Извадено от книгите, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Мемоари
Стамболов: Погребението (разказ на немския офицер Рихард фон Мах, привърженик на Стефан Стамболов)
Заглавието е на (c) Anapest.Org. Рихард фон Мах е немски офицер, назначен през 1879 г. за адютант на княз Алеко Богориди в Източна Румелия. Участвува в Сръбско-българската война (1885) като командир на 3-а южнобългарска дружина. След войната е назначен за командир на южнобългарския военен окръг. През 1891 г. напуска армията. Постъпва в редакцията на "Кьолнише цайтунг". През 1900 г. е кореспондент на вестника в Африка, а от 1902 г. в продължение на 10 години е кореспондент на вестника за Близкия изток в Цариград. По време на Балканската война с кореспондент в България. Автор е на няколко книги: "Единадесет години на Балканите", 1889; "Македонският въпрос", 1895; "Из балканските бурни времена", 1928 г. Публикуваният тук спомен е взет от последната му книга, преведена в България под заглавие: Из българските бурни времена. С, 1928. Текста препечатваме по Стефан Стамболов в спомени на съвременници. София, Изток-Запад, 2003. 398 с.

Автор: Рихард Фон Мах

Аз играех с подполковник Димитриев (от Генералния щаб в запаса) на шах. Стамболов дойде на нашата маса. "Е, как върви с твоите македонци? Слабо, нали?" (...) Стамболов говореше за "моите македонци", понеже знаеше, че аз, който се въодушевявах за хубавата нещастна страна, бях издал наскоро една брошура по македонския въпрос. Ние се засмехме поради неговия изговор на немската дума слабо. Стамболов каза още: "Жалко за нашите храбри офицери, които сега без полза проливат там кръвта си. Това трябва да се устрои съвсем другояче. Хайде, Петков, сбогом и довиждане!" Аз бях последният, комуто той подаде ръка.

Стамболов избра един от избързалите с услугите си файтон и се качи с Петкова и Гунчо. Файтонът се отдалечи. Ние продължихме шаха си. След една минута нещо чухме гърмеж; не обърнахме внимание, понеже близо до зоологическата градина често се стреляше на гарвани. Ненадейно се чуха още два гърмежа късо един след друг и веднага след това изсвири остро една стражарска свирка. "Стамболов!" - извикахме ние и изтърчахме навън. Около 150 крачки от клуба видяхме някой да седи на земята. Затекохме се към него. "Това е Стамболов!" И край него стоеше Петков. Улицата, иначе слабо оживена, беше празна. Ние застанахме край него; той седеше окъпан в кръв. Отдясно на главата му зееше страшна рана от посичане; лицето бе залено от кръв; нещо бяло личеше на дясната страна - дясното око, увиснало доста; окървавените ръце подпираше той на бедрата си. Край него лежеше един револвер и една права широка кама. Дойдоха още един-двама души; за момент ние останахме неподвижни. "Свърши се - каза Петков, - той ще умре тук." Стамболов беше безмълвен. "Дигнете го на един файтон и на болницата." Много файтони дойдоха бързо насам. В един бяха сестрата на Стамболова (съпругата на военния министър генерал Муткуров) и сестрата на Муткуров, придворна дама на княгинята. Дамите чупеха отчаяно ръце, докато ние вдигнахме Стамболов в един файтон. Петков седна до него. Бавно отмина файтонът до близката къща на Стамболов. Внесохме ранения в трапезарията и го сложихме на един диван, гдето той остана неподвижен, стенейки тихо. Скоро дойде госпожа Стамболова, приятна млада жена; тя беше излязла на разходка и беше научила по пътя страшната новина. Пристигнаха и лекарите Серафимов, Хаканов, Михайлов, Залатавич, Сарафов и отличният швейцарски хирург Щирлин. 3апочнаха те своята тежка работа, като наредиха една операционна маса и поставиха Стамболова на нея. Двете ръце бяха снети към китката и поставена бе първата превръзка на главата, която бе посечена с петнайсет дълбоки рани.

Госпожа Стамболова стоеше като извън себе си, без сълзи на очи, в салона, окръжена от другари и приятели на Стамболова; постепенно се явиха всички чужди дипломатически агенти без белгийския. Никакви жалби на устата на г-жа Стамболова. "Свърши се" - каза тя и се върна пак при съпруга си, който лежеше неподвижно на масата, докато нареждаха наблизо едно легло. Лекарите даваха малко надежда; голяма загуба на кръв, отслабнал организъм, захарна болест, затруднено лекуване на раните поради предразположеност към туберкулоза, душевен упадък - всичко това бяха лоши условия.

Пристигна между това в голям брой и полицията и зае улиците. Тя искаше сякаш да спре достъпа в траурната къща. Г-жа Стамболова трепна при гледката на белите униформи, излезе на вратата и извика със заповеднишки тон: "Махнете се, не искам да виждам бели шапки! Вие искате да пазите тиранина от неговите приятели, след като го предадохте на неприятелите му? Не сте нужни тука! Потърсете убийците, ако те не са между вас!"

Полицията позволи тогава достъпа и се оттегли на срещната страна на улицата. Двете Муткурови не можеха да скрият скръбта си, плачеха с глас и отправяха горчиви думи против княза. "Защо не го оставиха да отпътува! О, той трябваше да бъде убит! Те носят отговорност! Начович, Тюфекчиев и князът, на тяхната съвест лежи убийството!"

(...)

Стефан Стамболов се бореше със смъртта. Лекарите (...) употребиха всичко, което науката и човешкото участие им подсказваше. В деня след нападението състоянието на Стамболова беше сравнително добро. Пълното съзнание се възвърна; раненият пи много минерална вода, една инжекция с изкуствен кръвен серум оживи кръвообращението, раните бяха зашити с не по-малко от 15 игли. В къщата на Стамболова владееше известна надежда; там идваха и чакаха от сутрин до вечер многобройни приятели на Стамболова. В присъствието на много лекари, на госпожа Стамболова и между друго на румънския дипломатически агент Папиниу Стамболов посочваше като свои убийци: княза, Начович, Тюфекчиева и Халю. Сигурно беше обаче, че нито Стамболов, нито Петков не бяха разпознали и не познаваха убийците. Обвиненията се отнасяха до лица, които се държаха отговорни за покушението.

На 5/17 юли започнаха да пристигат състрадателни телеграми. Събираха се цели пакети и двама приятели на Стамболова бяха заети до късна вечер. На много телеграми беше отговорено, за всички не можеше да се направи това. Английската кралица, румънският крал Карол, австрийският император Франц-Йосиф молеха за сведения. Австро-унгарският управляващ легацията барон Хьонинг беше получил поръчка да изкаже съболезнованията на граф Голуховски. Това стана при леглото на Стамболова, който в знак, че разбира, поклати леко глава. И от княз Фердинанд пристигна една телеграма; г-жа Стамболова я прочете тихо и я остави все тъй тихо настрана, без да даде отговор. (...)

На 17 юли състоянието на ранения стана опасно. Той не беше изгубил още съзнание, когато софийският митрополит му даде последно благословение, и накара жена си да се прекръсти вместо него. Тогава той кимна на жена си. "Поликсени - каза той тихо, - чувствувам, че идва краят ми. Чуваш ли ме?" "Чувам те." "Снеми превръзката от очите ми, искам да видя още веднъж теб и света." "Лекарят забрани това." "Направи каквото ти казвам." Госпожа Стамболова отстрани леко превръзката. "Виждаш ли ме?" - попита тя тихо. "Виждам те, Поликсени, благодаря ти. Ти беше добра жена, бъди и добра майка за децата, щом аз се преселя отвъд. Отбягвай двореца, той носи нещастие. Константин трябва да се учи в селска школа, чуваш ли ме? После да следва по-нататък. Бог да пази вас и България!" Той искаше да каже още нещо, но езикът не го слушаше вече. Разплакана, измъчената жена падна на килима; тя чу и от устните на умиращия плачевни звукове. Краят наближаваше. Лекарите заявиха, че е настъпило инфекциозно възпаление на мозъка, свързано със загнояване, и че то се развива бързо. Вероятно възпалението беше дошло от раната, която минаваше напреки през носа. Слаба беше надеждата да доживее раненият близкото утро. От телефона в чакалнята вестта се пръсна по света.

В стаята на умиращия се намираха освен г-жа Стамболова още Димитър Петков, няколко лекари, мнозина приятели на къщата. Внезапно под прозорците на стаята една латерна започна да свири виенски валс. С мъка беше отстранен свирачът, той заявяваше, че му е платено да свири с латерната си под този прозорец. Така отмъщение и злорадство бяха под покровителството на полицията край къщата на умиращия, докато вътре един богат живот отиваше към края си при безмълвното отчаяние на приятели и другари. Към 4 часа заранта на 6/18 юлий, в четвъртия ден след нараняването Стамболов свърши. Той издъхна тихо и спокойно в безсъзнание.

(...) В събота, 20 юлий 1895 г. опечалените се събраха в траурния дом; салонът, коридорът и приемните стаи бяха препълнени; в трапезарията бе поставен ковчегът със смъртника. (...) Трупът на Стамболов е облечен във фрак, раните по падналата малко назад глава се разпознават, тесни, червени линии по слепите очи, над дясното око, над корена на носа, тесни като ръба на ножа и все пак убийствени.. Изражението на лицето е спокойно и мирно. Ръкавите на фрака покриват краищата на ръцете, обвити в бяла превръзка. Между раменете, отдясно, една икона. Нозете в лачени обуща, обвити с лепта от бял пол. На една маса край трупа стон стъклено блюдо, то съдържа разсечените, обезобразените ръце, които някога направляваха съдбините на България, като стари ръкавици плуваха те в спирта. (...) Мирише на цветя и йодоформ. По ковчега, по масите и столовете венци с ленти, чиито надписи величаят убития като голям патриот, като смел държавник, като основател на българската самостойност. Крале и князе също бяха изпратили знаци на спомен, участие или високо уважение.

Отвън се е събрала тълпа, повечето простолюдие, което напира към траурната колесница и търси шумни зрелища. Настрани стоят групи в черно; това са делегации от приятелите в провинцията, около 200 души, между тях и селяни с калпаци. (...) Вече е дадена заповед да се изнесе ковчегът и някой пристъпя до бившия министър Греков и му пошепва нещо. (...) Какво е станало? Обадили му, че полицейският комендант подсетил някого да се проверят колелата на колесницата, понеже имало причини да верва, че винтовете са развити! (...) Предположението се оказа верно. Колелата на колесницата бидоха завинтени сега и приятелите на Стамболова се разпределиха като стража край колесницата. (...) Трима подполковници, украшение на българската армия, присъствуваха в траурния дом. Когато ковчегът беше изнесен, те поздравиха за последен път своя мъртъв приятел и после се отдалечиха, послушни на заповедта на военния министър Петров, който поради телеграмата на княза беше запретил на офицерите да участвуват в погребението. (...)

Непосредствено след ковчега крачеше Димитър Петков с превързана глава и ръка в превръзка. Той водеше г-жа Стамболова и г-жа Муткурова, сестрата на Стамболова. (...) След тях идваше дипломатическото тяло с изключение на белгийския представител. (...) Зад и край дипломатическите представители крачеха техните гавази с револвери на пояса. Австро-унгарските гавази бяха дори окачили своите винчестерски карабини. С мъка те възпираха човешкия поток, който притискаше ту напред, ту назад. Шествието приличаше на панаирска блъсканица. Бавно се движеше то из праха на улица "Раковски". След 200 крачки колесницата достигна на мястото, гдето Стамболов бе паднал под ударите на ятаганите. Шествието спря, музиката замлъкна. Димитър Петков издигна глас и извика: "Тук е мястото, гдето най-добрият гражданин на България, най-верният слуга на княза падна под ножовете на наемни убийци! Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, нежели днешните силни на деня..." "Лъжеш!" - извика ненадейно един силен глас, диви викове се нададоха след тези думи. Една бяла кутия полетя над тълпата. Някой извика: "Динамит!" Настъпи невъобразим шум и луда блъсканица. Млади хора с вдигнати бастуни напираха към ковчега и свитата. (...) Оградите на съседните градини се повалиха и жени, деца и мъже нападаха едни върху други. Няколко души се сборичкаха, нададе се оглушителен рев. Венците биваха изтръгнати от ръцете на ония, които ги носеха, поповете се теглеха за расото и биеха и една сплотена шайка се нахвърля на колесницата, гдето много приятели на Стамболова пазеха стража с револвери в ръце. Дипломатите бяха разпръснати. (...) Имаше опасност от избухване на сеч. (...) Ненадейно се спусна от една съседна уличка половин ескадрон жандармерия в галоп, с изтеглени саби се спусна тя към тълпата, която избяга в градините от двете страни на улицата. Жандармите достигнаха до колесницата, тук стоеше Петков, държейки под ръка двете госпожи, те бяха обърнали равнодушно гръб на случката. Жандармите образуваха по една верига от двете страни на шествието, между тях се събраха отново неколцина (свещеници, музиканти, носачи на венци, неколцина дипломати и консули и малка част от опечалените. (...) Ръководителите на смута имаха намерение да произведат впечатлението, като че убийството е било дело на народно отмъщение и като че гневът срещу Стамболова е тъй силен и тъй всеобщ, щото никое правителство не би могло да го запре.

Тук-таме, но рядко, посрещана с присмех, процесията наближи катедралата. Вместо камбанен звън, какъвто не се чу от черквата, се раздаде дрезгава музика от няколко млади шайкаджии, които надуваха инструменти. Въжетата на камбаните бяха изрязани, въоръжени с револвери хора попречиха да се заменят с нови. Полицията присъствуваше, но бездействуваше. (...) По пътя за гробищата трябваше да се мине покрай хотела на братя Иванови; оттам се чу ненадейно е странен шум. "Убийците, убийците!" - чуха се викове. Силна група шайкаджии се спуснаха с тояги към погребалната колесница и завързаха бой със свитата, венците бяха смъкнати от колата, опечалените - разгонени. (...) Най-сетне се яви полицията и от крайна нужда възстанови реда. Числото на опечалените се намали още повече.

Отдалеч още се виждаше на гробищата голяма навалица. Там се служеше панихида на гробовете на Паница и на екзекутираните преди три години съзаклятници Карагюлев, Миларов, Георгиев и Попов. Едва шествието бе влязло в гробищата и тълпата го посрещна с викове. Едно малко отделение конница от Първи кавалерийски полк пристигна и отвори път за шествието, тълпата се оттегли към гробовете на съзаклятниците, гдето се държаха речи против Стамболов и княза. Когато трябваше да се спусне ковчегът в гроба, тълпата потегли отново насам с издигнати червени знамена и заглушавайки тържеството с дивашки викове. Няколко хлапаци си пробиха път през конницата и почнаха да ругаят току под ушите на нещастната вдовица. Най-сетне ковчегът беше спуснат в гроба, който най-напред се зазида и после запълни с пръст. Отстрани и наблизо хлапаците демонстранти си подаваха шишета с ракия и още ненапуснали последните опечалени гробищата, те се хванаха на хоро около гроба като диваци около кладата. Докато качваха г-жа Стамболова на файтона, няколко хлапаци омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия. Така беше погребан Стефан Стамболов.

- - -

Гробът на Стамболов е взривен година по-късно (б.ред. АНАПЕСТ).

g
t
f
27.04.2010 (пр. 29.03.2017) | Знаци: 14318 | Прегледи: 2548 | Сподели:

Съдържание / 59

Категории / 18

Имена / 38

Показалци / 8

Галерия / 49

Файлове / 4

Препратки / 2

По категории

Документалистика / 3

Есе / 2

Интервю / 4

История / 1

Мемоари / 24

Музика / 2

Наука / 8

Очерк / 3

Пародия / 1

Писма / 1

Предговор / 2

Публицистика / 3

Репортаж / 2

Романи / 1

Синопсис / 2

Стихове / 2

Философия / 1

Христоматия / 7

Посетете още

АНАПЕСТ

Анапест ДРАМОТЕКА

АНТОВЪ литархив

Buna Pomeranza

Yolina's Helvetia

GnoSEO : ГПЧЕ "Йоан Екзарх"