Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Мемоари
Евгений Евтушенко: Погребваме Сталин
Е. Евтушенко
Евтушенко, Е. А. Вълчи паспорт : Мемоарна проза / Евгений Евтушенко ; Прев. Нели Христова и др . - Пловдив : Жанет 45, 2009. - 744 с. ; 22 см.
* Заглавието е на Анапест.

Автор: Евгений Евтушенко

На 5 март 1953 година едно събитие потресе страната ни - умря Сталин. Беше почти невъзможно да си го представя мъртъв - дотолкова той ми се струваше неотменна част от живота.

Имаше едно всеобщо стъписване. Хората бяха приучени Сталин да мисли за всички тях и се объркваха, останали без него. Цяла Русия плачеше, аз също. Това бяха истински сълзи на мъка и, може би, сълзи на страх от бъдещето.

На писателския митинг поетите с пресекващи от ридания гласове декламираха стихове за Сталин. Гласът на Твардовски - големият и силен човек - трепереше.

Никога няма да забравя как хората вървяха към ковчега на Сталин.

Аз бях в тълпата на Тръбни площад. Диханието на десетките хиляди притиснати един в друг хора, издигащо се над тилната като бял облак, беше толкова плътно, щото върху него се отразяваха и поклащаха сенките на голите мартенски дървета. Беше страшно, фантастично зрелище. Хората, вливащи се отзад в този поток, напираха ли, напираха. Тълпата се превърна в страшен водовъртеж. Видях, че ме понасят към стълба на светофара. Светофарът неумолимо се движеше срещу мен. Изведнъж пред очите ми тълпата притисна към стълба едно малко момиченце. Лицето му се изкриви в отчаян писък, който не се чуваше сред общите викове и стонове. Движението ме притисна към момиченцето и в един миг аз не чух, а с тялото си усетих как хрущят крехките му костици, почупени от светофара.

Затворих очи от ужас, не бях в състояние да видя безумно изхвъркналите детски сини очи. И ме понесоха нататък. Когато отворих очи, момиченцето вече не се виждаше. Сигурно тълпата го бе смачкала. Притиснат о светофара се гърчеше друг човек, разперил ръце като на разпятие. Изведнъж усетих, че стъпвам по меко. Това беше човешко тяло. Подгънах крака и тълпата ме понесе така. Дълго се страхувах да пусна краката си. Тълпата непрекъснато се сгъстяваше.

Мен ме спаси ръстът ми. Нисичките се задушаваха и загиваха. От едната страна ни притискаха стените на сградите, от другата - наредените един до друг военни камиони.

- Махнете камионите! Махнете ги! - обезумяло крещяха от тълпата.

- Не мога, няма нареждане! - объркано викаше младичкият офицер от камиона, едва ли не плачейки от отчаяние. А хората, запращани от напиращата човешка вълна към камионите, разбиваха главите си в тях. Капаците им целите бяха в кръв. И изведнъж усетих в себе си неистова омраза към всичко, което бе породило това „няма нареждане", щом заради нечия тъпотия загиваха хора. И в този момент за пръв път изпитах ненавист към човека, когото погребвахме. Не беше възможно той да не е виновен за това. Защото тъкмо въпросното „няма нареждане!" предизвика кървавия хаос на неговото погребение. Веднъж и завинаги разбрах, че не бива да се чакат нареждания, ако от тях зависят човешки животи - трябва да се действа. Не зная откъде събрах сили, но, енергично работейки с лакти и юмруци, почнах да разбутвам хората и да крещя:

- Направете вериги! Направете вериги!

Не ме разбраха. Тогава започнах да събирам ръцете на хората и да псувам с най-грозните думи от моя геологопро-учвателски лексикон. Неколцина яки момци започнаха да ми помагат. И хората разбраха. Почнаха да се хващат за ръце, да образуват вериги. Момчетата и аз продължавахме да действаме. Въртопът започна да се успокоява. Тълпата вече не беше звяр.

- Жените и децата по камионите! - развика се един от момците.

И над главите, предавани от ръце на ръце, заплуваха към каросериите на камионите жени и деца. Една от предаваните по този начин жени се блъскаше истерично, крещеше нещо. Офицер от милицията я галеше по главата, успокояваше я неумело. Внезапно жената потрепери няколко пъти и притихна. Офицерът свали фуражката си, покри изстиващото лице на жената и ревна като дете. Видях, че някъде отпред въртопът продължаваше да се вихри.

Отправихме се натам с момчетата. С помощта на псувни и юмруци отново се заехме да строяваме хората във вериги, за да ги спасим. Най-сетне и милицията започна да ни помага. Всичко се успокои.

Кой знае защо вече не ми се искаше да вървя към ковчега на Сталин. С едно от момчетата като по чудо се измъкнахме от този въртоп, купихме си половинка водка и тръгнахме към моя дом.

„Видя ли Сталин?" - попита мама. „Видях го" - отчуждено отвърнах аз, докато си наливахме по едно с госта.

g
t
f
24.04.2011 (пр. 04.04.2017) | Знаци: 4282 | Прегледи: 2660 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"