Телефонът се събуди:

– Дз-з-ъ-н-н…

– Асене! – викна майката от кухнята на бащата в хола. – Вдигни телефона!

– Не мога да го намеря… Е – синът ти да го вдигне! – викна бащата от хола на майката в кухнята.

– Дз-з-ъ-н-н-н…

– Гуци-и!

– Да.

– Вдигни, майче, телефона…

Гуцито вдигна телефона.

– К’во правиш бе, дебел прахосмукач? – попита някой бодро в слушалката.

– Егати обръщението! – оголи зъби Гуцито. – Нищо не правя, гледам филм… Знаеш ли какво е вкъщи в момента? Майка ми донесе днес от аптеката някакво лекарство за косорастеж, за бащата… И той се намазал и – представи си! Холът е целият в коса! Да! Расте на минута по десет сантима! Майка ми явно го е предозирала. И сега не можем да влезем в хола – косата затиска отвътре. Добре, че имаме два телефона, иначе бащата трябваше да далдисва и да го търси по звука! Ужас!... И аз искам да го пробвам мазилото, но майка ми не го дава. Представи си утре да дойда на училище с един камион коса! Пък е удобно. Бащата разправя, че е толкова меко и така хубаво се спи... Пък бащата знаеш ли какво направил вчера? В завода им донесли някаква нова химическа съставка и те нещо я сбъркали, пък той взел, че излял една епруветка върху ръката си и сега ръката му я няма! Да, бе! Здрава е, жива е, но не се вижда! Като си сложи ръкавица, ръката изпъква! Обаче –нали е топло – той сега носи пръстени и на петте си пръста, иначе не може да улучи кранчето на мивката. Въобще, вчера и днеска са му лоши дни… Аз му казвам да нахлуя в хола с ножица в ръка, ама него го е страх, че съм кьопав и в суматохата може да остане я без нос, я без ухо… Страшна работа. Но това е нищо! Ти да видиш на Баткото онзиден какво му се случило! Отишъл рано-рано на училище, но било заключено още. Видял един отворен прозорец и се вмъкнал. Обаче се озовал някъде в подземията на училището, тръгнал по едни коридори, дето никога не ги бил виждал, чул някакъв шум от някаква врата и влязъл. И вътре като го набарала някаква жена, която първо много му заприличала на историчката. Почнала да му говори разни работи за рицарите и Кръстоносния проход. Един от рицарите се възпротивил на краля и го вкарали в карцера Аврора, като го дисквалифицирали от участие в похода срещу Зимния творец дядо Мраз. А в това време А5, сиреч Ахилесова пета дивизия, на коне и магарета се отправила на път, но пък ротните се скарали за ябълката на отбора – по вато мреве за пука на нуртирите по талба им сжулела енда ялъбка… И тогава звънецът бил, а жената се преобразила и Баткото я оприличил на даскалицата по литература. И тя започнала да му разказва за някакво пренасяне пощите на св. Праскова, която се откроила от простосмъртните със знаменитата реплика “Киснене, киснене ви казвам!” и с това преобърнала из основи съвременната методика на прането в бързотечащи води. После същата тази светица станала още по-популярна с опита си да ушие Сикстинската капела, като прибави и козирка за предпазване от слънцето. Впрочем тази св. Праскова наистина е била голяма работа, защото Баткото разправя, че даскалицата разправяла, че на един бал с каски Праскова се явила с новата капела, стъпила на масата и издекламирала химна “Тих бял Дунав се разпсува”, а отстрани шампанското почнало весело да гърми и когато светата жена усетила, че плува в собствени води, ревнала, скандирайки: “Са-мо лед с но-мер пет!” “№5” била марка шампанско… И в този миг пак звънецът бил и жената за втори път се преобразила, погледнала Баткото, видяла му потното виолончело, избърсала го с пергел и рекла: “Момче, пиши следната задача…” Какво? Да, да! Половината й глава била на сфинкс, а другата – на нашата математичка… Какво? Не, не. Чакай да ти кажа каква била задачата! Задачата била следната: “Момче с тегло 85 кг скача от влак, движещ се със скорост 90 км в час и се блъска в стълб с диаметър 35 см, по който тече 16 000 волтов ток. Колко ще тежат тленните останки на момчето, ако знаем, че ковчегът е изработен от бамбук, а пироните и кръстът отгоре са от никел?” Това била задачата. Баткото седнал да я решава, докато жената му пеела народна песен, чийто главен герой бил някой си Паралелепипед, а неговото либе – мома Хипотенуза… Какво? Чакай, точно това ще ти… Представи си, моля ти се, Баткото, чиито познания по математика са като единица точка, а математически афинитет е равен на нулево множество, взел, представи си, че решил задачата! Да! Решил я! Не, отговорът не е число! Слушай внимателно! Отговорът е…

– Гуци! – чу се гласът на бащата от хола. – Спирай с този телефон, разби’ш ли, че аз няма да го плащам! Банка Антинари я затвориха…

– Но аз не съм звънял, шефе, обадиха ми се…

– Затваряй го, че като се измъкна оттук, ще сваля пръстените и няма да видиш откъде ти е дошло, разби’ш ли… Повече няма да вдигаш, аз ще вдигам телефона!

– Хубаво… Хайде чао, утре ще се видим в училище и ще ти разкажа какво пък се случило на Мустака, докато учил за класно… Чао! – Гуцито бързо затвори телефона и се прибра в стаята си.

След няколко секунди телефонът пак се разтресе:

– Дз-з-ъ-н-н-н-н-н…

– Асене! Хайде вдигни го сега ти, като не даваш на сина си!- викна майката от кухнята на бащата в хола.

В хола нещо изпращя, чу се глух стон. Гуцито и майка му изскочиха в коридора.

– Какво става бе, Асене?

– Дз-з-ъ-н-н-н-н-н-н…

– Нищо! Аз ще вдигна!

В хола нещо падна, издрънча и се счупи. И всичко замря.

– Какво става бе, Асене! – майката хвана дръжката на вратата.

– Н-ниш-ш-то… Аз-с ще вдигна… Ох…

– Дз-з-ъ-н-н-н-н-н-н…

– Ох… Ало? – изхриптя сподавен глас от хола.

– Какъв е отговорът бе, дебел прахосмукач? – попита някой бодро в слушалката.

– Ей, пишлеме! – ревна Асен. – Знаеш ли, разби’ш ли, какъв дебел прахосмукач, разби’ш ли, ще ти дам, разби’ш ли…! Само да разбера кой си – диметил хлорид ще пикаеш и сода каустик ще… разби’ш ли…