Събрани web съчинения
За контакти:
Сънищата започват на сутринта
Христо Ботев

“Мила ми Венето!

После отечеството най-много съм обичал тебе. После отечеството заобича само мене, а тебе забрави. Но аман от такава любов, Венето! Из цяла България съм се изтъпанил я като бюст, я като барелеф, я като цял постамент и цяла България веднъж годишно ме замерва с цветя. Преди ме замерваше с камъни, сега с цветя… А аз, с тия нищо невиждащи каменни, метални и прочие две очи, ги гледам, гледам и се чудя, аджеба, някой може ли да си ме представи, без да ме гледа? Щото и аз бих се затруднил при толкова много скулпторни темпераменти, от които един е видял у мен челото, друг – брадата, трети бозна що и аз от това съм заприличал на многолик идол и кумир на някакво си туземско общество!

Много ми тежи, Венето, това положение на метохска девица, която всеки ухажва, всеки я екзалтира, но никой не откъсва от сърцето си цвете да й даде! Ето това ми тежи най-много – моите безсърдечни телеса! Как нито един художник не ми вгради вътре едно сърце мъжко, да играй, а вътре знаеш ли какво имам? Железа, камъни, гипсове, тухли, вестници и какво ли не, с които ваячите са ме снабдили, за да не ми падне носът, а вятърът да не ми обръсне брадата! Сърце ми липсва, Венето, сърце… Готов съм мило и драго да дам, само да ми турят поколенията едно сърце – там нейде около имената ми и годините на рождение и погинване…

Знаеш ли, Венето, аз отдавна мисля как да се въоръжа със сърце. Тук, до алеята, от която ти пиша, наблизо има едно мостче. “Мостчето на желанията” му викат, намира се малко подир Ивана Вазова, по пътечката вдясно. Чувам да говорят девойките, че ако минеш по него със затворени очи, като преди това си пожелаеш нещо, ще ти се изпълни желанието! От години се чудя как да се освободя от изправения ковчег, върху който съм – ако можеше гръм да удари отгоре ми и главата ми да се търкулне, аз съм надумал най-прекия път дотам, но не би! Нито гръм пада, нито… Нито ме крадат! А някои да щастливци! Ето, Яворова онази година го откраднаха! Осъмнахме без него! Казват, че го продали на парчета, но и това е късмет, Венето. Да можеше и мен да ме краднат, пък белки от някое парченце излезе нещо като сърце в ръцете на някой скулптор!

Ще кажеш – как ще затворя очи на мостчето, като нямам очи. Права си, ама какво да правя, Венето? Ний, статуите, сме такива – гледаме, гледаме, пък нищо не виждаме. Ето, аз гледам, постоянно гледам към пътечката за мостчето и когато се зададе оттам човек, умирам от завист. И ако тръгне към мен, примирам за едно докосване, пък било то и с поглед… До днеска това не ми се случи, ама днеска… Днес… Чакай да ти разправям.

Събуждам се днеска. Слънцето се вдига все по-високо, а покрай нас все повече хора започват да минават. Но от мостчето – ни един. И изведнъж гледам – задава се едно девойче. Излезе на алеята и спря. В ръцете й – две рози. Бре, викам си, за кого пък носи две, нали е на умряло. А тя мисли, мисли и почна да разглежда нас, статуите. Погледна и розите и разбрах – ще да ощастливи някой от нас! Представи си какъв екстаз ме обзе! Ами ако дойде при мен? И с тези рози, току-що минали по мостчето? Ако не друго, поне по розите бих усетил дали това мостче е истинско Мостче или е шарлатания някаква… Тръгна девойчето – бавно, бавно. Мина покрай мен и леко поспря. Понечи пак да тръгне, но ме загледа. Очи в очи! Ех, Венето, всичко бих дал да ми бяха живи очите в тази минута… А тя ме зяпаше вцепенено, сякаш я хипнотизирах, сякаш наистина ми бяха живи очите и… И тръгна към мен! Стигна! Наведе се! Остави едната роза, само едната роза, а аз, ако имах глас, бих викнал със страшна сила:

– Девойко! Моля те! Цветята не ми отиват! Аз съм грозен. Красивата си ти! Две рози: едната – ти, една – в ръката…

Бих викнал, пък майната му и на мостче, и на желания и прочие! Та бива ли тя, живата, да откъсва от сърцето си една роза за мен, камъка, и то извън чествания, извън масовите прояви на благодарност и поколенчески гевезелъци! Вярно, преди миг желаех розите, но до тогава живите бяха за мене като статуи – сега са тук, утре ги няма, а сърцата оставили някъде другаде… А тя дойде, със сърце дойде и със сърце ме обкичи! И срещу това аз се разбунтувах! Та бива ли едно живо същество да докосва сърцето си до статуя? Та нали само статуите могат да се докосват до статуи? Както е било години наред досега…

И когато се изправи тя, Венето, аз видях тебе в лика й! Да! До преди малко лицето й ми бе чуждо, но след това аз видях тебе. Ти… Може би затова сега ти пиша това писмо – повече от сто и двайсет годин подир последното ми писмо…

Помниш ли го? Аз и сега мога да ти кажа същото: Да, прости ми, Венето, че тогава не ти казах къде отивам. (Аз и сам не знаех, че ще стигна дотук!) Любовта, която имах към теб, ме накара да направя това. Знаех, че ти щеше да плачеш, а твоите сълзи бяха и са много скъпи за мене! Особено сега, когато подир сълзите на отечеството, които ме удавиха, ми останаха само твоите, Венето… Ех…

Пък… дано да помниш все още любящия те

ХРИСТА.

30 юлий 1998-о

алея “Радецки”

Привечер по алеята вървяха майка и пет-шестгодишно момиченце. Момиченцето едва мърдаше крачета, а майката го влачеше за ръка.

– Мамо, много се уморих, искам да седна – въздъхна детето.

– Още малко…

Малко преди паметника на Христо Ботев момиченцето, вече съвсем почервеняло и с учестен дъх, се откъсна от майка си и след миг колебание се втурна към паметника и седна в подножието.

– Ела тук! – викна жената и тръгна ядосано към дъщеря си. Но тъкмо да стигне, наведе се и вдигна нещо бяло.

– Какво е това, мамо?

– Н-н-някакво писмо…

Майката го разгърна и зачете:

– “Мила ми Венето…”

– Венета ли? – помръдна момиченцето.

– Мълчи! – майката продължи да чете.

– За мен ли е, мамо?

– Мълчи, бе! Не е за теб, за някаква друга Венета…

Детето се обърна настрани и опря глава на постамента. Трепна. Скочи, пак допря ухо и извика:

– Мамо! Нещо тупти! Нещо тупти вътре!

– Мълчи… Пулсът ти тупти, нали си изморена… – измърмори майката, сбърчила вежди над писмото.

– Не! Моето е по… по-бързо! Много! – момиченцето сложи ръка на гърдите си. – Много по-бързо!

– Мълчи…

Детето пак седна, положи глава на паметника и затвори очи. Устните му малко по малко започнаха да се разтягат, но рязък звук разруши крехката усмивка. Майката беше прочела писмото и го смачкваше с ръка. Момиченцето подскочи:

– Дай! Дай!

– Не е за теб това! Чуваш ли!

Майка и дъщеря се сборичкаха. Детето успя да изкопчи листа, но майка му го грабна, листът се скъса, момиченцето изпищя, а жената го блъсна напред.

– Тръгвай!

Хвана го за ръка, нервно го повлече след себе си и – под неподвижните погледи на хора и статуи – ядосано хвърли писмото в близкото кошче.

Момиченцето се разрева.

g
t
f
16.06.2017 (пр. 26.07.2017) | Знаци: 6839 | Прегледи: 64 | Сподели:

Съдържание / 184

Категории / 33

Имена / 9

Галерия / 53

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 26

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още

Анапест

Анапест ДАМАСКИН

Анапест ДРАМОТЕКА