Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Мемоари
За съжаление обаче изкуството не е в нашия ресор
Акио Морита
„МЕЙД ИН ДЖАПАН“ (ПРОИЗВЕДЕНО В ЯПОНИЯ) — АКИО МОРИТА И „СОНИ“
Превод: Вера Георгиева
Набор и коректура: Богомила Тодорова
Преведена и отпечатана в Министерство на външните работи под ръководството на д-р Борис Джибров
Тираж: 10 броя
София, 1988 година

Такъв екземпляр намерих в Читанка-та на Борислав - ровех по жанрове (и естествено из мемоарите). Тоест тази книга е била за вътрешно ползване в края на комунистическо. В последните години, мисля, че е преиздадена от някое по-луксозно издателство.

Акио Морита е един от основателите на СОНИ.

Книгата е изключителна по много показатали: технологична, предприемаческа, историческа, народопсихологическа, автобиографична, геополотическа, футуристична и прочее, и прочее. Неслучайно тя се изучава в западните университети - сред бизнес библиите. Аз съм изчел де що има книга на всички светила - минали и съвременни - от времето на техническия прогрес: физици, химици, изобретатели, програмисти (вкл. историите на майкрософт, гугъл и епъл) - но това е първата книга, която впечатлява, освен че дава всевъзможно разнообразна информация.

В курса по БФ в СУ навремето имахме един японец. Това бяха събитията около 1996/1997. Помня как му се сърдех, че не щеше да шества с нас (а той не искаше по политпричини - не бе български гражданин все пак). Но въпреки всичко накрая в единия от дните се присъедини. Та този японец се отличаваше от всички чужденци - знаеше отлично български, сам казваше, че разни филипинци ги мързяло и затова говорели развалено и т.н. - вече съм забравил. Помня как веднъж преди изпита по българска литература след Освобождението бяхме останали само двамата в коридора и гледам го: той чете някаква книги с наредени цифри една под друга. А, викам, ква е тая книга? А той ми показва: "Под игото", ама на японски. (Те пишат йероглифите в колони, май.) Но това е друга история, да не се отплесвам.

Най-впечтляващото в тази книга обаче не е прекият досег с японската разновидност на човешкия род, а че е писана през 1986 г. - когато настоящият компютърен бум още е предимно предчувстван от познавачите само, както и сегашната минимализацията на пантехнологиите още само е част от прогностичната математика. Обаче не и за г-н Морита, който цял живот всъщност е работел за това намаляване на обема на технологичния продукт и за поднасянето му в служба на ежедневието.

Много има какво да се каже, но особено ще се запознае читателят с типа японско и американско бизнес мислене и начин на живот. А понеже ние сме славяни, отделям един откъс от посещението на шефа на СОНИ в средата на 80-те години в СССР - сиреч баш посред "застоя". Откъсът дава бърз щрих и за още един - нито японски, нито американски - тип икономика и технологично мислене.

Автор: Акио Морита

Китай не беше първото ми преживяване в комунистическия свят и първото ми запознанство с неговата промишленост. Пет години преди посещението в Китай бях поканен със съпругата си в Съветския съюз. Преди да тръгнем, ни посъветваха да си вземем бутилирана вода, хавлиени кърпи и тоалетна хартия, защото условията в СССР били примитивни. Предупрежденията обаче се оказаха безпредметни. От момента на пристигането бяхме посрещнати с най-големи почести. На летището голяма черна „Чайка“ дойде по пистата чак до самолета, за да ни поеме. Не се наложи да се занимаваме дори с обичайните митнически и гранични формалности. За Йошико беше осигурена преводачка, аз имах преводач. Освен това имахме постоянен придружител и многобройни домакини. Опитваха се да бъдат много любезни и ни се струваше, че са със нас всяка минута.

Един път Йошико каза, че иска да яде пирожки. Двамата преводачи се спогледаха учудено. „Пирожките“, обясни търпеливо преводачката, „са храна за обикновените работници и едва ли са нещо, което вие трябва да опитате“. Йошико обаче настоя и след дълги разговори между преводачите и многобройни обаждания по телефона, ни заведоха на едно място, където стояха обикновени работници и ядяха пирожки. Ние се присъединихме към тях и с удоволствие хапнахме от тези вкусни тестени изделия с месна и зеленчукова плънка.

Наш домакин беше Герман Гвишиани, тогавашен заместник-председател на Министерския съвет по научно-техническия прогрес, а понастоящем заместник-председател на Госплан. Той е дружелюбен, културен човек, който прекрасно говори английски. С него се бяхме срещали в Сан Франциско на приема, организиран от Стив Бектел-старши непосредстевно след една конференция под патронажа на Станфордския изследователски институт. Бях изненадан от този руснак, който отлично свиреше джаз на пиано и се движеше със забележителна лекота и изисканост сред капиталистическото обкръжение.

В СССР той беше също толкова експанзивен. Настояваше да опитаме традиционната кухня на родния му край — проста и силна селска храна. Заведе ни в няколко завода в покрайнините на Москва и Ленинград. Там наблюдавах производството на радиоапарати, кинескопи и телевизори. Видях всичко, което можеше да се види, но не бях впечатлен. Съветският съюз изоставаше с 8–10 години от Япония и Запада в областта на технологиите в битовата електроника. Работеха с груби инструменти и неефективна, непрактична производствена технология. Очевидно липсата на високо качество и надеждност произтичаше пряко от безразличието и тромавостта на работниците, както и от неумението на ръководството да стимулира инженерите и работниците. Дори съветските граждани се шегуват с лошия външен вид и ниското качество на стоките, но се надявам, че оттогава качеството се е повишило.

В края на визитата ми моят домакин ме покани в кабинета си. Там присъствуваха още официален представител на Министерството на съобщенията и група бюрократи. Гвишиани се усмихна и каза:

— Господин Морита, Вие видяхте нашите заводи и се запознахте с възможностите ни. В нашата страна няма инфлация и съответно увеличаване на заплатите. Нашата работна сила е много стабилна. Предлагаме Ви да се възползувате от това обстоятелство под формата на подизпълнителски договори.

Той изглеждаше много горд от това, което ми беше показал. Може би за хората, които внимателно са следили борбата на съветския народ през годините, напредъкът да им се струва феноменален. Но аз лично не бях въодушевен.

Огледах се наоколо. Бях заобиколен от лица, които очакваха да кажа нещо. Попитах Гвишиани мога ли да бъда напълно откровен. Той ме увери, че именно това би искал да чуе от мене. Удовлетворих желанието му.

— Ще Ви кажа истината — започнах аз. — В Япония използувахме най-големите си таланти, най-забележителните умове и в продължение на години търсихме начини за повишаване на производителността и ефективността дори на най-простите неща като например отверките. Напрягахме мозъците си, правихме подробни проучвания и експерименти за установяването на най-подходящата температура за заваряване при различни ситуации. Вие не полагате подобни усилия. Изглежда, че това не е необходимо, защото никой не го е грижа.

Честно казано, г-н Гвишиани, много съжалявам за критиката след любезното Ви гостоприемство, но трябва да си призная, че не бих понесъл продуктите на „Сони“ да се произвеждат при такива условия като вашите. Все още не мога да Ви предложа нашата производствена технология.

Той прие думите ми спокойно и даде знак на един от помощниците си, който гордо му подаде малък, груб, обемист съветски чернобял телевизионен приемник.

— Господин Морита — каза той, — възнамеряваме да продаваме този телевизор в Европа. Бихте ли споделили мнението си за него?

Отново се наложи да го попитам мога ли да бъда искрен. Той кимна утвърдително. Поех дълбоко въздух:

— Господин Гвишиани, Съветският съюз разполага с прекрасни артистични таланти. Вашите музиканти и балетни изпълнители, вашето художествено наследство са великолепни. Имате световноизвестни артисти. Имате щастието да разполагате както с технологии, така и с изкуство.

Защо обаче не виждам съчетание на тези две неща във вашия телевизор? След като в Съветския съюз имате и изкуство, и технологии, защо не ги обедините в едно цяло и не започнете да произвеждате прекрасни неща? Откровено казано, господа, познавайки пазара и предпочитанията на потребителите, не смятам, че този грозен телевизор ще може да се продава.

Последва гробно мълчание, след което Гвишиани се обърна към представителя на Министерството на съобщенията:

— Бихте ли отговорили на коментара на г-н Морита?

Представителят на министерството отвърна напълно сериозно:

— Разбираме какво казвате, г-н Морита. За съжаление обаче изкуството не е в нашия ресор!

Отговорът беше невероятен. Стана ми лошо и успях да заявя следното:

— Да, разбирам Ви. Казах всичко, което имах да кажа. Ако ми дадете един от тези телевизори, аз ще го занеса в Токио и ще възложа на нашите инженери да дадат препоръки за усъвършенствуването му.

Удържах обещанието си. Нашите инженери изготвиха дълъг списък предложения за изменение на схемата и други подобрения. Но технологията на „Сони“ не предложихме.

- - -

Постбележка от редактора:

Да доуточним какво значи, че не са дали технология. По-рано в книгата Морита дава пример с това как италианците са се излъгали веднъж, продали автомобилна технология на един от моделите на фиат и сетне руснаците префасонирали малко модела и залели пазара с лади и жигулита на базата на тази технология. Ние пък добре знаем колко години издържаха и издържат съответните модели и как и днес от време на време някой побелял шофьор търкаля жигулито си по пътя в посока лозето.

g
t
f
14.09.2016 | Знаци: 9174 | Прегледи: 390 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"