Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Мемоари
Петко Венедиков: За русофилството, за съветските войски в София и др.
П. Венедиков
Заглавието е на редакцията, както и подбраните епизоди (с възможни съкращения) и техните заглавия.

Венедиков, Петко Йорданов
Спомени / Петко Венедиков . - София : Петко Венедиков, 2003. - 560 с. : с ил., портр., факс. ; 21 см.
Офс. изд. - 200 тир.
ISBN: 954-9870-16-2(Подв.)
УДК 886.7-94+34(497.2)(092)(093.3)+949.72(092)(093.3)+92 Венедиков, Петко Йорданов

Книгата е писана в началото на 90-те. Петко Венедиков е роден 1905 г.

Автор: Петко Венедиков

[Русофилство и русофобство]

След завладяването на Търновското и Видинското царство от турците, надеждите на българския народ са били най-напред на Унгария, която естествено е препречвала пътя на по-нататъшните турски завоевания. Този период е оставил дълбоки следи в народния ни епос. В него се споменава е Будим, т. е. Будапеща, а народните певци са пели три века за унгарските герои Никула войвода – унгарския регент Янош Хуниади, и за неговия племенник Секула детенце – граф Секели, който е загинал във войните с турците. След като турците завладяват Унгария, надеждите на българите се прехвърлят върху Хабсбургската империя, която след двукратна обсада на Виена от турските войски започва да изтласква турците от завоеванията им. Между двете обсади на Виена от турците нашият Петър Парчевич, католически марцианополски архиепископ, който през целия си живот неуморно се мъчи като пратеник на императора на Свещената римска империя да образува съюз между нея, Полша, Украйна на Хмелницки и Венеция срещу турците, има идеята в този съюз да се привлече и руският цар Алексей, бащата на Петър Велики, но като далечен възможен съюзник (Русия е тогава много далеч). Едва след като при Екатерина русите стъпват здраво на черноморския бряг и нейният любовник Григорий Патьомкин става княз Таврически, се създават предпоставките за руското проникване на юг в Балканския полуостров и надеждите за превземане на Цариград и възстановяване на кръста на “Света София”. Оттук и надежди у българския народ, че едноверните с него нови неприятели на турците, чиито войски вече неведнъж стъпват в нашите земи, ще ни донесат освобождение. Оттук и това явление в нашия политически живот – русофилството.

Русофилството като надежда, че Русия именно е нашата бъдеща освободителка, а след Освобождението – нашата постоянна покровителка, е чуждо на нашите революционери. Раковски предупреждава българите от Видин да не се преселват в Русия, където хората се продават като добитък. Няма следи от русофилство и у Ботев: той е познавал добре изостаналостта на Русия и самовластието в нея. Опасенията, че може да се освободим от турското иго, за да попаднем под руското, са въздържали много българи от симпатии към Русия. Те не са били чужди на много от интелигенцията още преди Освобождението, и борбата за национална българска черкова се е развивала и е постигнала успех въпреки Русия, която е поддържала Вселенската патриаршия. Руската намеса във вътрешните работи на България след Освобождението е предизвикала две течения, наречени русофилско и русофобско и разделянето според тях.

Русофобството (т. е. страх от Русия) е възникнало още в първите години след Освобождението като движение на съпротива срещу руското вмесване във вътрешните работи в Българското княжество. То се е засилило, когато в 1883 година Русия се обявила против Съединението на Източна Румелия с Българското княжество. В Сръбско-българската война, започната от крал Милан срещу България, за да се принуди тя да отстъпи на Сърбия територии като компенсация за увеличението на България с присъединената Източна Румелия, руският император нарежда руските офицери, които командвал в българската войска, да я напуснат. По такъв начин България е водила тази война почти без офицери с чин по-висок от капитански.

Обтягането на отношенията между България и Русия и явната неприязън на руския император Александър III към братовчед му княз Александър създало и политическо течение, което поддържало, че България не бива и не може да се противопоставя на Русия: трябва да следва само политика, която е угодна на русите, “русофилска” политика. Благоразположението на Русия, според русофилите, е било жизнена необходимост за България, и щом княз Александър не им е угоден, той трябва да бъде махнат от престола. Тази политика се е поддържала от Драган Цанков, стар деятел по църковните борби преди Освобождението. Отначало твърд противник на руската политика в България, автор на фразата “Не ти ща ни меда, ни жилото”, която българите трябвало да кажат на Русия, той скоро се обърнал в горещ русофил, като отцепил от Либералната партия едно течение от свои съмишленици. Русофили са се обявили и повечето от свалените от Съединението властници в Румелия – Михаил Маджаров, Бобчев, Величков и др.

Разгарът на борбата между русофили и русофоби настъпва, когато в 1886 година няколко офицери в София, извършили преврата на Девети август, заставят княз Александър да се отрече от престола. Превратът бил бързо ликвидиран от Стефан Стамболов, тогава председател на Народното събрание, който с голяма енергия успял да си осигури поддръжката на почти всички гарнизони. Но княз Александър не се решил да остане в България при явната враждебност на император Александър III. Настъпва период на ожесточена борба между русофилите и русофобите. Десетгодишното управление на Стамболов, отначало като регент, а после, след избора на Фердинанд за княз, като министър-председател, въпреки заплашванията от страна на Русия с окупация и въпреки подклажданите от нея военни бунтове, смутове и терористични действия е отхвърлило домогванията на русите да установят протектората си над България и затвърдило независимостта на страната.

Накрая, когато Фердинанд се е почувствал достатъчно затвърден на престола си, за да си позволи да приеме оставката на Стамболов, и след като самият Стамболов бил убит, Русия се принудила да признае новото положение в България, избора на Фердинанд за княз. Русофилите емигранти през Стамболовия режим са амнистирани – без преките участници в заговора срещу княз Александър. Но жестоките борби в миналото оставили своите отгласи дълго време. Във всеки случай, делението на русофили и русофоби беше още много живо до Първата световна война. Русофилски партии бяха Народняшката (Иван Евстратиев Гешов, Т. Тодоров), Прогресивната либерална (Др. Данков, д-р Ст. Данев) Демократическата (Каравелов, Калинов). Напротив, традиционно русофобски бяха Народнолибералната (Стамболов, Димитър Петков, д-р Генадиев), Либералната (д-р Радославов), Младолибералната (д-р Тончев). Много хора от партията на вуйчо ми се обявиха против него, когато той в 1914-1915 година се застъпваше за съюз с Тройното съглашение, като го обвиняваха, че той отстъпвал от традициите на партията, като искал съюз е Русия.

На традиционното русофилство бе нанесен силен удар от поведението на Русия през 1913 година. Към съюз между балканските държави за война срещу Турция е тръгнал в 1908 година демократическият кабинет на Малинов. Съюзът е сключен от народняшко-цанковисткия кабинет на Гешов в 1911 година. Всичко това е вършено под внушенията на Русия; целта на руската политика е била да вземе на своя страна тези държави в една бъдеща война срещу Германия и Австро-Унгария – война, която вече се е прозирала и която избухва в 1914 година. По договора ни със Сърбия е дори уговорено, че император Николай II ще бъде арбитър между двете съюзни държави при спор между тях за тъй наречената “спорна зона” в Македония. В 1913 година обаче се оказва, че императорът ще даде почти цялата спорна зона на Сърбия. Освен това, по повод на румънските претенции към България за Добруджа, Русия съобщава, че не се смята свързана от договора с България, сключен в 1903 година срещу Румъния, по който е задължена да й обяви война, ако тя почне война срещу България. Това разпалва тогава русофобията и допринася много за влизането ни във войната на страната на Германия.

Революцията в Русия и последиците й не можеха да не повлияят твърде силно върху традиционното русофилство и русофобство. След като Руската империя се обърна в СССР, старите русофилски партии не можеха вече да имат към тази държава някогашните си чувства. Те не можеха да имат симпатии и да очакват подкрепа от една държава, чиято крайна цел беше подготвянето на комунистическата революция във всички държави и установяването на комунистическия строй. Те, особено крайните русофили от Народняшката и Цанковистката партия (които впрочем се обединиха в една партия) трябва да са се чувствали като куче, което е загубило господаря си. След като надеждата болшевишката власт да бъде свалена изчезна, тяхното русофилство вече се беше обърнало в съжаление към руския народ, който е станал жертва на комунистическото насилие.

От друга страна, новото положение на Русия като Съюз на съветските социалистически републики упражни своето въздействие и върху традиционната русофобия. Световната политика и особено положението в Европа до Първата световна война бяха уреждани от тъй наречения “концерт” на Великите сили (concert значи съгласуване). В него голяма бе тежестта на колосалната Руска империя. След войната, при новия строй в Русия, тя излезе от “концерта” на силите. Съдбата на Европа след края на войната се реши без нейно участие и въпреки нея. От земите на старата Руска империя новият СССР загуби големи територии: Полша, Балтийските държави, Финландия, отстъпи Бесарабия на Румъния, области в Азия на Турция. СССР не можеше да мисли да предявява вече към България претенциите, които при княз Александър и Стамболов бяха довели до конфликт. Не можеше да има и значението, което имаше по-рано за работите на Балканския полуостров. В Съветския съюз, впрочем, комунистическото ръководство се отказваше категорично от ролята, която Русия беше играла в конфликта с княз Александър и Стамболов. Там бе обнародван под редакцията на Васил Коларов един сборник с тайни документи от руските архиви по този конфликт. Той потвърждаваше напълно становището на Симеон Радев в “Строителите” за ролята на Русия тогава. Заглавието на този сборник беше характерно: “Авантюры русского царизма в Болгарии”.

Разбира се, СССР не беше безразличен към България. Чрез Третия интернационал, който беше негово оръдие, той поддържаше комунистическите революционни движения навсякъде, но най-много в околните държави. Целта на Българската комунистическа партия (име, което си беше дала бившата Социалдемократическа партия – тесни социалисти) беше да се разстрои държавата (да се дестабилизира, както сега се казва) и с въоръжено въстание да се вземе властта. Такова въстание беше опитано в 1923 година (Септемврийското въстание), а след него в тази посока се работеше с тероризъм, връхната точка на който беше атентатът в “Света Неделя”. Но страхът, “фобията” на традиционните русофоби, се видоизмени. Подривната дейност в България се извършване сега не в името на славянството, на идеята за обединението му под жезъла на руския император, на русификацията му. То се извършваше в името на комунистическите идеали, в името на установяването на нов стопански и социален ред. На тази основа обаче нямаше разлика между старите русофилски и русофобски партии: те еднакво бяха противници на СССР. Така че русофилството в същинския си смисъл бе убито от болшевишката победа в Русия.

Разбира се, сега се появи нещо, което може да се нарече “ново русофилство”. Чувството на симпатия, страхопочитание и любов, които съществуваха у старите русофили към Русия, сега се проявяваха към Съветския съюз, в привързаност към Съюза като “страна на победилия социализъм”, в любов към него като единствената страна в света, в която се осъществява общество без експлоатация. Георги Димитров беше заявил тържествено, че без любов към Съветския съюз не може да има любов към България.

Политическите симпатии към комунистическия идеал са накарали много хора да идеализират всичко съветско. Тази идеализация се улесняваше от усърдната съветска пропаганда за успехите на социализма в Съюза. Но и хора, които бяха били емигранти там и знаеха много добре какво е истинското положение, го приемаха като необходима стъпка към построяването на общото благополучие.

И така, след Първата световна война у нас русофилството и русофобството не играеха вече роля, имаше хора с противосъветски, т. е. противокомунистически убеждения, и хора с просъветски убеждения. Тези последните обаче бяха ограничени почти изключително в привържениците на една партия – комунистическата. Нейните опити да постигне “единен фронт” на левите, които бяха имали успех в Испания и по едно време във Франция, нямаха успех у нас. За обща работа с комунистите склониха само някои леви социалисти и от земеделците хора от крайното ляво крило, “пладненци” (от вестник “Пладне”).

Но и старата русофобия след Първата световна война и до Девети септември беше заглъхнала. Кой се интересуваше от борбата срещу Русия при княз Александър и Стамболов? “Строителите на съвременна България” беше забравена, както и авторът й, който мирно служеше като дипломат ту вън от България, ту в Министерството на външните работи в София.

През кризата по времето на княз Александър и на Стамболов националистите, които се проявяваха като русофоби, виждаха подкрепа на България в Англия и Австро-Унгария. В 1914 година Англия беше съюзница на Русия и русофобите я заместиха с Германия, съюзница на Австро-Унгария и първа сила в централна Европа. По това време русофоб и германофил станаха равнозначни, имаше русофили и германофили. В първите десет години след приключването на Първата световна война съсипаната от мирния договор Германия и разнебитената от революцията Русия не бяха сили в международните отношения. Австро-Унгария не съществуваше, главна сила в Европа беше Франция. Но с идването на Хитлер на власт Германия бързо започва да укрепва и скоро тя вече имаше пак положението на велика сила. След като беше погълнала Австрия, в 1938 година със съгласието на Англия и Франция принуди Чехословакия да отстъпи Судетските области, които бяха населени с немци: Мюнхенското споразумение. Английският министър-председател Чембърлейн, с чиято помощ стана това, се е надявал очевидно да възстанови някогашния “концерт на Великите сили”. Ако това се осъществи, световната политика може да се урежда в “клуба” на Великите сили – Англия, Франция, Германия и Италия (която беше свързана с Германия чрез съюзен договор), никоя от тях нямаше да претендира за господство. Съветският съюз оставаше извън този клуб.

Бележка от редакцията:Оставяме на съвременника (2016) да си калкулира сегашното българско русофилство - простиращо се от седалища на руски грант организации и инициативи (което правят и останалите големи държави - САЩ, Франция, Германия) през финансирането на икономически и партийни централи и продаването на имоти и резервати на руснаците (Камчия) до вербуването на български тролове за провеждането на руска политика в България в т.нар. хибридна съвременна информационна оптична война.

- - -

[Съветските войски в София]

Една сутрин, не помня дали от радиото или от вестника, научих, че съветските войски тръгват за София; не помня дали се посочваше датата, на която ще бъдат тук. Това не беше никак приятно известие. То значеше, че русите ще бъдат господари на положението. По “Цар Освободител” пред италианската легация видях министъра на външните работи професор Стайнов, който пеша идеше от дома си за министерството си, което тогава беше в сградата на Академията. Приветлив, както винаги, и явно в добро настроение, той се спря с мене. Попитах го: “Значи руските войски идват в София? – Как идат в София? – каза рязко той. – Те нямат тук работа.” Казах му какво съм научил. Доброто му настроение мигновено изчезна, лицето му потъмня. Видях, че думите ми го изненадаха неприятно. Не каза нищо, забърза към министерството. Неприятно изненадан бях и аз. Министърът на външните работи да не знае това, което аз, прост гражданин, съм научил. Възможно ли е на него да не е съобщено казаното вече на журналистите? Това значеше, помислих си, че има министри, които не се уведомяват за всичко. А може би русите си взимат решенията сами и съобщават за тях, без да са взели съгласието на правителството или поне да са го уведомили? Както и да беше, русите в София, това значеше, че столицата е в тяхна власт, и значението на Дамян Велчев падаше.

И те наистина дойдоха. Сигурно е имало някаква церемония по посрещането им, но за нея не зная. Видях ги за пръв път, когато, отивайки в Университета, се спрях на тротоара, за да почакам да мине колоната съветски войници. Това беше тъжно зрелище, не само защото ги виждах вече в София. Самата колона изглеждаше много тъжно. Войниците бяха в грозни бледокафяви униформи – шаяк със същия цвят, от който бяха униформите на боклукчиите в София. Всичко на тях изглеждаше сиромашко, износено, смачкано. Къде бяха германците, които бяхме свикнали да виждаме в София винаги спретнати, чисти! Какво впечатление правеше тази войска, може да се види от думите на прислужника в Деканата Спас, който беше гледал от отсрещния тротоар. Като се изтегли колоната и аз дойдох до него, той ми каза: “Ей! Господин декане! Защо не се бихме? С тази войска можехме да се бием!” Веднъж с Илия Паунов гледахме как една съветска част минава и слушахме войнишката им песен, първобитна, монотонна: един войник запяваше, другите изпълняваха припева. “Животни!” каза Илия. Колкото се отнася до мене, аз ги съжалявах. Нещастни хора, събрани кой знае откъде, повечето с татарски черти, изтръгнати от селата и семействата си и изпратени на хиляди километри, заставени да носят тези тъжни униформи и да пеят тази тъжна песен, която, както се виждаше, им беше съвсем безразлична.

Едва съветските войски бяха влезли в София, аз отидох да видя вуйна Данка. Къщата, където живееше, беше засегната от бомбардировките и тя се беше настанила в един апартамент около Борисовата градина. Намерих, че в апартамента при семейството й е настанен един руски майор, с когото тя ме запозна. Този майор бил преди войната учител и говореше с учителски поучителен тон, като пред малки ученици. Той побърза да ми каже, че Русия гледала на България също така, както царица Йоанна гледала на “маленький” цар Симеон. Ясно беше, че на офицерите са дадени наставления как да се държат и че им беше казано, че България не е комунистическа държава и че нейното държавно устройство остава незасегнато.

След няколко дена можах да се уверя лично, че има достатъчно строги нареждания на съветските офицери. Един мой студент, Драган Тенев, мобилизиран като подпоручик в Гвардейския полк, през ямболските изпитни сесии беше започнал любов с едно симпатично момиче от Ямбол и беше решил в тези мътни времена да се ожени за него. Аз бях кум. След сватбата отидохме на вечеря в “Грозд” – на ъгъла на “Цар Освободител” и “Кракра”. Разположихме се на една голяма маса – булката и младоженеца, родителите на Драган, двама негови приятели и, разбира се, аз и жена ми. На една съседна маса двама руски офицери. По едно време те, след като ни бяха гледали доста и се бяха посъветвали помежду си, стават, идват при нас и поискват разрешение да седнат с нас. Можеш ли да им откажеш? Седнаха, единият полковник, другият майор, и двамата бяха пили, полковникът беше леко пиян, на майора пиенето личеше по-малко. Полковникът сяда от едната страна на булката, аз бях от другата й страна. Почна се някакъв разговор, пият се наздравици, и по едно време гледам: полковникът си протяга ръката зад булката, туря я първо на облегалото на стола й, а после я плъзна неусетно на рамото й. Тя се смути. Аз си протегнах ръката, хванах неговата ръка и леко я отместих от булката и от облегалото на стола. Дявол да го вземе, виждах, че рискувам скандал с двама руски офицери, краят на това не можеше да се предвиди: окупирана страна, пияни офицери, и то с не малки чинове. Полковникът се облещи. Какво мислеше да направи, не знам, но в този момент за щастие майорът, който беше по-трезвен и седеше под ъгъл с него, впи очи в него и полугласно, но настойчиво повтори няколко пъти: “О еф! О еф! О еф!” – това значеше явно “Отечествен фронт”. Полковникът отпусна ръката си да виси и след малко колебание взе пак чашата си. И по-нататък, когато полковникът пак се отпусна малко повече, същите магични думи на майора го върнаха към реда.

Разбира се, сватбената вечеря се свърши много по-рано, отколкото се очакваше. Доста години след това веднъж като срещнах случайно бащата на младоженеца, той ми каза: “Аз помня как свалихте ръката на руснака от рамото на булката.”

Очевидно беше, че на съветските войски бяха дадени наставления. Това беше необходимо. В първите дни след влизането на русите се разнесоха слухове за обири, грабежи и пр. Че те не бяха измислици, беше явно: във вестниците се появи официално съобщение, че “фашисти, преоблечени като красноармейци” вършат злодеяния, за да компрометират съветските войници. Казваха, че Българската комунистическа партия била направила настоятелни постъпки пред съветското командване по този въпрос. Впрочем, в самата София посред бял ден бяха станали някои инциденти, наистина не толкова тежки, но все пак характерни. Всички знаехме, че е опасно да кажеш на съветски военен колко е часът: като си погледнеш часовника, той може да ти хване ръката и да ти го вземе. Липсата на часовници у русите удиви всички. Имаше и вицове за това: На среща с Чърчил Сталин го пита “Который час?” и получава отговор: “Не мога да ти кажа, защото преди малко ме попита Молотов.” Русите били открили часовник, казваха: свещи, на които е нанесено колко се изгаря за един час. По едно време аз си оставях часовника в къщи, когато излизах. Но тези прояви и други от този род бяха ограничени със строги заповеди и аз се осмелих да си нося пак часовника.

Идването на съветските войски беше свързано и с развитие на алкохолизма у нас. Пияни съветски войници бяха доста обикновено нещо. Една вечер един такъв пиян се беше домъкнал у баща ми с претенцията да спи там. Зет ми Тодор му беше казал, че ще го заведе някъде, където да спи, и го беше завел до трамвайната спирка. Качил го на трамвая и го турил да седне. Руснакът заспал веднага и трамваят го понесъл. Една вечер, като се връщах в къщи и вървях пеша по “Граф Игнатиев”, по пустата улица чувам някакъв приглушен глас, който ме вика. Като се поозърнах, видях, че един съветски войник стои на пост в двора на сградата зад паметника на патриарх Евтимий зад високата желязна ограда, която тогава съществуваше там, с автомат в ръка, и ме вика тихо. Иззад оградата той иска да ми даде пари да му купя ракия от ресторанта на ъгъла. Аз, разбира се, побързах да се отдалеча.

Лошото е, че идването на съветските войници увеличи много размера на пиенето. Преди това в България алкохолни концентрати се пиеха в “ракиена чашка” – 50 грама или дори 30 грама и пиеше се винаги с мезе, при ядене. Русите обаче пиеха ракията с водни чаши и на един дъх. И ето че най-напред въодушевените привърженици на новата власт почнаха да им подражават. Този начин на пиене се насърчаваше и от съдържателите на заведенията, които имаха сметка да се пие с водни чаши. И така скоро стигнахме дотам, че в заведението, ако искаш нормалното количество ракия, трябваше да кажеш “една малка ракия” – инак ти носеха водна чаша. Този обичай остана и до сега.

g
t
f
06.10.2016 (пр. 04.04.2017) | Знаци: 22686 | Прегледи: 445 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"