Автор: Елин Пелин

Димчо много обичаше да се напива. Веднъж го намерих в казиното. Димчо много лошо се отнесе с мен: "Ти си един простак, ти си един глупак, ти пишеш едни просташки работи..." Наруга ме, много ме наруга. Аз, разбира се, се ядосах - там беше Подвързачов и други, - станах от масата, понеже бях седнал, и си излязох. Мина се време. Димчо Дебелянов ме срещна, поздрави ме. Аз не му отговорих и той замина. Друг път, като ме срещна, дойде при мен: "Бай Пелине - казва, - сгреших, прощавай. Аз бях пиян." Рекох: "Пияните хора говорят това, което мислят, когато са трезви, и затова не ти прощавам, не, но и не искам да те зная." Така го пренебрегнах. Той праща пратеници при мен да се помирим. Аз не го мразех, но рекох: "С Димчо не ща да приказвам, защото той ме нагруби съвсем лошо."

Така веднъж през време на предпоследната* война, като бях дежурен в редакцията във Военното министерство, иде Димчо Дебелянов при мен. Един спомен за Димчо Дебелянов исках да ви разкажа, между другото, за нашите отношения тогава. Иде той при мен малко смутен, малко развълнуван и казва: "Бай Пелине (той беше тогава чиновник в Сметната палата), викат ме - казва - в армията, да се явя долу, на фронта да отида. Аз зная - казва, че ще умра, че ще ме убият". Беше така някак си много уплашен. "Ще ме убият - казва. - Зная, че ме презираш. Аз направих спрямо тебе едно престъпление. Дойдох да си взема прошка от тебе, да те моля да ми простиш." Прегърнахме се, целунахме се, простихме си. Той замина и не се върна човекът. Това е един спомен.

* Първата световна война.