Мама ме събуди в шест и половина:

– Ставай, Егонтчо…

– Няма!

– Ставай!

Станах. Блъснах се във вратата на стаята. Беше затворена. Направих грешката да се наведа над мивката в банята и така си тряснах челото в кранчето, че паднах на плочките. И заспах. Толкова ми се спеше!

Мама едва не ме стъпка, като влезе в банята. Беше тъмно, защото като съм се проснал назад, от челния удар темето ми се спряло в ключа за лампата. И я изгасило.

Така или иначе, щом излязох от асансьора и от блока, вече си бях отворил едното око и то ме доведе до автобусната спирка. Без повече злополуки. Обаче като се озовах там, изтървах рейса. Дясното ми око все още спеше, а пък келявият автобус бил отдясно и не го видях. Карай, ще дойде другият!

Сутрешните автобуси са ми най-омразното нещо, защото са тъпкани до козирката, а аз съм малък човек, четвъртокласник, и лесно се набутвам вътре, но пък там трудно дишам. А и гледката там не е много… лицеприятна, защото моят ръст стига до… багажниците на хората и… и картинка! Обърна се насам – задник, обърна се натам – гъз, обърна се наопаки – дупе! И като ме стиснат за гърдите, очите ми се изцъклят от трудното поемане на въздух. Затова аз гледам само нагоре, но от това вратът ми се изкривява ненормално и веднъж ми се схвана, и ходих цял ден с лице към облаците. Съучениците ми сто пъти ми казваха, че няма да вали, но аз се правех на неверник и зяпах ли, зяпах нагоре…

Иначе сутрин в рейса е интересно. Веднъж една леличка цапна с диня кондукторката по главата, а пък веднъж един пиян чичко пика три спирки от автобуса. Беше културен чичко и пикаеше само при отворена врата…

Слава богу, окото ми се отвори две спирки преди училище, защото иначе щях да изтърва най-голямата автобусна битка в живота си! Един дядка се скара с кондукторката – не знам за какво, сигурно не искаше да си купува билет. Той беше един треперещ дядо с чадър, а тя – аз я знам нея отдавна – една много зла и яка леличка.

– Аз съм бил доктор преди! – фъфлеше старецът.

– Какво като си бил! Какво като си бил! Тук все някой е някакъв! Плащай си билета! – крещеше кондукторката. Тя много обича да се кара с хората, обаче едва ли е предполагала какво щеше да се случи. Аз също.

Дядката се разтрепера още повече и издигна чадъра.

– Какво! Ще ме биеш ли, бе! – писна леличката.

– Ще те б-бия, да!

Той стовари чадъра си върху нея, но не я улучи и, разбира се, чадърът улучи мен. Право отгоре по главата! Само там днес не бях се удрял!

– Ще пребиеш детето бе, идиот с идиот! Доктор бил!

Кондукторката размаха юмруци, но не успя да умери дядото. Пък и по-добре, защото старецът и така с мъка стоеше на крака, а пък с един кондукторски удар в повече сигурно щеше да пукне.

– В гроба да те видя дано! Ей тука на място да хвърлиш топа и да те стъпчат! Червата ти да червясат! – леличката бе сякаш някоя друга. И гласът й се измени, и лицето. Кълна го, кълна го… Добре, че бяха хората. В противен случай щеше да ми остане още по-грозен спомен. За дълго или завинаги.

Дядото слезе, но хората не можаха да удържат леличката и тя му удари такъв по главата, че ако не бяха пътниците, които искаха да се качат, дядката със сигурност щеше да си счупи носа. И да пукне.

Слязох и аз и докато вървях към училище, слушах какво коментираше една жена:

– Колкото пó остаряват хората, пó се вдетиняват. Този изкукал дъртак скочи с чадъра, сякаш… Ама и тя тая… Цъ, цъ, цъ.

Ама наистина! Аз вчера, като се сбих с Гошо, по същия начин се удряхме. Както тоя изкукал дъртак и тая…

Първите три часа изкарах в преразказ на боя пред съучениците, та класната чак ми написа забележка в бележника (“Ученикът шуми в клас и т.н.”), а през голямото междучасие видях Сийка от четвърти “бе”.

– Егонт, знаеш ли? – спря ме тя. – Току-що говорих с дядо ти в сладкарницата.

Сладкарницата е срещу училището и там ядем банички в междучасието, а двамата ми дядовци отдавна са умрели. Аз не ги помня.

– И той ми разказа една много смешна случка! – продължаваше Сийка. – Веднъж, като бил в четвърти клас, пътувал с автобус. И по едно време един изперкал пенсионер се скарал с една дебела кондукторка. Ама той носил чадър, а тя била много по-силна от него. И те се скарали и накрая се сбили, и тогава дядката вдигнал чадъра, за да удари лелката, обаче не я улучил, а улучил дядо ти! Представяш ли си? Ей тук, по главата! Много смешно!…

Хм…

– И после те се били, но кондукторката успяла да го удари чак когато той слизал, и той паднал на тротоара и си счупил носа!

– Не е вярно, Сийке, това… – помъчих се да се вмъкна в нейния разказ.

– Вярно е! Той ей сега ми го разказа в сладкарницата! И каза, че се казвал и той Егонт, а ти си бил кръстен на него. И ако знаеш колко си приличате с него! Направо сте еднакви.

– Сийке, аз нямам дядо! Те отдавна са умрели!

– Глупости!

– Не са глупости!

– Аз ей сега говорих с него! Лъжеш!

– Не лъжа! Ти лъжеш!

– Глупак! – Сийка се врътна и си тръгна.

Тази Сийка е много шашава! Винаги ги измисля едни врели-некипели! И “глупак” ще ми вика тя! Коза!

– Егонт – Сийка се беше върнала. – Знаеш ли какво?

Аз мълчах обидено.

– Дядо ти е много… такъв…

– Какъв?

– Ами… такъв! Знаеш ли какво ми каза накрая? Че на същия ден, когато станал боят, той видял мен тук, в коридора на училището, и се бил скарал с мен, а аз съм му казала “глупак”, а той ми казал “коза”…

Сийка е за лудницата.

– И ме галеше по главата, и се смееше, като ми го казваше това… – Сийка се разплака и хукна в стаята си, а аз хукнах към сладкарницата. Аз действително не помня дядовците си, но съм ги виждал на снимка и с нито един не си приличам чак толкова…

В сладкарницата така се шашнах, че не проговорих десет минути! Човекът, който стоеше на последната маса, наистина страшно приличаше на мен.

– Здравей, Егонт! – дядото бутна една лимонада към мен. – Пий!

Пих.

– След десетина минути ще проговориш, не се безпокой… Но преди това нека ти се представя. Аз съм ти. Сиреч – Егонт. Аз съм ти, но ти – след петдесет години… Пий.

Пиех.

– Знам какво ти е казала Сийка. И е истина, повярвай! Пий…

Бих пил!

– Чуй, Егонт, какво ще ти разкажа, преди да проговориш. Така навярно няма да си обясниш нашата среща, но поне ще разбереш нейната причина… Пий.

Ще пия.

– Когато бях малък, мечтаех да стана голям. Веднъж, когато бях четвъртокласник, в сладкарницата срещнах един дядо. “Здравей, Егонт! – каза ми дядото. – Знаеш ли кой съм аз!” Аз мълчах и пиех лимонада. “Аз съм… ти! – рече той. – Ти – но след петдесет години!” Аз продължих да мълча и да пия лимонада. “Причината за нашата среща – продължи дядото – е твоята мечта! Помисли си! От месец ти постоянно мечтаеш да станеш голям! И затова аз реших да дойда и да ти кажа следното: Да бъдеш голям, Егонт, е тежко и трудно нещо, затова ти трябва да се готвиш още отсега, от малък…”

Изпих си лимонадата.

– От тази среща нататък аз дядото не видях, но затова пък започнах да се готвя да ставам голям. Приготвях се, приготвях се, приготвях се, приготвях се и изведнъж! Майчице моя! Внезапно осъзнах, че аз… че аз вече съм голям! Докато съм се приготвял за възрастния живот, самият живот ме е направил възрастен! Да!… И оттогава аз съм голям, но постоянно мечтая да бъда малък.

Проговорих:

– Е-е, дядо Егонт, как само лъ-ъ-ъжее-е-еш-ш… Че кой човек може да срещне себе си в сладкарница, че и да разговаря със себе си даже!

– Хм, Егонтчо… – усмихна се дядото, който беше “аз”. – Ти мен виждаш ли ме?

– Да.

– Гласа ми чуваш ли?

– Да.

– Е: значи може човек да срещне себе си и дори да разговаря…

– Добре де, добре! Ама…

Ама аз никога не съм мечтал да стана голям! Пък камо ли от месец насам… постоянно…

Обаче този ден ще го помня цял живот. Защото тогава ударих главата си три пъти – веднъж челото в кранчето на мивката, втори път темето в ключа на банята и накрая един изкукал чадър ме хлопна точно тук, най-отгоре!