Февруари 2018

"Още по-неподходяща бе групата, която в момента бе на подиума, служещ за сцена. Озвучаването и то бе мижаво, още повече че залата бе наблъскана с народ, лакът до лакът, нос до нос. Студенти и още повече ученици от всичките гимназии и техникуми, а от време на време някой по-възрастен поглед се озърташе учудено в масовката. Тонколоните едва надвикваха публиката, а на сцената наистина бе странно. Групата се състоеше от четирима души, единствен, който ставаше и мязаше на нещо, бе барабанистът – почти трийсетгодишно симпатично момче, което си вършеше съвестно работата, без да поема допълнителни рискове като пеене и подобни. В паузата на парчетата отпиваше от някаква обвита в найлонова торбица бутилчица. То цялото свирене им беше под половин час, навярно ги свалиха. Странно все пак какво правеха такива изпълнители тук, като се знаеше, че девойката, която бе повод за партито, бе минала през телевизионен формат, бе добила тв разпознаваемост, тоест бе на ниво някакво. Останалите трима членове бяха, първо, една мрачна брадясала и обрасла в коса персона, висока, с едри лапи, които държаха крехка мандолина (sic!). Зад клавира едва се подаваше някакво прегърбено оплешивяващо лице, което бе закеркенечило поглед в текстовете пред себе си, на нотното столче, и не поглеждаше наникъде другаде. Басистът бе с такава вълнена жилетка и дълга вързана коса, контешки брадясал тип неглиже, та приличаше на чужденец, може би от Лондон. Оказа се българин от Добрич. Въпреки всичко те успяха да се и представят и обявиха, че и четиримата са висшисти. Който можа, чу и името на групата: БУНА ПОМЕРАНЦА. Отгоре на всичко отдавна бяха преминали възрастовия лимит на „млада“ група. В тълпата вървеше слух, че били поканени тук, понеже басистът им имал някаква социалномрежова (навярно е и преспал) връзка с ексфакторката (която бе вече студентка последните курсове във варненски ВУЗ).

В групата, без да имат певец, пееха и тримата с изключение на благоразумния барабанист, резултатите от пеенето бяха сравнително плачевни, отгоре на всичко песните бяха изцяло авторски и ту на английски език, ту на български и за капак две на руски. Когато най-после слязоха под рехавите реакции на народа, се качи някакъв тийнейджър, бъдещ мераклия за телевизионните формати, който обаче се опитваше да надвика и тълпата, и синбека, та резултатите му бяха по-плачевни от четиридесет и кусур годишните померанци преди него.

Но толкова за музикалната среда.

Повода за мероприятието, „звездата“, всички наричаха Мики. Бе едно длъжко стройно девойче, малко плоско, с права коса около недребното лице. Имаше чар, безспорно, симпатяга. Очите ѝ святкаха. Тя видя някакъв познат, с който лигаво се поздрави, а онзи с типизирани жестове посочи към сцената и възторжено се възмути:

– Ама, Мики, какво правят тия битници на сцената?! И тоя Робинзон с китарката!?

– Това е мандолина.

– А, аз го взех за лукулели..."