Така се наричат ритуалните прощални зали в някои гробища. Това помещение нито му е дом, нито значи нещо за покойника.

В едно такова видях напр. нарисуван ангел, леко кичозен, коленичил, и до него мастерът е калиграфисал цитат от библията, а именно (цитирам):

Всеки, който живее

и вярва в мене

и да умре има

живот вечен

И отдолу източникът: Йоан, глава 6, стих 40.

Първо, най-очевидното: пунктуационните пропуски – липсват две запетайки и точката накрая. Второ, сравнете с оригиналния стих 40: "Защото това е волята на Отца ми: всеки, който види Сина и повярва в него, да има вечен живот и аз да го възкреся в последния ден." (По издание от 1924, София, Придворна печатница, стар правопис.)

Най-интересното бе обаче, че в горния надпис онова "мене" оригинално художникът е изписал с малко "м". След това някоя ортодоксална ръка е добавила с маркер едни удължители на двете рамена на буквата "м" и тя е станала голяма: "Мене" - според светото съответствие на всяко Негово споменаване чрез местоимение.

И ето ви сюжет за малък разказ или за начало на пиеса.

Представете си мизансцен: хората събрани, опело, траурна атмосфера. Читателят посредством автора почва да влиза в главите на опечалените: един си мисли, че навън е 35 градуса, а "тия попове като хванат тая книжка" - и си бърше потта. Друг пък чете надписа по-горе и си прави горните заключения и наблюдения. Трети... четвърти... Понякога някой се сеща и за покойника. На двата входа (изхода) на залата са застанали мъжете от траурната агенция, с еднаквите им ризи и черни панталони, с бродирано името на агенцията на яката. И те си мислят нещо си: все пак това им е N-ти ковчег за деня.

И изведнъж – банална ситуация: от ковчега, от сакото се чува мелодия на джиесем. Някой звъни на покойника.

И какво става нататък?