(1) Достоевски започва "Братя Карамазови" през април 1878 и го завършва ноември 1880. Както се вижда, непосредствено след Руско-турската (Освободителна за нас) война. Пресата е пълна с новини от България. Достоевски също откликва. Тук в Думата сме публикували част от неговия Дневник на писателя, където става дума за войната, под заглавие: Най-лакейският възможен случай. Наскоро прочетох романа за шести път - и чак сега забелязах българската следа...

(2) Фьодор Михайлович обича във всеки роман да излага провокативна централна хипотеза-конструкция, около която да разглежда и сюжетните казуси. Любимата му провокация е "Ако няма бог, всичко е позволено". Всъщност става дума за фикс идеи и на самия Фьодор Михайлович. Тази е водещата за Престъплението и съпровождаща в Братята. В Братята обаче водеща е друга: че всичката човешка цивилизация не струва пред сълзите / смъртта на една дете (перифразирам свободно). Това, до което Фьодор Михайлович не стига - а не знам и дали би имал предвид - е директен библейски паралел с появата на Исус, вследствие на която биват избити сума ти младенци. Обаче индиректният паралел е налице - поради мястото на предлагания тук цитат в романовата фабула...

(3) Откъсът, който цитираме, е част от големия разговор между братята Иван Фьодорович и Алексей Фьодорович. Той е подготвителна част, загрявка на читателя за гореспомената теза. Альоша ще нарече тази провокация на Иван "бунт". Показателното е, че в края на този разговор е т.нар. Иванова поема Легенда за великия инквизитор. Която именно разправя за повторно появяване на земята... на Исус.

Откъсът ще ви ужаси навярно. И не бързайте да си мислите, че с публикацията целим демонизиране на етноси и прочее глупости. След този разказ героят (прочетете / припомнете си книгата) дава примери и от Немско, и от самата Русия - пак такива, вестникарски, извращения, чиято обща тема е страданията на децата. Така или иначе - добро или лошо - и България е спомената във великия роман на писателя.

[Огнян Антов]

Автор: Ф. М. Достоевски

Да, неотдавна един българин в Москва ми разправяше как турците и черкезите там у тях, в България, повсеместно злодействуват, опасявайки се от всеобщо въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите по стобора и ги оставят тъй до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за «зверската» жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде тъй жесток като човека, тъй артистично, тъй художествено жесток. Тигърът просто гризе, разкъсва и умее да прави само това. Нему и през ум не би минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да може да направи това. Тези турци между другото са мъчили със сладострастие и децата, като се почне от изваждането им с кинжал из утробата на майката и се стигне до това, да хвърлят нагоре кърмачетата и да ги набождат върху щикове пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно е било най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картинка, която ме заинтересува много. Представи си: кърмаче в ръцете на разтреперана майка, наоколо й нахълтали турци. Хрумнала им една весела дивотия: те започват да галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се разсмяло. В тази минута турчинът насочва към него пистолета, няколко сантиметра далеч от лицето му. Детето се смее радостно, протяга ръчичките си, за да хване пистолета, и изведнаж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката. . . Художествено, нали? Казват, че турците много обичали сладко.