Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Христоматия
Стамболов: Някои произведения
[поезия]
ВОЗВАНИЕ
МАРШ
ГОДИНАТА 1876
ОТЛОМЪК
Ах, ти Боже, милий Боже...

[проза]
РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ЕДИН ЧЕСТИТ БЪЛГАРСКИЙ ГРАЖДАНИН
ИЗПОВЕДТА НА БЪЛГАРИЯ

[речи]
РЕЧ НА 8 ФЕВРУАРИ 1879 г.

ВОЗВАНИЕ

Ей, народ поробен,

Що си тъй заспал?

Ил живот свободен

теб не ти е мил?

Дойде време, дойде час

иго да строшим.

Хайде, хайде, хайде,

на бой да вървим,

стига, стига толкоз

в Влашко да стоим!

Паши, чорбаджии,

заптии, кадии,

келяви султани кръвта ни пият.

Дойде време, дойде час

да им отмъстим!

Хайде...и пр.

От гърци-владици

ти се оттърва.

Но мръсни турци

вирнали глава,

чернят ти живота,

тъпчат ти честта.

Дойде време, дойде час

да им отмъстим!

Хайде...и пр.

Ха, народ поробен,

подигай глава!

Да станеш свободен,

да смажеш врага!

Дойде време, дойде час,

хайде... и пр.

Че като надвиеш

твоя заклет враг,

ти ще придобиеш

нов, честит живот,

пълен със свобода,

пълен с добрина.

Дойде време, дойде час

иго да строшим!

Хайде, хайде, хайде,

на бой да вървим,

стига, стига толкоз

робство да търпим!

Търново, юний 1873 г.

МАРШ

Не щеме ний богатство,

не щеме ни пари,

искаме свобода

с човешки правдини.

*

Напред, напред,

на бой да вървим!

Доста сме стоели,

стига да търпим!

*

Доста сме лежали

в робски пелени,

време е да станем

свободни хора ний.

*

Напред, напред,

на бой да вървим!

Доста сме стоели,

стига да търпим!

ГОДИНАТА 1876

Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,

със болка във гърдите, със мъка на душа;

що люде благородни, що бляскави надежди

ти грабна и отнесе от нашата земя!

Аз помня нашта радост ти като се зададе,

и нашите надежди, и нашите мечти -

ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,

безценната свобода и нас ще озари.

И с вяра в наште сили и в тия на народа,

тръгнахме ние всинца из тоя малък град

да минем в България, народа да подигнем

на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.

II.

И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,

народа ни посрещна с разтворени ръце.

И нашто слово силно, и сладко, и опасно,

той слушаше със жадност, със весело лице.

"Готови сме ний всинца след вази да вървиме-

народа ни продума – не щем такъв живот!

Ний искаме свобода, за нея ще измреме!

Без нея ний до сега живяхме като в гроб!"

И работа голяма кипна и се захвана.

Приготвяше се всеки честен човек за бой.

Със гордост българина главата си подигна

и своя кръвопиец без страх погледна той.

Работата спореше и радост безпределна

усещаше тогава българското сърце.

Една мисъл свещена блесна и се разнесе

от Дунава широки до Бялото море.

Турция ще падне, свободата безценна

ще дойде и сред нази байрака да забие.

И ново, силно царство със ред, любов и правда

от пепела погански ще да произрасте.

III.

Работата кипеше. Тиранина уплашен,

трепереше от ужас в предсмъртния си час:

"Там долу кръв се лее и тук за бой се стягат,

къде аз ще се дяна, проклятие и ад!

Ще падна, то се види, и жертва на гнева им,

аз много ще пострадам във техните ръце.

Но пак надежда има: моя ханджар изострен

е майсторски забоден във тяхното сърце!

Оковите железни не се тъй лесно счупват,

ръцете претрошени не могат да бият.

И робите бездушни от страх ще се разбягат,

лицето ми кат видят и моя страшен гняв!"

И с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,

сал изредко се стресва от някой грозен лик.

Зад робите страхливи Русия той съглежда

със свойте войски силни, със своя остър щик.

Тя иде като буря, сърдита, разгневена,

на роба да помогне, тирана да строши.

От радост се покланят героите на Балкана

и Дунава славянски със вселост шумти.

"Ще падна, веч е ясно - тиранина продума -

но ази ще падна кат стар и силен дъб,

и много млади сили аз ще да затисна

под мойте дълги клони, под моя тежък труп."

IV.

Дойде Априлий 20 и знамето зелено

със лева силен, кървав, тракиеца вдигна.

И бой нечут, ужасен, отвъд Балкана пламна,

бой с турците омразни за нашта свобода.

Въстаниците храбри напред с песни вървяха,

уплашените турци разбягваха се със страх.

И песните победни сред Тракия екнаха,

уплаши се безкрайно османския народ.

Свободо, майко мила, твойта сила небесна

накарва человека да прави чудеса.

Аз виждам в борбата с жестокия тиранин

участие да вземат и малките деца.

Боя беше отчаян, от нийде помощ няма.

Силите на народа отслабват всеки час.

Тираните прииждат и все по-много стават,

захващат да надвиват... И, Боже мой, тогаз?

Тогаз? Недейте пита! Народа победиха,

изтребиха те всичко със огън и със нож.

И нашта земя красна в пустиня обърнаха,

потъна България във сълзи и във кръв.

Тук няма вече милост. Свирепия тиранин

на нищо не погледна, пред нищо се не спря.

Но всичко унищожи, изби и обезчести,

от ужас затрепера и хладната земя.

И никой не подаде на наште мъченици

ни вовремешна помощ, ни средства за борба.

Избиха ги турците и всичко разориха,

погина на народа надеждата, цвета...

V.

Виждали ли сте нейде сред къща изгорена,

посред дувара пукнат опърлено дърво?

Как жално то изглежда, каква то скръб навожда

на чувствата човешки, на нашата душа?

Такава скръб навеждат и тез наши юнаци,

които останаха след кървавия бой,

които във борбата не паднаха убити,

и днеска не вкушават следсмъртния покой.

Стоят те посред нази със мисъл на челото,

дълбока скръб се гледа на техните лица.

Стоят те и не думат, но погледа им мрачен

показва, че се мъчат от силната тъга.

Скърбят те зарад свойте излъгани надежди,

за своите другари, погибнали в боя,

за наша клета майка във кърви потопена,

за наште мъки страшни, за наште теглила.

Скърбят те, че от нийде им помощ не дохожда,

през Дунава да минат пак в своята земя,

и тамо на тирана сторично да отвърнат

за неговите зверски и демонски дела.

Скърбят те и печално таз годин изпровождат,

която им отнесе толкоз святи мечти.

И пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,

когато отвъд Дунав топ руски загърми.

Гюргево, 31 декември, 1876

ОТЛОМЪК

На паметта на Л. Каравелова

О, брате Каравелов, що рано тъй умря

за скръб на твойта чудна и хубава земя?

Кажи, кому остави ти твоите мечти,

и твойте идеали - прекрасни и свети?

Кой днеска ще да брани народната ни чест

от нашите тирани, от българите с фес?

Стани! О, пробуди се и виж що става в нас,

и кой е днес начело, със сила и със власт!

Тез, що кръвта пияха на своя народ клет,

и с турците ядяха неговия корав хляб.

И нашите юнаци осъждаха на смърт,

родаваха народа, тъпчeха нашта чест.

Предателите страшни, изедниците зли -

сега са пак те първи за наш срам и позор,

на нашата свобода за трепет и укор.

И викат те безстрашно: "Народа е наш роб -

той трябва да ни храни със своя кървав пот."

Па грабят, па беснеят и лъжат те света,

па тъпчат свободата и нашите права,

и нашите светини замерят те със кал,

и псуват те борците за наший идеал.

А тоз, що й за народа потоци кърви лял,

и в бой зарад свобода като бърз орел летял,

пред нищо се не кланял, от нищо не боял,

стои днес зад вратата със сълзи на очи,

и казва: "свободата не мене излечи,

не мене, не народа, но наште врагове".

Но жив е Бог, дерзайте, юнашки синове,

по-скоро ще да светне на правдата света,

и злото ще изчезне като отровна мъгла.

[1879]

* * *

Ах, ти Боже, милий Боже,

чуй я моята молба!

Не оставяй за загинем

срамно в светската борба!

Ний не просим, милий Боже,

дъжд за нашите нивя,

ни години плодородни

зарад нашите лозя.

Не щем ние ни богатство,

златоносни планини,

ни палати, ни градини,

ни красавици жени.

Не се молим, милий Боже,

и за нашия войник,

за силата, за славата

на неговий остър щик!

Не искаме и пророци,

нито учени глави,

ни премъдри патриарси,

ни набожни пък раби.

Дай ни, Боже, малко честност,

и идеални мечти,

след славата на правдата

да тръгнем ни упъти!

[1887]

РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ЕДИН ЧЕСТИТ БЪЛГАРСКИЙ ГРАЖДАНИН

[Със съкращения]

I.

Доживях, слава тебе, Боже! Видях това, което душата ми най-искрено и силно желаеше да види. Доживях да видя българи свободни, Българско княжество, българска камара, български представители. Как може да се не радвам, да се не веселя, а понякога да се и не понапия от радост, като гледам всичко това?! Радостта ми е дотолкова голяма, блаженството ми така широко-безпределно, щото понякога мене ми се струва, като че се нося на някой облак, и хвъркам-хвъркам, а под себе си гледам милиони честити, засмени, радостни лица. В такива минути, които с мене се случват доста често, особено ако постоя до среднощ на някое угощение, дадено в чест на растящите като гъби след дъжд комисии или пък в някоя вонеща ресторация с громко и претенциозно название, дето от полупияните български нотабили разискват се разни политически, икономически и обществени въпроси, като се подкрепят по един практически способ с най-неопровержими и осезателни доказателства и аргументи, ази съм така честит, така самодоволен, щото, ако в нея минута би дошъл внезапно китайския Император, за да ми каже "да си променим местата", аз без всяко двоумение би отхвърлил неговото предложение. Как? Аз, честитият български гражданин, да променя с когото и да би било моето място? Това е невъзможно, немислимо, просто - престъпно да ми го предложи някой... И, вижда Бог, ази съм даже готов да прокълна "най-тържествено" онова нещастно място, дето би могла да се зачене и роди една такава престъпна мисъл. И, ако това място бъде моя собствен мозък, аз и към него ще да бъда така строг и неумолим, както дядо Богоровата "Сляпа-Баба" (Темида).

И така, аз съм най-честития, най-самодоволния, най-благодарния български гражданин, и в силата на това позволявам си (и вярвам, че имам право) да разкажа на моите простодушни братя за всичките си любвеобилни патриотически мисли и чувства. За да направя това благо и народополезно дело аз съм се ръководил от две светли мисли: 1) да съобщя на моите съграждани свещения онзи огьн, който гори в гърдите ми, и който е началото на всяко смиреномъдрие и благодушие и 2) да оставя на потомството си завет от една колекция на най-искрени и дълбоко патриотически мисли и чувства, които като чете и изучава, то ще да се облагородява и возвишава в помислите си. И така, напълно уверен, че правя добро и полезно дело, аз се залавям за перото и почнувам да пиша записките си, които, уверен съм, ще се четат от всекиго с нужното благовение, внимание и хладнокръвие.

II.

(…)

Не помня добре чел ли бях нейде, чул ли бях от някого, че великите поети като написвали някое свое творение, то четели го на слугите си и даже на котките си, за да чуят какво е тяхното мнение за произведението им. Понеже чувствувах и вярвах, че и в мене е твърде силно развита поетическата дарба на словото, то не се посвених да подражая техния пример. "Перво и перво", затворих се в една от най-затънтените стаи на дома си, дето с всичката ревност и старание на един пробуден велик талант захванах да се упражнявам сам пред моето любимо куче Султан в ораторското изкуство и се убедих, че наистина трябва да съм имал голямата дарба на словото. Защото, щом захванах в една филипика да громоля беззаконията и злодействата на турското правителство, то, кучето - моят слушател - така силно и високо залая, щото съседите ми се събраха, за да видят какво става у нас, че така силно лае Султана. А клетата ми майка с пребледняло лице дойде при мене и ме гледаше с един блуждающ поглед, с някакво извънредно смущение.

За да избягна любопитството на съседите си и да не безпокоя старата си майка, аз намислих, че ще е най-добре да имам за слушател някои неодушевен предмет и за такъв избрах стола си. Сега вече аз имах случая да се убедя, че словото може да действува и на неодушевените предмети и даже да ги кара да се движат, стига само то да бъде искрено и добре прочувствувано.

III.

Говорих аз веднъж, мой ти байно, за разпадването на турското царство и като исках да изобразя тая картина по-живо и по-релефно, то стараех се да поддържа словата си с приличните жестове, които могат да придружават една подобна катастрофа. Види се, изображаването на тая катастрофа да е било твърде силно, живо и неподражаемо, защото от ужас и трепет се обзел даже и невоодушевения предмет - стола. И аз като се поокопитих от своя патос, видях го потърколен на земята и, нещо повече - със строшени крака. Тогава се преизпълни сърцето ми с едно извънредно умиление към пострадавшия предмет от моето буйно и пламенно красноречие и като се боях да не би някога да направя със словото си същото действие и върху някои живи същества като люде, събрани в някоя черква или камара, аз паднах на колене пред иконостаса и като благодарих от дълбочината на душата си Пресветая Владичици за голямата дарба, с която ме е благословила, заклех се "най-тържествено" никога, никъде и пред никого да не говоря вече за печални и странни работи, но всеки път да изричам благонамерени, смиреномъдри и кротки речи.

И така вече постъпвам. Аз никога не си позволявам да говоря буйно и разпалено. И като отида в някое събрание старая се да примиря препирающите се, като гледам да избера средата на противоположните мнения и да сближа двата противни лагера.

Тая моя постъпка е двойствено полезна за мене. "Перво и перво", тя ме предпазва като гръмоотвод от моето буйно и пламенно красноречие; "во вторих" - тя кара да ме уважават по-голямата част от представителите и на двете партии, и да ме избират във всякакви комисии и депутации. Както виждате, полезността на тая моя постъпка е така очевидна и осезателна, щото аз не мога да се начудя на себе си, като коя способност у мене е по-развита - благоразумието ли, смиреномъдрието ли, нискогледанието ли, хитростта ли, подлостта ли, лукавщината ли, или... или...

(…)

[1879]

ИЗПОВЕДТА НА БЪЛГАРИЯ

(Съновидение)

[Със съкращения]

На великия български син X. Ботев,

в знак на благоговение пред свещената му памет

посвещава си труда

Автора.

Слънцето отдавна, много отдавна бе нежно-нежно сторило поклон на природата и бе се закъпало в обширний океан на запад, този вечен враг на величествения изток. Демек – беше нощ, есенна нощ. В небесния океан се къпеха безброй звезди и царуваше величественост и тайнственост. Аз седях до полуотворения прозорец на стаята си, през който се вливаха хладни струи от нощния зефир. Умът ми се къпеше в бъдещето на милата ни родина България.

Велика и славна бе бъднината на татковината ни и, докато бях пленен в нея, неусетно съм отлетял в царството на Морфей и съм заплувал в океана на сънищата. Сънувах чуден сън. И тъй, който има уши да слуша, нека слуша.

I.

Сънувах градина, очарователна градина, която бе пълна с прелестни цветя и с дъбови и букови дървета, върховете на които се губеха в небесата.

По райските недра на градината тържествено шумтяха речици, тихо и сладко-сладко бърбореха изворчета, бистри като сълза. Градината плуваше в красота и в сладко-упоителна арома. Тя гърмеше от мелодичния концерт на птичките. Аз стоях подпрян о един кичест дъб. Погледът ми се къпеше в красотата на градината.

Бих стоял дълго време в това положение, ако да не бе се разнесла една мелодична песен. Гласът бе ангелски. Слухът ми успя да улови думите на песента. Ето ги:

Чуйте, врази мои!

Богата съм аз –

с райски красоти,

с злато и елмаз.

В гърди ми се таи

славна бъднина,

по чело ми блещи –

чудна красота.

Глас сладък, глас Божий

от небе ми шепти:

"Българийо, земя мила,

велика ще си ти!...

Тези три стиха се отгласиха тържествено по всичките краища на очарователната градина. Аз потънах в обайване и един тайнствен страх напълни гърдите ми.

Смутих се и сърцето ми излезе из сферата на нормалното си биене. Кой изпя тъй сладко тази пълна със значение песен? – прошушнах аз и тръгнах със страх, смесен с любопитство към мястото, отгдето се изнесе чудний глас. Стигнах. Погледът ми се прикова о една величествена картина. Гледах с изумление. Една жена с ангелска красота, потънала в блясък, край един извор, до една скала, седеше на величествен трон, обкован със злато и брилянти. В едната си ръка държеше скиптър. Над главата й виеха три бели, като първия сняг, гълъби, трептяха нежно-нежно с крилата си и произвеждаха едно тихо и приятно шумтение. И трите гълъба държаха в устата си по една лента.

Първият държеше бяла лента, на която бяха написани със златни букви тези думи: "Българийо! Твоите многострадални гърди ще се сгреят със зарите на славна и велика бъднина."

Вторият държеше червена лента, на която бяха написани със сребърни букви тези думи: "Дерзай, дерзай, многострадална Българийо! Лети, о небесна гълъбице, лети смело към славата и величието си."

Третият държеше зелена лента, на която бяха написани с брилянтни букви тези думи: "Българийо? Твоята ангелска ръка ще държи палмата на първенството! Пред твоя очарователен поглед ще се поклонят всичките балкански държавици. Дерзай, прочее, бъдеща царице на Балканския полуостров."

По розовите уста на жената, която сякаш бе ангел, долетял от небесата, играеше усмивка, смесена с печал. Тя мислеше.

II.

Аз омаян гледах тази поразителна с величествеността си картина. Хвръкнаха няколко минути и една въздишка, проникната с печал, се изскубна из дълбочините на гърдите й и пролетя из ангелските й уста. После тя дигна клепачите на черните си очи, които плуваха в очарование, хвърли един горд поглед наоколо си и сладко-сладко зашепна:

"Велика бях аз. Слава блестеше по ангелското ми чело. Аз бях царицата на очарователния Балкански полуостров. Моето име, името България се произнасяше с благоговение. Но, уви! Помрачи се славата и величието ми... Синовете на последний мой цар, заслепени от ненавист и егоизъм, станаха причина да се простя със свободата, независимостта и величието си, и да стана робиня, черна робиня...

И пет века аз плувах в кървави сълзи и ужасни страдания; цели пет века, аз, окаяна България влачих веригите на тежкото робство. Да, цели пет века на моите гърди се нанисаха смъртоносни удари и бях изложена на произволи, безчестия и поругания. Страдах, страдах много, но пак не умрях, искра от живот остана в гърдите ми. И блесна една ярка звезда в тъмните облаци, които се виеха над мене, над моята райска земя, която бе напоена с кърви.

Тази звезда бе Паисий, скромният монах Паисий, който сладко-сладко ми прошушна: "Българийо, майко мила! Свести се, велика си била, бъди пак велика!" И трепна заспалото ми сърце от този ангелски глас, който запали и сърцата на няколко мои чада. И заблещукаха звезди по тъмното ми небе, явиха се мои скъпи рожби и почнаха свещена борба, за да събуждат заспалите сърца, да строшат ярема на робството ми и да сгреят гърдите ми с животворните зари на сладката свобода, тази Богиня, която щедро раздава велики благодеяния на народите. Бориха се и загинаха славно. Едни по бесилки, други станаха жертва на страдания, трети по тъмни тъмници, а четвърти с меч в ръка на бойното поле и то все с тези думи на усмихнати уста: "Свобода, свобода на майка България!"

Най-после намери се едно ангелско сърце, което се трогна от ужасните страдания в сферата на които живеях, такова сърце, в което моя свещен глас за свобода намери съчувствителен отглас. Това ангелско сърце бе сърцето на великия руски цар Александър II, който с един замах строши желязната клетка, в която бях затворена и... и аз задишах съживителния въздух на свободата, затрептях с нов живот, както повяхналото от суша цвете, когато се напои с вода.

И на тези, врази мои, на тези многострадални гърди ще израсне величественото дърво, на което ще цъфти моята велика и славна бъднина. И от тази петвековна робиня България ще стане юначна и силна държава.

Ето на – погледнете, врази мои, погледнете как светло бъдеще ми се сладко усмихва, как нежно ми струва поклон и ме кани да прехвръкна в обятията му. Аз ще летя смело и при всичките ваши препятствия ще долетя до него.

По челото ми е блещяло слава и величие и пак ще блещи. Вие, врази мои, ми завидяхте, че аз още толкова млада, вчерашна робиня – извърших велик акт на 6-и Септември, увенчах гърдите си с блестяща победа, борих се мъжествено за запазването честта и независимостта си и придобих симпатията на Европа. Вие, врази мои, ми се мръщите и точите зъбите си за мене, но не се боя, не! Имам си аз сила, сила исполинска, и ще посрещна ударите ви. Отхранила съм аз рожби левенти, в гърдите на които кипи патриотизъм и туптят Лъвски сърца, и те, Бог и правдата са моите защитници.

Прочее, мръщете се, а аз на пук вам, врази мои, ще цъфтя и ще пленя взора на целия свят. Аз ще летя смело към постигането на историческите си задачи и ще бъда обсипвана със сърдечни симпатии".

И склони ангелските си уста. Млъкна. Аз стоях омаян и от възторг сълзи течаха по лицето ми.

(…)

V.

Веригите на несъзнанието ми се скъсаха. И, о, чудо! Гледам, че България потънала в сияние, а около й нейните скъпи рожби: Паисий, Раковски, Караджата, Левски, Ботев, X. Димитър, Каравелов и Бенковски.

По устата на България и окръжающите я играеше усмивка. Царуваше тишина.

– Ах, колко много е разхубавяла моята гълъбица България! – прошушна Паисий, прегърна и целуна я.

– Да, разхубавяла съм, скъпо мое чедо, Паисие! Не прилича вече на оная нещастница, когато с "Царственика" си ми запали сърцето и даде сила на догарящия ми живот! – каза със сълзи на очи България.

– Тържествувайте скъпи мои чада, майка ви вече тръгна по пътя на величието си – проговори тя пак и хвърли наоколо си очарователен поглед.

– Майко, аз пак ще ти кажа: велика си била, ще бъдеш пак велика! – каза Паисий.

– Майко! Пази се от чуждо влияние – каза Раковски.

– Майко! Пази мъжествено честта, свободата и независимостта си! – каза Левски.

– Майко! Лети смело към славата и величието си! – каза Каравелов.

– Майко! Скоро ще възкръсне старата ти слава! – каза Бенковски.

– Да живее България, бъдещата царица на Балканския полуостров! – извикаха гръмливо Ботев, Караджата и X. Димитър.

– Да живее! – извикаха и другите и градината гръмна от този вик.

– Благодаря ви, чада, за благопожеланията – каза със сълзи на очи България. – Кажете, чада, на моите стари царе, че аз скоро ще подновя старата си слава, величие и могъщество, кажете и на Александър II, че аз се показах достойна за свободата, която ми дари. Кажете му и това, че неговия син много рани ми нанесе и иска да ми грабне независимостта.

– Да живее България! – извикаха всички, целунаха я, поклониха й се и хвръкнаха към небесата.

Небесният свод гръмна от песента.

Ще цъфти България, ще цъфти,

както розата през май;

всегда ще е пълна с красоти,

и със слана ще сияй...

България простираше ангелските си ръце към небесата. Радост, смесена с възхищение препълниха гърдите ми и... и се катурна канарата на съня, която ме бе затиснала. Пробудих се.

Стихът "Ще цъфти..." дълго време гърмеше в ушите ми. Звездите една по една се губеха в небесната бездна. Студен утринен ветрец се вливаше в стаята ми и се чуваше тайнственото шумтение на утринта. Изток бе потънал в огнен блясък. Нощта хемен-хемен беше вдигнала тъмната си покривка.

Е, читателю, харесва ли ти се този сън?

Октомври, 1889 г.

РЕЧ НА 8 ФЕВРУАРИ 1879 г.

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Сан-Стефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части...

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно...

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите... Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния... Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони...

Мъчно. Мъчно и боли...

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: "Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!"

g
t
f
14.03.2012 (пр. 04.04.2017) | Знаци: 26738 | Прегледи: 2823 | Сподели:

Съдържание / 60

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 9

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia