Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Христоматия | Стихове |
Артюр Рембо: Пияният кораб и други стихотворения
Бюст на А. Рембо (1854-1891) в музея на родния му Шарльовил-Мезиер
Рембо е изключително впечатляващ. Особено начинът, по който прави от неподвижен обект - мебел напр. - жива картина. Или пък плътността, с която рисува някаква гледка - клечащи хора напр. Много е вдъхновяващ. Преводите на Кирил Кадийски също спомагат за отличното впечатление.
Подборката е на Анапест.

Съдържание:

БАЛЪТ НА ОБЕСЕНИТЕ
ПЪРВАТА ВЕЧЕР
ПРИ МУЗИКАТА
ВЕНЕРА АНАДИОМЕНА
ПРЕХЛАСНАТИТЕ
БЛЕСТЯЩАТА ПОБЕДА В СААРБРЮКЕН
СКРИНЪТ
СЕДЯЩИТЕ
ТЪРСАЧКИТЕ НА ВЪШКИ
БЕДНИТЕ В ЦЪРКВАТА
ПРИКЛЯКВАНИЯ
ГЛАСНИТЕ
ПИЯНИЯТ КОРАБ

БАЛЪТ НА ОБЕСЕНИТЕ

На бесилката саката

скачат, скачат: не един

паладин на Сатаната,

скелет сух на Саладин.

Монсеньор Велзевул дърпа мрачен конците,

наредил свойте куклички черни навън

и ги удря с подметка без жал по очите –

да танцуват под белия Коледен звън.

И преплитат ръце, някой весело пляска,

като органи черни те свирят с гърди

и се търкат – безкрайна отблъскваща ласка, –

а притискаха прелестни дами преди.

Веселяци танцьори – ура! – без търбуси,

всеки скача, оркестъра чул-недочул.

Бесен танц! Или вече са в бой помежду си?

На цигулка им стърже вбесен Велзевул.

Като ризи и черните кожи съдрали –

от какво да се пазят или пък свенят? –

нямат скъсване техните груби сандали;

бял калпак е нахлузил на всички снегът.

И ветреят се черни плюмажи на врани.

Плът прогнила тресе се по всички бради –

ще речеш, че в картонени брони навряни,

шепа рицари слепи се блъскат с гърди.

Като орган железен проскърцват гредите!

Ура! Вихърът свири на бала зловещ!

Вият вълци в лилави мъгли сред горите –

хоризонтът пламти като зейнала пещ.

Ей, стреснете ги! Стига им тая беседа:

нима всеки – вдървен – ще премята безспир

броеница – гръбначния стълб на съседа?

Мъртъвци, да не ви е това манастир!

От хорото изрипнал с увереност дръзка –

както конят се вдига на задни крака, –

буен скелет в небето червено се блъска,

но усеща въжето – корава яка;

впива пръсти в пищяла си – пискаща свирка,

и се киска, а може би вие от жал,

и внезапно – тъй фокусник скрива се в цирка –

пак изчезва с подскоци в кошмарния бал.

На бесилката саката

скачат, скачат: не един

паладин на Сатаната,

скелет сух на Саладин.

ПЪРВАТА ВЕЧЕР

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й –

пчела над нежен розов цвят.

Целунах ключицата бледа.

И ето – рязко прозвучал,

отрони се смехът в безреда,

смехът й чист като кристал.

Крака под дългата си риза

подгъна: „Виж я твойта цел.”

И в миг смехът й ме прониза

за опита да бъда смел.

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

Но искам две-три думи… Нека…”

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека –

тъй даде ми награда тя…

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

ПРИ МУЗИКАТА

Площадът на гарата В Шарлевил

В градинката, която започва от площада,

фризирана прилежно до крайната черта,

с пъхтене буржоата в четвъртък вечерта

ревнивата си глупост извеждат на прохлада.

Оркестърът строен е и в такт с тръбите клати

и киверите черни с пауново перо.

Най-първо дефилират контетата богати.

Нотариусът – обесен на ланец от сребро.

Чиновници с кариера и дамите им тежки

напредват след водача на слонове – по-мил,

по-хубав и от кукла с купешките си дрешки;

във валса рентиерът пак грешка е открил.

Скамейките са пълни. Бакали-пенсионери

по пясъка чертаят с бастун или пък с крак,

в подробности обсъждат заглъхнали афери,

въздъхват за парите, но сепват се: – Все пак…

На пейката търговец се мъчи да намести

корема си фламандски на свойте колена,

лула блажено вади и в пръстите му месести

тютюнът контрабанден увисва на Влакна.

Безделници пресичат през равните морави;

разнежил се от валса и падащия здрач,

пред младата слугиня – дано й се понрави –

с детето си играе залян с парфюм свирач.

Като студент минавам с движения нехайни,

девойчета сред парка, облъхнат от нощта,

с престорен смях ме стрелват – те знаят всички тайни! –

и в погледа им виждам влудяващи неща.

Окото ми разгръща – без думичка да кажа –

дантелите от къдри и блясва бяла плът,

в миг смъквам труфилата и разкопчал корсажа,

съзирам как изпъква божествено гърбът.

Събул съм вече ловко ботинката, чорапа…

Пак в сладка треска милвам най-дивните места.

Те шушнат си и всяка насмешливо ме зяпа.

И в миг целувка трепва на моята уста.

ВЕНЕРА АНАДИОМЕНА

Като от цинков стар ковчег глава на млада

разчорлена жена с ленив, запуснат вид

стърчи от ваната и всичко е в помада –

но недостатъкът е все пак зле прикрит.

Вратът мръсняв и къс, широките й плешки,

нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз

завършил изведнъж; и тия буци мас,

които диплят се във форми нечовешки;

гръбнакът – зачервен, като в красив кошмар;

а лупа вземеш ли, те чака откровеност

в татуировката на кръста: Clara Venus –

две думи, пълни със страхотно странен чар…

Но на – и задникът е вън и се показва

накрая анусът – прекрасно-грозна язва.

27 юли 1870

ПРЕХЛАСНАТИТЕ

Черни сред снега на тротоара

В ниското прозорче, цяло в пара,

с поглед засиял,

пет дечица бедни на колене

гледат как хлебарят със сумтене

прави хляба бял.

Гледат жадно мазната тепсия,

как ръката пухкава гласи я

в дупката с жарта.

Слушат хляба мек с коричка тънка,

а хлебарят тромав нежно мрънка

с лъснала уста.

Сгушени, снегът студен ги ръси,

но разнежва ги пещта с дъха си –

топла като гръд,

ето и готовите франзели –

като козунак побронзовели –

сладостно димят.

Пее хляба, струпан до тавана,

и щурче плача си тих подхвана

в сънен полумрак;

тая топлина им вдъхва сили –

в жалките си дрипи са се свили

и се радват пак,

целите са в сребърни звездички,

а в мечтите си съзират всички

толкова неща

и с муцунки в черната решетка

те скимтят и всеки поглед светка,

зъзнат, но в нощта

думите валят като молитва

и към светли небеса тя литва,

а пък те стоят,

не усещат те, че на снега са

и че вятър дрипите им къса

и боде студът.

БЛЕСТЯЩАТА ПОБЕДА В СААРБРЮКЕН,

удържана под виковете „Слава на Императора!”

Блестящо оцветена белгийска гравюра,

продава се в Шарлероа, 35 сантима

В миг Императорът, залян с апотеози

лазурносини – дий, дий, конче! – бляскав, строг

пристига; радостен, че всичко тъне в рози,

любящ като баща и като Зевс жесток;

в дола войниците, наскачали веднага,

до аления топ, до барабана жълт застават

чинно пак. Питу мундира слага

и към началника очите му лъщят.

Отдясно Дюмане в приклада пръсти впива,

взел своето „шаспо”, разтърсва гордо грива

и: „Слава!…” Друг един го гледа под око.

И – черно слънце – в миг изскача кивер… Слава? –

излегнат по корем, дървар възморав става,

навирил задница, и пита: „На кого?”

октомври 1870

СКРИНЪТ

Масивен, дъбов, цял в резби, това е скрин, но

със своя вид улегнал напомня старец благ;

вратите си разтваря и в дъхавия мрак

те лъхва аромат на тежко старо вино.

Претъпкан, той побрал е дрехи овехтели,

пране уханно, жълто, бельото на жени

и дрешки на деца, и бабини дантели,

и кърпички с грифони от чужди младини.

Къдрици дремят там, портрети и гоблени;

изсъхнали цветя и плодове сушени

там смесват своя мирис, неуловим почти.

О, стар и мъдър скрин, ти знаеш много тайни

и сам разказваш ни истории безкрайни,

щом само си разтвориш масивните врати.

октомври 70

СЕДЯЩИТЕ

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени

разширени, изцъклили поглед, в петна;

голи темета дремят от злост набраздени,

като цъфнала в струпеи стара стена.

Вече техните кости от обич саката

са се сраснали може би с онзи голям

черен скелет на стола. Не мръдват краката

рахитични – и сутрин, и вечер все там.

Тези старци, застинали в поза еднаква,

чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът

или зиме прозорците мръсни разплаква;

като жаби – с болезнени тръпки трептят.

Търпелив им е Столът: дамаската здрава

късат с кълки, протрили веднъж колена,

и душата на стари слънца ги огрява

от пшеничните плитки, сега без зърна.

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола –

пианисти зелени – те барабанят,

чуват тъжните плисъци на баркарола

и завърта ги в бездни любовни сънят.

Нима трябва да станат? Каква катастрофа…

Те измъкват глава от плещите – о, гняв! –

и сумтят като котка, видяла пантофа;

с колко мъка крепят панталона корав.

Чуйте – чукат с плешиви глави о стената

и краката им криви са в сребърен прах.

Вместо копчета-дренки, висят по палтата

зли очи в коридора – бездънен зад тях.

Имат тежка незрима ръка… През очите

цедят черна отрова и тъй им горчи,

че от куче тук всеки по-жалък и свит е;

изпотяваш се, смукан от тия очи.

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,

ако трябва да станат, не ще ти простят,

като гроздове техните сливици стари

под брадичките хилави вечно трептят.

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,

върху стола си вече сънуват добра,

плодовита любов – народила столове;

ще поръбят с тях толкова горди бюра.

Запетайков прашец по цветя от мастило

ги люлее над чаша в разкрехнал се скут –

водно конче така гладиол е превило…

И осилчета боцкат пак техния уд.

ТЪРСАЧКИТЕ НА ВЪШКИ

Когато в ален вихър челото му гори,

видения се сипят като снежинки гъсти

и сядат край детето красивите сестри

със сребърните нокти и тънки, бледи пръсти.

Прозореца разтварят – сред прости чудеса

вън топла вечер къпе цветята синеоки –

и в тежките му къдри, обсипани с роса,

разхождат дълго пръсти изящни и жестоки.

Дъхът им плахо пее над сънното момче –

от летен мед по-сладък, по-свеж и от росата;

преглъщат с трепет слюнка, преди да потече,

а може би – целувка, умряла в самотата.

Ресниците им черни се бият в транс жесток

сред тишина уханна; и в тая здрачна скука

под царствените нокти като искра от ток

издъхващата въшка успява да изпука.

В детето като вино прелива леността,

хармоника бълнува – навън отдавна здрач е –

и чувства то как в сладост на сухата уста

ту бликва, ту замира копнежът му да плаче.

БЕДНИТЕ В ЦЪРКВАТА

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,

сред дъх на спарено са вперили очи

към хора, в който пак разпяват се, мучейки,

над двадесет гърла – та химн да прозвучи;

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,

печални, кротки, те напомнят бито псе.

Пред Бога бедните – нали ги гледа свише! –

са смешни: за едно и също хленчат все.

Жените са добре – седят на пейка гладка

след шест кошмарни дни, в които няма Бог!

И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,

след непосилен плач заспали сън дълбок.

Прибират мазна гръд лапачките на супа,

в очите им – молба, но не отронват стон;

поглеждат скришом как се фръцва цяла група

от уличници зли с капели без фасон.

Вън – мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.

Добре са. Още час. И после пак тегла.

Край тях – блажен шептеж и пъшкане, сумтене,

една колекция от сбръчкани тела:

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,

от кол и от въже събрали се и днес;

разтворил требник вехт, слепецът също души –

загубен в тоя свят без верния си пес.

Изливат в плюнка те мизерната си вяра

и жалбите си в такт повтарят пред Христос,

задрямал горе – жълт от светлината стара,

далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,

от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;

молитвата цъфти с най-ярките рефрени

и мистиката все по-втръсващо кънти,

а по средата – там разнищват свила гъсти

лъчи – кварталните Госпожи, о Христе,

стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти

в светената бода потапят в унес те…

1871

ПРИКЛЯКВАНИЯ

Усетил куркане, и днес към обед чак

се буди с мъка брат Милотиус и зърва

как слънцето навън лъщи като черпак;

и цепи го глава, а трябва и тепърва

да вдига нежкия калугерски тумбак.

Върти се в мръсната постеля, но разплута

снага надига, вбил в корема колене,

щастлив като старик, успял в една минута

да сграбчи, клетият, и нощното гърне,

и чак до кръста да заголи двата бута.

И ето го, клечи и, сгърчил пръсти, бос

трепери, радва се на слънчевата ласка,

закнижения джам оляла с мазен сос;

и като полип, с кръв налян, игриво бляска

под слънцето върхът на месестия нос.

………………………………

Край огъня ръце е скръстил, дреме с джука

увиснала, нозе протегнал, свел глава;

вонят крачолите, луличката мъждука

и нещо шава из ленивите черва

тъй както птица вън се рови из боклука.

А сред руините от дрипели и смрад

се валят по корем безчувствените вещи;

скамейки-жаби спят сред тъпа благодат,

а пък бюфетите, раззинали зловещи

усти – подобно хор – сънуват адски глад.

Такава жега е; главата сякаш с вата

натъпкана, тежи; той чува изведнъж

как почват косми да му никнат по брадата.

И тъй разхълцва се след малко тоя мъж,

че ще разчекне чак на столчето краката.

…………………………….

А в тиха лунна нощ, щом лигави лъчи

поръбят задника, заел удобна поза,

на розовия сняг се вижда как клечи

и сянката – една разпукнала се роза.

И към Венера нос – чутовен нос – стърчи.

ГЛАСНИТЕ

А – чер, Е – бял, И – ален, Ю – зелен, О – син,

произхода ви скрит аз ще разкрия, гласни!

А – чер корсет, мъхнат от меките атласни

мушици, дето в зной звънят край не един

блатист канал; Е – дим над шатри, над комин

на параход, бял цар и глетчери прекрасни;

И – пурпур, гъста кръв, в алкохолици сластни

изплюта с огнен гняв от устни в блед кармин;

Ю – люшнати вълни в зелени океани,

в ливади, по чела на старци замечтани –

там алхимична прах столетия горчи;

О – пискаща тръба на пратеник господен,

всемир от Светове и Ангели изброден,

О – омега – лилав лъч в Нейните очи!

***

Какво са за нас, о, сърце, и кръвта,

и огънят, жертвите, дивият стон,

и бясът, и адът, свалил в пропастта

порядъка; развалини, Аквилон;

и цялата мъст? Нищо! Нищо! Но страст

ни мъчи! Магнати, князе, политици –

край! Долу история, истини, власт!

Тъй трябва! Кръв! Огън със златни езици…

Напред – на война! И на мъст! И терор!

Извий се ухапан, мой дух! О, под строй,

Републики! Ти, Императоре горд,

и армии, роби, човечество – стой!

И кой друг пожара раздухал би? – Ние

и всички, които ни смятат за братя.

За нас – романтици – мечта е борбата.

Защо да се трудим в пламтящи вълни?

Европа, Америка, Азия – смърт!

Поели за мъст, ще превземем земи,

села, градове – под юмрука ни твърд!

вулканите – взрив. Океанът гърми.

Приятели! Те, о, сърце, са ми братя.

Незнайни и черни, напред! все напред!

О, ужас! Аз тръпна. Ще глътне земята

и мене, и вас, а и всички – наред!

Но нищо. Аз жив съм. Завинаги жив…

ПИЯНИЯТ КОРАБ

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –

индианци гребците нападнаха с вой

и на стълбове цветни за живи мишени

ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава

с едро фландърско жито, с английски памук

и поех, щом се свърши дивашката врява,

все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,

тая зима бях трескаво глухо дете,

полуострови чакаха с ужас развръзка–

по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!

По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –

като тапа се мятах без страх десет дена,

заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –

сок от кисела ябълка в детски зъби –

и разплискани сини вина, и бълвочи

тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изяло лазура зелен –

в млечен сок и звезди: там към трюма поема

всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но

потъмнява, умре ли горещия ден,

по-стихийна от дарба, по-силна от вино

кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,

а в зори – сред парцали сребро – синева

като ято подплашени гълъби в здрача.

Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,

над водите разляло лилави петна,

многогласни и бурни – хор в театър античен –

се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,

за целувка по мокрите морски очи,

бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,

в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –

пощръкляла чарда – свойто гърло дере,

без да знам, че в сияйния крак на Мария

си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:

сред цветята – очи на пантери – народ

с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са

над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,

гние в зноя в тръстиките Левиатан,

а прибоят, додето човек се опомни,

прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава

и лагуни, където на клон оголял

с дървеници гигантска змия се сражава

и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,

как вълни –златни рибки – запяват край мен,

как цветя като пяна водата подмята

и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето

ме люлее със стона на всяка вълна,

щом с цветята си с жълти смукала ме спре то….

Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –

русооки глупаци, поели на път, –

аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,

и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби

сред звездите, разбъркани от ураган –

ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би

да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –

като зид свода огнен пробивал със стон,

в трюма взел конфитюр за добрите поети

от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,

аз, дъска от луната в петна стеарин

(денем юли събаряше свода с тояга

и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило

Маелщром се замята, от страсти обзет,

аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,

зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази

са за скитника, който върви ден и нощ –

и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,

в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,

всяко слънце – горчиво, додето умре.

Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…

Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,

край която, приклекнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора

пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–

ни търговските флагове, горди в простора,

ни брега, в мене впил ужасени очи.

g
t
f
22.12.2011 (пр. 04.04.2017) | Знаци: 18212 | Прегледи: 3384 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"