Факсимиле от заглавната страница на книгата на Йоаким Кърчовски „Чудесата на Пресвета Богородица“. За нея днес в Скопие се твърди, че е преведена на „македонски“ език, но в оригинала изрично е посочено, че преводът е на български език (1817) (Цит. кн, стр. 83)

×

Заглавието е на АНАПЕСТ.

Книгата е

Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония / Владо Тренески и др . - [София] : Орбел, 2021. - 164 с. : с ил., портр., к., факс. ; 24 см.

Други авт.: Деян Танчовски, Ерлин Аго, Иван Николов, Илия Стояновски, Методий Иванов, Румен Сребранов, Спас Ташев.

Съдържа: Библиогр. с. 137-138

ISBN: 978-954-496-143-5

Из Глава трета „ПРИМЕРИ ОТ АКТУАЛНИТЕ КЪМ 2020 Г. УЧЕБНИЦИ ПРИ НАТРАПВАНЕТО НА ЛЪЖАТА ЗА ИСТОРИЧЕСКИЯ КОНТИНУИТЕТ НА „МАКЕДОНСКИЯ“ ЕЗИК. СЪПОСТАВЯНЕ НА ЛЪЖЛИВИТЕ ТВЪРДЕНИЯ И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ С ОРИГИНАЛИТЕ“

Друг български възрожденец от географската област Македония, чието дело е подложено на фалшифициране и ограбване, е Райко Жинзифов. За него в учебника по „Македонски език“ за 8-мо отделение на училищата в РС Македония (Скопие, 2020) е записано, че е сред „македонските писатели – възрожденци, (които) чувстват потребността от литературен език, на който ще напишат своите литературни дела. Те издигат македонския език на равнището на художествената литература“.

Подобно твърдение в северномакедонските учебници не отговаря на истината. Райко Жинзифов през 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Като емигрант в Русия живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. издава списание „Братски труд“. Р. Жинзифов развива мащабна публицистична дейност в руския печат за запознаването на местната общественост с тежкото положение на българския народ.

В „Новобългарска сбирка“ от 1863 г. Р. Жинзифов прави превод на древноруския текст „Слово за полка на Игор“. В предговора към него Р. Жинзифов казва: „А за нашия превод ние смятаме за потребно да кажем следното: Ние за български език броим този език, който се говори по цяла Македония, Тракия и България, между говорите на които има малко (или) много разлика… Няма македонци, няма тракийци като отделни народи, има само славяни българи, които живеят по споменатите места, имената на които може би си имат място в земеописанието, но не и в народността. Накратко да кажем, има един единен народ български и един език български, който, както всеки друг подобен език, се дели на наречия“. Никъде в своето творчество Р. Жинзифов не говори за „македонски“ език, както е записано в съвременните учебници в Скопие.

В учебника по „Македонски език и литература“ за третата година на гимназиалното образование в училищата на РС Македония (2018) се заявява, че „гледището за отделен македонски език следва македонската писмена традиция, в която църковнославянската основа постепенно била заменена с народния език. Употребата на македонския народен език се налага в различни области на общуването, особено в търговията, в църквата, в образованието и в печата и в художествената литература. Също така тя има значима подкрепа в народното творчество. От тази гледна точка, централно място заема Сборникът с народни песни на братя Миладинови“.

Написаното твърдение е напълно произволно. Никъде братя Миладинови не са се декларирали като „македонци“, нито пък езика си като „македонски“. Освен това оригиналното заглавие на споменатия сборник с народни песни е „Български народни песни“ (1861).

В своята дейност братя Миладинови винаги са се изявявали като българи и са работили за развитието на българския език. Когато са използвали понятието „македонски“, то е за да покажат единствено регионалния аспект на българското.

Григор Пърличев е не само един от най-дейните участници в борбите за въвеждане на български език в училищата и черквите в Охрид и други селища на Македония през 60-те години на XIX в., но по-късно е и български екзархийски учител в Битоля (1880 – 1882), Охрид (1882 – 1883) и Солун (1883 – 1889). За него в учебника по „Македонски език и литература“ за третата година на гимназиалното образование в училищата на РС Македония (2018) пише, че се опитвал да твори „на свой език, който отговарял на един общославянски език. Всъщност, той се съобразявал и приемал идеите за едно своеобразно славянско есперанто, което би се употребявало като език на науката и художествената литература на славянските народи… Макар че пише своята Автобиография на език, който е близък до българския, но с голям брой църковнославянизми и русизми, Пърличев пише диалозите между македонците на македонски народен език“.

Трудно е подобно твърдение в училищен учебник да бъде квалифицирано като научно, то е по-скоро историко-псевдонаучна фантастика. Тъй като Г. Пърличев като ученик е учил в гръцко училище и е владеел гръцки език, за ранния период на живота му в науката има спор дали се е чувствал грък или българин. Но в своята автобиография пише, че още по време на обучението му в Атина (1849 – 1850) се чувства българин.

Кузман Шапкарев също е изтъкната личност от българското възраждане, чието дело днес се фалшифицира в Скопие. За него в учебника по „Македонски език и литература“ за третата година на гимназиалното образование в училищата на РС Македония е записано, че „е автор на повече читанки и на други учебници…, написани на македонски народен език… Учителската и учебникарска дейност… на Шапкарев на македонски народен език се развива в контекста на църковно-училищната борба на македонския народ“.

Написаното в съвременните северномакедонски учебници за Кузман Шапкарев не отговаря на истината. Той през 1854 г. открива частно училище. Работи като учител по гръцки и български език в Струга (1856 – 1859), Охрид (1859 – 1860), Прилеп (1861 – 1865, 1872 – 1873), Кукуш (1865 – 1872, 1881 – 1882), Битоля (1873 – 1874).

Най-значителният му труд е „Сборник от български народни умотворения“ (ч. I – III, 1891 – 1894). Това издание съдържа 1300 песни, 280 приказки, описания на народни обичаи и облекла от Македония, които К. Шапкарев навсякъде нарича български.

Освен фалшифицирането на идеите и дейността на отделни изявени просветни дейци от миналото, в РС Македония се подлага на подмяна и дейността на цели организации. Такъв е случая със съществувалата в България Млада македонска книжовна дружина. За нея в учебника по „Македонски език и литература“ за третата година на гимназиалното образование е записано, че нейните членове са най-активните македонисти и че те „приемат и поддържат идеите за отделен македонски народ със собствен македонски литературен език… Тези македонисти, според името на списанието си, са познати под името лозари. Те придонасят за заякването на македонския език в печата и за значително опростяване на македонския правопис“.

Подобни твърдения, с които чрез образователната система се индоктринира подрастващото поколение в РС Македония, не отговарят на истината. Младата македонска книжовна дружина е легално съществувало българско просветно и благотворително дружество на преселили се в България емигранти от Македония. То функционира от края на 1891 или началото на 1892 до 1894 г. Дружеството издава списание „Лоза“, в което се стреми не толкова към разширяване на основата на българския книжовен език в посока западните български говори, а към по-опростен фонетичен български правопис, който да се научава по-лесно.

Членовете на Младата македонска книжовна дружина не само, че смятат езика си за български, но и отхвърлят възможността за създаване на някакъв самостоятелен „македонски“ език. Въпреки тази ясна позиция, днес в Скопие твърдят точно обратното и приписват на Младата македонска книжовна дружина идеи, които никога не са имали.

Из Глава четвърта „ЕЗИКОВАТА СИТУАЦИЯ В РС МАКЕДОНИЯ ДНЕС“

Независимо че българският книжовен език е преследван след 1944 г. на територията на днешната РС Македония, една голяма част от лицата, които са получили образованието си преди периода на изграждане и утвърждаване на „македонския“ език, продължават в семейното общуване да ползват книжовен български. При подготовката на настоящото издание гражданин на РС Македония ни написа следното: „Аз българска писменост научих от баба ми... Пишеше и четеше само на български, по македонски не беше описменена, а сръбския не го понасяше. Лятото на далечната 1954 г., аз бях на летен лагер на Преспанското езеро, тя ми написа картичка на български, но аз я върнах в плик… Друго писмо… не получих, но затова пък баба ми ме чакаше с автобуса с деца от Преспа... Заведе ме у дома, изкъпа ме и сутринта извади някакъв стар български буквар и някаква христоматия на български и обучението започна. За една седмица усвоих всички правила за четене, а лексиката веднага я научих, дори и някои по-неясни думи, кои и българите (в България, б.а.) сега не ги знаят“. Този пример ясно показва, че в Титова Югославия дори и в семейна среда е било възпрепятствано изучаването на книжовния български език.

Разгледаните репресии през втората половина на 40-те, 50-те и 60-те години продължават с многобройни съдебни процеси и през 70-те и 80-те години. Югославски граждани от тогавашната СР Македония са преследвани само за това, че са се осмелили да внесат от България български книги. Така например през 1970 г. е арестувана студентката в Софийския университет Плиска Манасиева от Щип. Един от мотивите за ареста е, че тя пренася български книги. Осъдена е на 1,6 години затвор, а нейният баща Тодор Манасиев на 4,6 години. През 1972 г. се провежда съдебен процес срещу югославския гражданин Петър Захаров. Заради това, че „оспорва съществуването на македонска нация, култура и език“ е осъден на 8 години затвор. През 1977 г. се провежда съдебният процес срещу Лазар Крайничанец и Ангел Митрев. Обвинени са за това, че са чели на книжовен български език книгата „Ранни спомени“ на Симеон Радев и брошурата на Българската академия на науките „Македонският въпрос – историко-политическа справка“. За тази им „вина“ 82-годишният Л. Крайничанец е осъден на 5,6 години затвор, а А. Митрев на 5 години.

Ако това са отделни съдебни решения, особено яростно е посрещната в Титова Югославия излязлата през 1975 г. в България книга на Цола Драгойчева „Победата“, в която се разглеждат противоречията между българската и югославската комунистически партии по македонския въпрос в периода от 1943 г. до средата на 70-те години. Със специална заповед на съюзния секретар за вътрешни работи в Белград е забранено под заплахата от 3 години затвор внасянето, четенето и разпространяването на тази книга в Югославия. През 80-те години между София и Белград все още съществува желязна завеса, като югославските служби преследват дори всеки опит за пренасяне на каквито и да било издания на книжовен български език.

Тази политика продължи и през 90-те години след отделянето на днешната РС Македония от Югославия. Така например на 18 март 1992 г. полицията прави обиск в дома на Ангел Митрев в Скопие. Според издадения протокол му са иззети „броеве от вестник „Македония―, печатан на български език, броеве от вестник „Зора“, печатан на български език, …един брой на вестник „Македонска трибуна“, една книга „ВМРО“ от Иван Михайлов“ и др.

Особено голямо внимание се проявява от македонските власти при осъществяването на граничния контрол. В случай, че в личния багаж на гражданите се открият български книги или дори малки текстове на същия, те биват конфискувани. Конфискации на книги на книжовен български език са правени и на някои от авторите на това издание.

Особено големи затруднения при преминаването през територията на днешната РС Македония изпитват гражданите на Албания от български произход. Въпреки че преминават транзитно, македонските власти не им позволяват да пренасят за свои лични нужди книги на книжовен български език. Така например на 26 януари 1996 г. при преминаване през македонска територия, полицейските органи откриват в багажа на албанският гражданин Андрей Щика от Тирана албума „Кюстендил и освободителните борби на Македония“. Тъй като под всяка фотография има кратки описания на български език, изданието е конфискувано.

Освен това от страна на службите за сигурност в днешната РС Македония са създавани списъци на лица, които отстояват историческата истина, следи се тяхното движение и се контролират контактите им. Част от авторите на тази публикация също са жертви на подобна политика, ограничаваща човешките им права и достойнство. Така например Владо Тренески през 1994 г. е собственик на радио „Аз“ в Охрид. Радиото излъчва народна музика не само от Македония, но и от други български музикално-фолклорни области като Шоплука, Тракия, Родопите и др. Тъй като чрез подобни емисии слушателите сами достигат до извода за единството на българския фолклор и на използвания в него език в различните му диалектни форми, македонските служби започват да следят всички действия на Вл. Тренески, което се установява от неговото полицейско досие. Издирени са рекламодателите на радиото и върху тях е оказан натиск да прекратят своите реклами, вследствие на което то фалира. През последвалия период в дома на Вл. Тренески в Охрид целенасочено са изпращани агенти на македонските служби да събират информация.

Лице, пожелало анонимност, но известно на авторския екип на това издание, през декември 2020 г. споделя: „Аз съм минал през полицейските участъци по времето на 90-та, 91-ва, когато се формираше първото ВМРО. За нас това беше надежда, че ще се върне старата българска азбука, че ще се сближим с България и че отношенията ни ще бъдат много по-близки, защото премахваме Югославската федерация. Винаги, когато сме ходили на различни митинги, прояви по площадите, тези, които сме били с българско самосъзнание и които си пазехме родовата памет, бяхме привиквани в полицейските участъци да ни разпитват какво правим там. Били сме и заплашвани… Имало е и бой. Моят син преди две седмици е заплашван с бой. Не му е приятно да го наричат татарин. Той също е с българско самосъзнание. Сам е осъзнал, че е българин и това го проявява винаги. Също и на моята кола преди три седмици сложиха някакво химическо вещество, някаква течност. След това трябваше да се пребоядисва колата в сервиз. Това го направиха, защото колата е с български номера. Имаше и случки, когато отиват хора да се тестват за коронавируса. Такива, за които знаят, че са с българско самосъзнание, им се казваше да отидат в София и там да се тестват. Това е много нехуманно“.

Напоследък в Скопие се прибягва до използването на тролове, които прибягват и до употребата на изключително вулгарен език на омразата по отношение на всичко, свързано с България. Дейността на по-активните българи от РС Македония в социалните мрежи се следи и се съставят публични списъци с техните имена и призиви за физическа саморазправа с тях, в т.ч. и изселването им.

Със съжаление можем да отбележим, че освен интернет троловете, редица официални лица, представители на научните среди и цели институции участват в разпространяването на фалшиви новини и информация (македонските учени Кюлявкова, Улчар, Ристески, МПЦ, МАНУ, Държавен архив на РСМ, различни медии и др.).

Важен факт за осъществявания контрол върху модерните средства за комуникация е, че в края на 2020 г. само подбрани 12 души имат правата на администратори в северномакедонската Уикипедия. Така например създадената от техен представител страница за Гоце Делчев е заключена безсрочно и ключът за отключване на страницата се държи само от него. Тази практика противоречи на самата концепция за уеб базирана енциклопедия със свободно съдържание, позволяваща на всеки човек с достъп до интернет да участва в редактирането ѝ. По този начин не се допуска качване на копия на оригинални документи и друга независима информация, противоречаща на официалната концепция на македонизма.