През 1867 г. Раковски умира от туберкулоза, изтощен от емигрантския живот. Само две години подир това мястото му на организатор, вдъхновител и трибун на народното освобождение ще заеме Любен Каравелов.

Каравелов е роден в Копривщица. Родният му град ще стане декор на бъдещи повести, разкази и битоописания. Впрочем това ще бъде характерна особеност на Каравеловата белетристика - да опише природа, нрави, бит, фолклор и особености на разни области от Подбалкана: Копривщица ("Българи от старо време"), Казанлък ("Маминото детенце"). И не само от Подбалкана; Каравелов притежава изумителната способност да вниква в средата, в която живее, и да я населва белетристично и публицистично. И още: той ще владее руски език до степен на художественост, а едновременно с това последователно и твърдо ще отстоява родния си копривщенски диалект и ще го превърне в трибуна на една от правописните школи, конкуриращи се през Възраждането.

Израснал в обществено активно семейство, сред начетен и грамотен род, Каравелов получава своя пример за подражание (и не само той; по-малкият му брат, Петко, ще стане един от най-значимите политици в новата държава), а е орисан и с ярко любопитство. Прекараните двайсетина години в България ще му дадат за цял живот материал за описание и идеализиране; десетте години в Русия, и то в едни от най-бурните години на руския 19 век, го присъединяват към прогресивното европейско движение; хора като Херцен, Чернишевски ще му зададат матрицата на бъдещата му литературна и журналистическа дейност. Каравелов само че ще подчини своето творчество на една тема - България, българите, свободата и мястото им на европейската карта. Между другото "Престъпление и наказание" на Достоевски и "Българи от старо време" са писани и издадени по едно и също време, на един и същ език. Русия обаче ще отблъсне Каравелов политически - след атентат срещу императора атмосферата става нетърпима и той решава да се премести. Изградил е дотолкова добър авторитет с качествата и трудоспособността си пред руските вестници, че се споразумява с "Голос" на Краевски да му стане задграничен платен кореспондент. Заминава за Белград.

Каравелов иска да е близо до България. Пише "Jе ли крива судбина?" (повестта е писана на руски в Сърбия, преведена и издадена на сръбски; на български я четем по не Каравелов превод) и други произведения, с които влага наученото в Русия за еманципацията на жената, на интелигента, на новото (прави влог и в сръбската литература). И когато след поредния атентат е хвърлен, бидейки политически емигрант, през есента на 1868 г. в сръбски затвор, белградската интелигенция се застъпва за него. Седем месеца по-късно Каравелов е освободен, но е решил да замине отново. Избира Букурещ.

В Букурещ най-сетне се сбъдва едно от желанията му - да има собствен вестник. Включва се и трайно в политическите сюжети на българската емиграция - след създаването на БРЦК става негов председател, вестникът му "Свобода" - фактически орган на БРЦК. Апропо, вестникът е забранен както в Турция, така и в Русия. Също и заместилият го, "Независимост". След 1873 г., смъртта на Левски и разнобоя в БРЦК разочарованият Каравелов сдава председателството, спира вестника си и захваща списание "Знание"; променя възгледите си на изцяло просветителски и популяризаторски.

Любен Каравелов е образец на публицист; може би най-високият връх в родната журналистика. Сам списва вестника, но и сам обработва дописките, статиите, известията и пр.; програмирал е по едно стихотворение на брой и от това написва стотици стихове, без да има качествата на стихотворец (упоритостта е възнаградена: всички знаем "Хубава си, моя горо"). Негов "помощник" в журналистиката е не кой да е, а Ботев ("един хомот съм можал да нося, и то е хомотът на Каравелова" - Ботев). Каравелов е "вечно зает", спомнят си съвременници: и като автор, и редактор, и коректор, и печатар, и машинист (има собствена печатница), а жена му Наталия - на колелото на печатарската машина. В резултат: вестниците му са едностилни като книга.

Не е чудно, че този нечовешки умствен и физически труд и напрежение се отразяват така, че Каравелов да си отиде едва 45-годишен, в разцвета на силите си, в разцвета на плановете си, в разцвета на отечеството, в началото на първата свободна година (1879). Туберкулозата отнася и него подобно на Раковски.

Каравелов е пример за разгърнал докрай таланта си творец и книжовник, безрезервно и безкомпромисно. Шедьоври са първите абзаци на неговите повести, които са като взрив от сдържано вдъхновение, също и неговите прочути лирически отклонения; впечатлява съзнанието му на творец, който добре знае своите сили и как да ги приложи за каузата на книжовността и художеството. Който е чел Каравелов, знае, че той е един от най-талантливите български разказвачи - при това с мисия. И е известен и изявен полемист. В една полемика не пропуска да припомни дори на П. Р. Славейков (другия колос във възрожденската журналистика): "Хората, брайно, не са говеда, нито папагали, за да им говорите думи без мисли." Ето типичното Каравелово мото.