Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Мемоари
Акира Куросава: Голямото кантоско земетресение
Куросава, Акира
Нещо като автобиография, или потта на жабата / Акира Куросава; Прев. от японски Ружица Угринова. - София : Наука и изкуство, 1989.
Послеслов Вера Найденова.

Знаменитият режисьор разказва за дните след 1 септември 1923 г. Заглавието на откъса е на редакцията. С незначителни съкращения. Кратък коментар на редактора - след откъса.

Автор: Акира Куросава

I

Голямото кантоско земетресение. Малко е да се каже, че то бе потресаващо събитие в моя живот — преживяното тогава остави неизличими следи у мен. Не само узнах за първи път за съществуването на тъмните сили па природата, разкриха ми се и необясними страни на човешката душа. Земетресението ме порази най-много с това, че в един миг промени живота около мен.

Улицата край Едогава, по която минаваше трамваят, бе осеяна с пукнатини. Дъното на реката се бе издигнало и тук-таме се показваха тинести островчета. В нашия квартал нямаше разрушения, но почти всички къщи бяха наклонени на една страна. И двата бряга на Едогава се криеха в облаци прах и слънцето едва просветваше, сякаш имаше затъмнение. Всичко наоколо изглеждаше странно, неузнаваемо, особено хората, които ми се виждаха като призраци, излезли от ада. Държах се за едно дърво и не спирах да треперя, без да мога да откъсна поглед от зрелището пред мен. В главата ми се въртеше една мисъл: «Това сигурно е краят на света.»

Не знам какво още съм правил през тоя ден. Но си спомням добре, че земята не преставаше да се тресе.

А по едно време в небето на изток се издигна исполински облак гъба като след ядрен взрив — това бе дим от страшния пожар, обхванал централната част на Токио. Димът продължи да се кълби и скоро закри половината небе.

Нашият район Яманоте, който остана незасегнат от пожара, замръкна без електричество, както и целият град. Лампи никъде не горяха, но от заревото на гигантския пожар улиците бяха странно светли. А и първата вечер всички още имаха свещи и не се бояха от мрака. Страх всяваше само тътенът, долитащ от Арсенала близо до нашия квартал.

Обширният район на артилерийския склад, както вече споменах, бе обграден от висок зид, иззад който стърчаха тухлени постройки. Всъщност Арсеналът стана преграда за пожара, пламнал в центъра на града, и благодарение на него Яманоте оцеля. Но изглежда от горещината, която носеха пламъците, идващи откъм Суидобаши, експлозивите в Арсенала започнаха да хвърлят в небето зловещи фойерверки. От време на време някой снаряд избухваше с грохот и зад стената се издигаше огнен стълб. Тъкмо този тътнеж вселяваше ужас у хората.

Чух как един съсед разпалено твърдеше, че това бил ревът на вулканите, които се задействували на полуостров Идзу, събудили всички вулкани по пътя към Токио и сега изригванията вече били досами столицата.

— Ако се случи най-лошото — заяви съседът, — взимам всичко най-необходимо и се махам оттук ей с това! — И той гордо сочеше една млекарска количка, която бе намерил захвърлена някъде.

Разбира се, подобни приказки могат да предизвикат само умиление със своята наивност. Но наистина страшно е онова, на което са способни обезумелите от страх хора — за тях човешките норми на поведение престават да съществуват.

Още преди да спрат пожарите в центъра, всички свършиха свещите си. Нощите се превърнаха в истински ад. Хора, обзети от ужаса на мрака, станаха плячка на опасни демагози и извършиха какви ли не безразсъдства. Трудно е навярно дори да си представим ужаса, който обхваща човека, озовал се ненадейно в пълен мрак. Това е ужас, който лишава от разум. Когато човек не вижда нищо наоколо, той губи всякакви устои. И тогава от дъното на душата му се надига безумието. И онези нощи поговорката «Чудовищата се раждат от мрака» придоби буквален смисъл.

Масовите избивания на корейци* след Голямото кантоско земетресение всъщност бяха дело на демагозите, умело възползували се от помрачения разсъдък на хората. С очите си видях мъже с изкривени от ярост лица, които се втурваха като стадо в една или друга посока, щом някой викнеше:

— Насам, насам!

Или:

— Не, натам избяга!

Те гонеха един брадат човек само защото смятаха, че с толкова окосмено лице не може да е японец.

Един ден баща ми, брат ми и аз тръгнахме към Уено да потърсим наши роднини, чиято къща бе изгоряла. Неоочаквано се видяхме наобиколени от хора с тояги в ръце — бяха взели за кореец и баща ми с неговата гъста брада. Усетих как сърцето ми лудо заби. Хвърлих крадешком поглед към брат ми. Той презрително се усмихваше. В този момент баща ми извика сърдито:

— Махайте се, глупаци с глупаци!

Тълпата заотстъпва и тихомълком се пръсна.

В квартала организираха нощни постове и от всяка къща трябваше да излиза един човек на дежурство. Брат ми отказа с надменна усмивка. Нямаше как, взех бамбуковия си меч и тръгнах. Трябваше да застана на пост край излаза на канализационната тръба, който беше толкова малък, че през него и котка не би могла да пропълзи. Но мен най-сериозно ме предупредиха:

— Корейците могат да се опитат да проникнат от тук!

Спомням си и друг направо смехотворен случай. Един ден на всички в махалата бе съобщено, че се забранява пиенето на вода от кладенеца пред съседната къща. По дървените стени на кладенеца бяха открити тайнствени знаци, нанесени с тебешир. Никой и се сътмняваше, че това е дело на корейци, които отровили водата и белязали кладенеца. Останах смаян. «Знаците» бях надраскал аз със собствената си ръка.

II

Един ден, когато пожарите от земетресението бяха вече затихнали, брат ми ме дръпна настрана и каза:

— Хайде, Акира, да идем да погледаме! — Развълнуваният му глас издаваше неговото нетърпение.

Тръгнах с радостното очакване, с което се отправях на училищни излети. Когато разбрах колко страшна ще е тази екскурзия, беше късно за връщане. Вървях псе по-неохотно, та брат ми направо ме мъкнеше напред. Този ден обиколихме целия район на пожара и аз отново и отново изживявах ужаса от гледката на безброй трупове.

Отначало зървахме тук-таме някое обгоряло тяло, но колкото приближавахме центъра, труповете ставаха пее повече. Брат ми здраво ме хвана за ръка и закрачи още по-решително. Накъдето и да обърнех очи, пожарището имаше един и същ червеникаво-кафяв цвят. Всичко дървено бе изгоряло до пепел. Духнеше ли вятър, пепелта се надигаше и понасяше из въздуха. Сякаш бяхме сред червена пустиня.

И сред това мъртвило, от което краката се подкосяваха, лежаха пръснати телата на хора, покосени от разнолика смърт. Безброй трупове — целите овъглени, почуобгорели, затънали в помийни канали, носени от води, накамарени върху оцелелите мостове или струпани на грамади по кръстовищата така, че не можеше да се мине. Всички те бяха жертва на огъня. Когато неволно отвръщах поглед, брат ми веднага ме дръпваше за ръката:

— Не, Акира, гледай! Хубаво гледай!

Не разбирах какво иска от мен. Настойчивото му желание да гледаме тези ужасяващи картини ме измъчваше. Един от най-страшните моменти бе, когато

застанахме на брега на Сумидагава и видяхме купчините мъртъвци, изтласкани от червените води на реката в плитините. Почувствувах как коленете ми се подгъват и всеки миг ще се строполя. Но брат ми ме хвана за яката и ме изправи:

— Гледай, Акира, гледай!

Стиснах зъби и отново погледнах към реката. Започвах вече да проумявам, че е по-добре да съм с отворени очи — затворех ли ги, ужасяващите сцени, сякаш запечатали се по клепачите отвътре, започваха да парят очите ми. От тази мисъл като че ми стана малко по-леко. Но колко страшно бе онова, което видяхме! Никога няма да намеря думи, за да го опиша. Помня — по едно време си помислих, че дори Кървавото море на ада не може да е така потресаващо, както зрелището наоколо.

Споменах, че Сумидагава течеше червена, ала не беше от кръв. Вълните имаха червеникаво-кафявия цвят на пожарището. Мъртъвците, престояли дни наред във водата, бяха подпухнали до пръсване, а всички отвори по телата им зееха като разтворена рибя паст. Дори едно пеленаче, умряло на гърба на майка си, изглеждаше така. Всички се поклащаха и полюляваха, щом придойдеше нова речна вълна.

Нийде наоколо не се виждаше жива душа. Бяхме сами, брат ми и аз. Струваше ми се, че насред тази пустош сме малки и нищожни като зрънца. Или че ние също сме умрели и стоим пред вратите на ада.

Минахме един мост и се озовахме сред площада на някогашния пазар за дрехи. В този район пожарът бе взел най-много жертви. Догдето погледът стигаше, трупове покриваха опърлената земя. На места бяха скупчени на високи могили. Върху една такава могила седеше овъглен мъртвец със скръстени крака като статуя на Буда. Дълго го гледахме смаяни. По едно време брат ми проговори сякаш на себе си:

— Смъртта може да предизвика и възхищение ...

Признавам, че и аз си помислих същото.

Бях се нагледал на толкова трупове, че вече не ги отличавах от обгорелите парчета керемиди и камъни, които се търкаляха по земята. Обзе ме странна апатия. Тогава брат мй каза:

— Хайде, връщаме се.

Минахме пак Сумидагава и тръгнахме по Хироко-джи в района Уено. На едно място сред обгорелите отломки трескаво се ровеха хора. Брат ми иронично се усмихна:

— Тук сигурно е била държавната съкровищница. Що ли не си вземем и ние нещо златно за спомен.

В този момент зелените дървета по билото на хълма Уено привлякоха вниманието ми. Не можех да откъсна очи от тях — струваше ми се, че зеленина не съм виждал от години. Имах и чувството, че за първи път от дълго време се озовавам в пространство, където може да се диша. Поех дълбоко въздух. Отдето беше минал огънят, не бе останало нищо зелено. Помислих си, че до този момент не съм знаел колко е нужно на човек да вижда около себе си зелените багри на природата.

Вечерта легнах с очакване на безсънна или кошмарна нощ. Но чудно нещо — сякаш едва бях полегнал, и настъпи утрото. Спал бях дълбоко, без да сънувам. Това ми стори много странно. Казах го на брат ми, а той отговори:

— Когато човек си затваря очите пред страшните неща, страхът го завладява отвътре. Ако гледаш всичко с широко отворени очи, няма да се уплашиш.

Сега, връщайки се в спомените си към онзи ден, разбирам, че пътешествието ни е било мъчително изпитание и за него. Но то е трябвало да ни научи как да побеждаваме страха.

* След земетресението през септември 1923 г. са били убити няколко хиляди корейски заселници, както и много видни дейци на работническото и комунистическото движение. Властите се възползуват от природното бедствие за репресии срещу прогресивните сили под предлог за «борба с организаторите на безредици». — Бел. прев.

- - -

Приписка от редактора

Имахме мерак за по-цялостен коментар, ала се изпари. Само ще щрихираме две неща.

Акира Куросава е снимал и филм "Идиот" по Достоевски - с японска драматизация. Забежете неговия дълбок сън след преживяното, който му се струва странен - по същия начин спи след двойното убийство и Разколников на гениалния Достоевски.

В този период на горкия 20 век започва милитаризацията на Япония. Любопитно е, че септември 1923 година в България коминтерновци вдигат бунт и властта започва да коли, беси и убива без следа. Без земетресение. Всяко общество си има бесове.

Ако трябва да използваме малко народопсихографски географски детерминизъм: всъщност тежките земетресения и битността на островна държава са сред причините японците като нация да са така високоорганизирани и задружни.

[О. Антов]

g
t
f
01.11.2012 (пр. 04.04.2017) | Знаци: 10901 | Прегледи: 2769 | Сподели:

Съдържание / 61

Категории / 18

Имена / 39

Показалци / 8

Галерия / 50

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 3

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 9

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia