– Значи сте илюзионист? - опита се да подхвърли пренебрежително дългокосият младеж.

– Не.

– Тоест фокусник! - усмихна се и момичето до него.

– Не.

– Тогава магьосник! - подскочи с широко отворени очи мъничко девойче.

Влакът премина от едни релси в други и раздруса четиримата спътници в купето.

– Да, магьосник съм.

Младежът го погледна подигравателно и попита:

– И как ви е името?

– Асен Люпен.

– Крадецът джентълмен! - подскочи отново ококореното девойче. - Имаше такъв криминален роман.

– Той беше Арсен Люпен – поправи я приятелката й.

– Значи оттам сте взели артистичното си име?

Младежът искаше да каже: „Значи оттам сте го откраднали.“

– Е, да. Благозвучно е.

Мъжът беше втренчил поглед в часовника на момчето. Когато то преместваше ръката си, преместваше и погледа на Асен Люпен.

– А вие сте...? - отрони мъжът, без да мести очите си.

– Студенти – преплетоха се три гласа.

Мургав човек мина покрай купето, огледа го, спря за миг и продължи нататък.

– Хубав часовник – най-после вдигна поглед магьосникът.

– И страшно скъп - облегна се доволно младежът. - Запаметява имена, телефони...

– Аха.

Влакът профуча край гара.

– Какво... Какво беше това? - залепи се за прозореца малкото девойче.

– Гара – отвърна голямото.

– Благодаря... Не съм чак толкова... Коя гара?

– Синдел – каза Асен Люпен.

Тя се смути, изкриви поглед, размърда се и каза:

– Ще ни направите ли някой фокус?

Мъжът не смени изражението си. В съседното купе вратата се отвори и се чу глас: „Непроверени...“ След секунда кондукторът отвори и тяхното купе:

– Непроверени билети...

– Нашите са проверени – отвърна му младежът. И допълни: - Трите.

Асен Люпен се пресегна към джобчето на кондуктора и извади оттам един билет:

– Заповядайте.

Кондукторът зяпна. Бръкна в празното джобче, оглупя и подозрително се обърна към мъжа.

– Ха-ха-ха – избухна дългокос смях. - Той е илюзионист!

– Мам-м...! - тресна вратата кондукторът.

– Защо пък се ядоса? - опули се мъничкото девойче.

Всичко това трая не повече от десетина комически секунди. Сетне четиримата се отпуснаха в седалките си и предимно мълчаливо Шумен.

До Търговище студентите се заприказваха за изпити, а Асен Люпен бе затворил очи и само от време на време отваряше едното, разглеждаше купето, багажите, дрехите, лицата и часовника. Малко преди Попово студентът и ококореното девойче решиха да отидат до вагон-ресторанта.

– Ще дойдете ли с нас?

– Да – изправи се и Асен Люпен.

Във вагон-ресторанта барманът играеше шах с кондуктора, масите се тресяха заедно с хората по тях, а тримата бяха принудени да седнат на една маса със спящ върху масата мъж с полупразна чаша до главата.

– Съществуват ли магии, господин Люпен? - започна младежът разговор.

– Съществуват – беше спокойният отговор.

– Глупости...

– Защо да са глупости бе, Данчо? - не се стърпя момичето. - Защо да са глупости?

– Защото са глупости.

– Е защо?

– Тъй.

– Е защо тъй?

– Така.

Магьосникът за пръв път се поусмихна и се зазяпа навън, без да слуша полемиката. Но чу, когато Данчо каза ядосано:

– Хайде! Накарай го да ти докаже, че има магии!

След неловка пауза мъжът продума:

– Добре. Дай си часовника.

След колебание студентът все пак го свали и му го подаде. Асен Люпен продължи:

– Ще слезеш с мен на Горна, ще си купиш баница и като я изядеш, ще разбереш моя отговор.

– Значи баницата ще ми прошепне дали съществуват магии и вълшебства? - ухили се неверникът.

– Да.

Асен Люпен сложи часовника на китката си и я завъртя пред очите им по начина, по който го правят илюзионистите от сцената. След това търпеливо дочака Горна Оряховица и двамата слязоха. Двете девойки видях как мъжът се изгуби някъде, а Данчо отиде да си купува баница...

– Ах, мамицата му! - връхлетя след две минутки в купето състудентът им и им се озъби: - Захапах преди малко баницата и знаете ли какво намерих вътре?

– Часовника?! - извикаха дружно двете момичето, голямата недоверчиво, малката възхитено.

Дългокосият затвори очи, тръшна се назад и каза:

– Не. Сирене.