използването на електричеството за лечебни цели.

Голямо значение за развитието на електрофизиологията има изобретяването на т.нар. „лайденски стъкленици” през 1745-46 година. Те са първи кондензатор, даващ възможност за натрупване на значителни електрични заряди, чрез които може да се въздейства върху живи обекти. Още през следващата 1747 г. физикът J. A. Nollet предлага използването им за лечение на парализирани болни. Няколко години по-късно Бенджамин Франклин (1753 г.) доказва електрическия произход на мълниите, откритие с голямо значение за разбирането на природата на електрическите явления.

От принципно значение е и изобретяването на първия източник на постоянен ток през 1799 г. от Александро Волта, т.нар. ”Волтов стълб". През 1821 г. Майкъл Фарадей създава първи лабораторен модел на електродвигател, а през 1831 г. създава и динамо машина, превръщаща механичното движение в електричество.

Решителна крачка за широкото навлизане на електрическия ток в бита е направена с последователното изобретяване на все по-усъвършенствани електрически източници на светлина като: дъговата лампа на Шпаковски през 1859 г., електрическа лампа на Яблочков през 1876 г. и др. Тези изобретения стимулират създаването на т.нар. „фабрики за електричество", като добиваната в тях електроенергия е пренасяна по далекопроводи към консуматорите. Първият далекопровод е построен през втората половина на XIX век – 1882 г., свързва градовете Мисбах с Мюнхен и е с дължина 57 км.

По същото време независимо един от друг Усагин в Русия (1882 г.) и Годард във Франция (1884 г.) конструират трансформатор за напрежение. Електрическата енергия започва да придобива голямо приложение в промишлеността със създаването на двуфазен електродвигател независимо от Ферарис и Тесла през 1888 г. и на трифазния двигател от Доливо-Доброволски през 1889 г. Две години по-късно Николай Бенардос в Русия патентова принципа на електрозаваряването, а Николай Славянов - заварката с течен метал. Така в края на XIX век електрическата енергия излиза от фазата на експеримента и започва да се използва широко в практическата дейност на хората.