Извадено от книгите, от мрежата, от чекмеджето и от всякъде
За контакти:
Под редакцията на Огнян Антов

По категории

Посетете още

Мемоари
Леми Килмистър на концерт в Елцинова Русия
Книгата е
Килмистър, Леми
По бялата линия : Автобиография с Джанис Гарза / Леми Килмистър, Джанис Гарза ; Предг. Ларс Улрих ; Прев. Сибин Майналовски . - София : Hybrid books, 2023. - 280 с., [8] л. : ил. ; 23 см.
Ориг. загл. White Line Fever.
Тези спомени на Леми са диктувани 2002 година. Леми Килмистър е създателят и авторът на Motorhead. Споменатият Фил е китаристът. Заглавието е на Анапест.

И като говорим за Русия, отидохме там за първи път и изнесохме четири концерта. Русия е много странна страна, не прилича на нищо друго, което съм виждал. Ходил съм в Източна Европа, преди да падне стената и след като падна: свирил съм в Източна Германия, в Унгария, в Чехословакия. Нито една от тях не приличаше на Русия. Американците, които не са били там, наистина нямат представа за това. Безумно е. Навсякъде имаше девет обръча охрана. Едва ли не всеки втори изглежда като бивш военен. Предполагам, че това е така, защото, когато СССР се разпадна, половината от полицията се разтури заедно с него - вече нямаха нужда от толкова много хора, така че повечето от тях станаха охранители, в превод - частна армия! Е, поне онези от тях, които не карат таксита в Лос Анджелис! Цялата тази охрана наоколо действаше направо задушаващо. А що се отнася до свободния пазар, той бе предимно в казината, защото единственият начин да се сдобият с чуждестранна валута бе чрез игрите в казината. Така че те са навсякъде, но страната въпреки това умира от глад. Концертите обаче бяха невероятни. Всеки беше разпродаден, а публиката направо полудя, мамка му! Тази част ми хареса (но това винаги е най-добрата част от турнето - плюс когато забършеш някое пиче след концерта).

Разбира се, имаше няколко кошмара, тъй като организаторите се занимаваха с промотиране сравнително отскоро. Например пътувахме от Москва до Ростов, което е шибано дълго пътуване. Казаха ни да се явим на този и този адрес в толкова и толкова часа и ние потеглихме от Москва. Карахме и карахме, и карахме, и ставаше все по-тъмно, докато горе-долу на всеки километър имаше по една-единствена улична лампа; накрая се отклонихме от пътя и спряхме до висок жив плет. Когато очите ни свикнаха с тъмнината, видяхме въоръжени пазачи в караулки от двете страни на порта. Някакъв тип ни заповяда да спрем, което и направихме, а той и промоутърът започнаха да спорят на руски. Беше страховито. После изведнъж се появиха тези два шибани големи камиона. Определено армейски камиони - само че не бяха управлявани от войници - но им махнаха направо да минат. Накрая разбрахме, че мястото е някаква база на руските ВВС, която се занимаваше с внос-износ като източник на допълнителни доходи! Промоутърът се върна и каза: „Още не можем да влезем. Чакат генерала да дойде на посещение.“ Така че трябваше да изчакаме известно време, докато накрая не се появи голяма шибана служебна кола със знаме отпред. Някакъв човек с късо палто и шапка излезе, влезе и се върна - вероятно просто прибираше своя дял от парите. Накрая ни махнаха да влезем. Навсякъде имаше войници, които си говореха като луди - руснаците са като италианците, могат да си дърдорят по половин час, без да спират. След всичко това ни докараха до самолета и Фил го видя пръв. Върна се в автомобила и каза:

- Няма да летя с това.

- Не се дръж като путьо - казах аз и на свой ред слязох от колата, за да видя за какво иде реч. След това и аз се върнах и отсякох: „Няма да летя с това!“ Беше някакъв двумоторен „Илюшин“ от 1957 година - или бомбардировач, или транспортен самолет, напълно изкормен отвътре. Салонът за пътници се намираше в задната част на товарния отсек и не представляваше нищо друго освен шибани градински мебели! Освен това шибаното нещо не беше херметизирано - напълно отворено за природните стихии. Затова казахме, че няма да се качим, но пратихме екипа да пътува с него. Е, погледнато откъм добрата страна, по този начин им осигурихме добра история, която да разказват по-късно. Ще бъдат щастливи, когато споделят тегобите си.

Бих искал да съм ходил там, когато страната все още беше Съветски съюз, за да мога да я сравня с това, което видях. Наистина за повечето местни хора там е мизерия. Ходихме в Санкт Петербург, който е фантастичен: „Д-р Живаго“, Зимният дворец и всичката онази история. И така, нали съм си романтичен глупчо, си помислих: „Я дай да се върнем с влака до Москва! Това ще бъде руско преживяване.“ Е, със сигурност беше руско преживяване. Човекът ни каза: „Няма проблем, резервирали сме билети.“ Та стигнахме до гарата, а там имаше голям дълъг влак. Качваме се и отивам до купето с номера на билета ми, отварям вратата, а там - жена с две деца! Казвам на кондуктора:

- Сигурно е станала някаква грешка.

- Не, не... - Той ми показва билета, на него е написано и нейното име.

И как според вас се реши този казус? Много просто - изхвърлят плебсите. Жената и децата ѝ бяха свалени от влака. Аз викам:

- Абе, човече, не може така!

А те викат:

- Искаш ли да делиш едно купе с тях чак до Москва?

Но си признах:

- Всъщност сега, като стана дума, не искам.

Но явно нищо не се бе променило от времето на царете - пичовете на върха си развяват байрака, а всички останали плащат за това. В Русия винаги е било така. Шибаният Ленин, въпреки всичките му дрънканици, не е променил нищо за плебеите.

t
f
30.03.2024 (пр. 30.03.2024) | Знаци: 4840 | Прегледи: 441 | Сподели:
Съдържание (106) Имена (44) Показалци (12) Галерия (99) Файлове (5) Препратки (4)