Събрани web съчинения
За контакти:
Малък смешен именник
Аз, Огнян

С усмивка пътувах към Аспарухово, където живеят дядо Огнян, на когото съм кръстен, баба Митка и вуйчо Милен. Отивах там и с любопитство, с може би сеирджийско чувство, като наблюдател и репортер на трагедията, която предния ден се беше разиграла. Ето какво се бе случило.

Привечер, през единствения, при това източен, прозорец влиза малко светлина. Всички седнали да вечерят. В тая тъмница естествено вуйчо станал и светнал лампата.

- Загаси лампата, Милене! - сприхаво изтърсил дядо.

- Не мога да си улуча устата...

- Загаси, ти казвам! - дядо спрял да яде.

- Бе тъмно е, какво си се развикал – вуйчо и той спрял.

- Аз ще ти кажа на тебе какво съм се развикал! - с тия думи дядо, пъшкайки, станал и загасил лампата.

Вуйчо скочил, щракнал ключа и викнал:

- Защо я гасиш, бе! Ти нормален ли си, навънка е вечер... А-а...

- Ти няма да ми казваш на мене! Не е вечер още! Загаси!

- Няма!

- Митке, стани и загаси!

(Така. Баба застанала на топа на устата.)

- Ау-у – викнала и тя – ще ме уморите, какво е туй нещо!?

- Загаси.

- Бе Огняне, какво е туй нещо, недей бъди инат...

- Загаси!

Тя станала и загасила.

- Майко, светни.

(А така. Сега?)

- Бе Милене, остави го, не виждаш ли, че е...

Вуйчо скочил и пак светнал:

- Защо се излагаш, бе. Нали и аз плащам тока. Какви икономии правиш за една тъпа крушка, я се оправи.

- Ти няма да ми казваш на мене... Загаси! Малък си още да ми казваш...

(Тук е моментът да кажа, че вуйчо е двайсет и четири-пет годишен. Ерген.)

- Я си гледай работата. Няма да пипаш ключа!

Дядо и той бил скочил. Скочила и баба, застанала между тях:

- Ау-у... Смирете се... Сядайте си там... Милене, остави го, да си прави каквото ще... Стар е... Огняне!

- Какво ме интересува, като е стар! Да си трае, да не прави глупости...

- Млъкни бе, калпазанин! - разпенил се дядо.

- Я си затваряй...

- Тихо-о-о... - писнала баба и ги избутала по столовете.

Дядо седнал, без да престава да вика, вуйчо викал и спрял. Ударил по масата, протегнал се и загасил:

- Добре бе! Хайде да бъде на твоята! Щом си толкова умен, че да правиш простотии...

- Аз ли да правя! Аз! Митке, светни! - не останал длъжен и дядо. Баба ми станала и светнала.

- Защо светваш сега! А? А!? - вуйчо сериозно се ядосал. - Ама че...

Вуйчо станал, тряснал вратата и отишъл да вика в стаята си.

- Бе Огняне – баба усетила своя миг. - Ти акъл имаш ли? Що кае (както казва) Любка (Любка е майка ми), ти от ината си теглиш само, от нищо друго...

- Остави ме и ти сега! - дядо хвърлил и той чинията. - Какви хора сте вие, аз не мога да разбера...

Вечерята се провалила.

Та значи ден по-късно аз летя към мястото на събитието, да подишам, както се казва, от дима на сражението, да погледам останките на сразените и евентуално да стана свидетел на подписването на мирния договор... И с усмивка слязох от автобуса и хукнах.

В двора сварих баба и сестра й, леля Вълка, да се пекат на следобедното слънце и, разбира се, да приказват. Разцелувахме се.

- Къде е дядо? - нетърпелив бях да видя главните герои.

- В къщата. Гледа телевизия.

Влязох, здрависахме се.

- А вуйчо? - попитах, излизайки пак на двора.

- Излезе някъде. Знам ли го.

Седнах при бабите.

- Голяма работа е твойта баба! - обърна се към мен леля Вълка. Баба ме погледна през смях. - Ти можеш ли да си представиш заради тия щуротии вчера и мен да такова...

- Ма стана ми лошо, ма Вълке! Кръвното ми скочи, щях да... - запротестира баба и пак се засмя.

- Бива ли за такова нещо, ма сестро...

Гледах, мигах насреща им. Аз очаквах тука капитални разрушения и крупни белези от драмата, пък то – само леката мъгла и вятърничавия полъх на някаква комедия. Но то си е така. Трагедията като изгори и стане на пепел и хоп – от пепелта се ражда комедията. Като феникс, птицата...

- Ти знаеш ли какво стана? - не ме остави дълго да си философствам леля Вълка.

- За лампата снощи?

- Не, за мене днеска.

- Не.

- Слушай – леля Вълка се приготви да приказва, а аз се приготвих да записвам в ума си, защото репортерският ми усет усети, че продължението на историята за лампата няма да е по-малко интересно. - Значи, готвя си аз вчера, правих лук яхния. Нали знаеш, така, малко лучец във вода и... да. И по едно време по телефона се звъни. Бре, викам си, кой ли може да е... (Баба ми?) Баба ти Митка! Плаче по телефона... „Много ми е лошо, сърцето ми се е качило в гърлото, ще умра.“ И аз се паникьосах! Какво стана, бе Митке, успокой се. Път тя плаче и вика: „Идвай веднага! Веднага идвай...“ Бе къде ще се грабна по нощите, че да... Какво се е случило, ма? „А, нищо, вика, много ми е лошо...“ Е как от нищо ще ти става лошо? „Абе, вика, тука Огнян и Милен се посдърпаха, ама ми стана лошо.“ Ясно, значи, разбрах. Обаче баба ти иска да ида, да се видим, да поговорим. Викам: слушай, како. Я се успокой сега – кой знае какво не е станало! - вземи нещо за кръвно, успокоително там, валериан, и си легни, пък аз утре за обяд ще дойда... Увещавах я, успокои се. И ето днес идвам, а пък то за какви глупости... Направо глупости...

Спрях да записвам в паметта си. Липсваше пиперец в продължението на историята, така, гюзъм, чер пипер, индрише – че да стане чорбата като хората. И се излъгах!

- И знаеш ли какво се случи пък преди малко, Огнянчо? Ами че аз съвсем бях забравила, че за обяд щяха да ми идват кака ти Лили (дъщеря й на леля Вълка) с Даниелка (внучката), да се нахранят и да ми я остави да я гледам, щото Лиляна има една важна работа. Нали за тях готвих вчера яхнията, я! Ау-у, викам преди малко, докато си говорим с баба ти, ами че аз забравих – леле! (Стана интересно. Колизия... Чубрицата, чубрицата...) Скочих, звъня вкъщи – няма никой. Звъня у кака ти Лили, вдига се... И кака ти Лили като се развика: как можах да й проваля – и с право – работата, това, онова, дума не можах да кажа и тя ми трясна телефона! Звъня пак – не ми вдига. (Солта, солта, ето я.) Сега пък ще трябва с нея да се оправям...

Баба и аз се смеехме.

- Смееш се ти, како, ама заради вашите глупости луда станах!

... Поговорихме. Леля разказа цялата история отново, този път и баба ми вземаше участие. Притъмня и реших да си ходя.

Бре – мислех си, докато влизах да кажа чао на дядо – виж, мама му стара, как от нищо нещо става. От една проста лампа – драма в две действия.

Влязох. Дядо дремеше пред телевизора, та светнах да го видя.

- А... - сепна се дядо. - Защо светваш?

- Тъмно е, не мога да си улуча краката.

- Абе вий какви хора сте! Загаси, я виж, светло е!

- Как ще е светло, я се оправи!

- Бе не приказвай много! Гаси!

Ядосах се, тряснах ключа, после вратата, изскочих, а навън леля Вълка се смееше, а баба ме гледаше притеснено. Бяха чули.

- Хайде пак, хайде пак! - блажено ме гледаш леля Вълка.

- Оги, остави го дядо ти Оги, нали го знаеш – мърмореше баба, докато я целувах за довиждане.

- И внимавай! - стигна ме гласът на леля Вълка точно до портата. - Да не направиш сега и майка ти луда, като мене...

g
t
f
06.06.2017 | Знаци: 6875 | Прегледи: 91 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още