Събрани web съчинения
За контакти:
Литературна критика
„Спете спокойно“ (2020) на Мариан Желев - nota bene от редактора

I

Няколко са „клиничните“ пътеки, които пораждат трудности при създаването на една книга.

Изначалното от тях е работата на автора с редактор, ако изобщо бъде сметната такава нужда. Трудностите са в това, че между тях трябва да има доверие, да, което се изгражда с времето (или институционално, но тук сме извън тази хипотеза); основният проблем е онтологичен – за автора книгата и нейното съдържание е негова свидна рожба, докато за редактора този „недостатък“ не съществува (понеже провокира компромиси), но пък за него книгата трябва да бъде симфония, съответно според собствените му разбирания. И именно в това напрежение между двата края на въжето, което се дърпа, се ражда и книгата.

Далеч по-трудно става, когато книгата е сборник, тоест има не монолитен, а цикличен характер, и още повече, когато текстовете в нея са белязани от жанрово многообразие. Стихосбирките се приближават до тази по-висока степен на теоретична трудност, при белетристичните сборници е малко по-леко, когато те са съставени от жанрово идентични или сходни разкази. Ако обаче текстовете в книгата не са „чисторасови“ белетристично, а са хибридни жанрово („мулатчета“) или са симбиози, тогава и автор, и редактор се изправят пред нелека отговорна трудност: как да ги презентират, подредят, осмислят структурно и жанрово, а не само тематично и сюжетно.

Именно такава е ситуацията в тази книга – тя е комбинация от разкази, фейлетони, импресии, есеистични миниатюри, пътеписни и мемоарни бележки и още нещо.

Към това трябва да добавим поредната трудност: вградения във всеки белетристичен текст повод за неговото написване – поради факта, че разказите и фейлетоните са пресни, пресни, писани в най-последните години и задължително преминали през витрината на социалната мрежа, например през профила на автора във фейсбук, през центрофугата на рецепцията, коментирането, „обнародване“-то. Тези две неща: поводът за написването (например поздрав за Великден) и сантименталната „биография“, които текстът вече е придобил в сърцето на автора си, стават поредният преграден огън пред задачата и на редактора.

И третият аспект – който редакторите, които в битието и житието си са и автори, изтъкват – е, че този тип малки белетристични форми се пишат, но и редактират много по-трудно, а още по-трудно се взаимосъчетават. В поетичните книги това се наблюдава най-добре: там всичко трябва да е максимално изпипано, да няма компромиси, защото най-малкото колебание и слабост в едно стихотворение влияе на съседите.

И точно тогава на помощ пристига самият автор.

Той кимва, впряга се и измисля концептуална рамка. Той разделя текстовете на две части и ги разпределя така, че да постигне баланс и на жанрово, а не само на формално или сюжетно ниво. Той започва да реже живо месо, да съкращава това, което е останало от извънлитературните мрежи; да изхвърля цели разкази и да добавя нови в името на баланса, следователно в името на читателя; да работи върху всеки един текст така, както, образно казано, се вари ракия – с двоен, троен, ако трябва, и с четворен препек. И всичко това не заради конкретния текст сам по себе си, нито заради неговата сантиментална или друга стойност, а заради книгата: заради конкретната подготвяна книга, която е неговият най-актуален художествен посредник към сърцето и ума на читателя.

II

Жанровото разнообразие е първият елемент, който характеризира новия сборник на Мариан Желев „Спете спокойно“ – това са основно малки художествени форми, предимно разкази и фейлетони, есета и импресии, омесени с мемоарна, пътеписна, лирична или социално ангажирана белетристика. В практиката на книгопечатането това значи, че в ръцете си читателят ще разгърне една на пръв поглед с не много висока корица книжка, но с приличен обем и с лекота на прочитане и възприемане.

Тези, които познават автора, лесно ще предположат тематичния паноптикум, обвързан с неговите спомени и с реалиите зад тях. Да, и тук те са основен пласт, но в тематичните подпластове се е получила осезаема сегментираност и детайлност.

За да изброим тематиките, ще ги обобщим донякъде йерархично, според застъпеността им в текстовете (с примери).

* Моят квартал.

Особено силно е присъствието на квартала като топос и като общо обиталище на хора и животни. Това са кварталните къщи („Съборете ме в четвъртък“), магазини и магазинери („Кварталното магазинче“), кучета и котки („Кучешка история“, „С едно око“), училището („С деца на училище“), съседите („Райски ябълки“, „Розите на Джузепе“, „Цветята на любовника“).

* Моят интимен свят.

Това е малката лична вселена. Есеистичните размисли на персонажа (зад който стои, без да се крие, авторовият глас) често ни пренасят в света на наглед дребните, ежедневни, обикновени, незабележимите предмети и същества, които го съставят. Това е светът на монетата, паднала в колата („Два лева“), стаята и нейните невидими обитатели („Комар за домашен любимец“, „Паяче“).

* Моето семейство и приятелите.

Това е голямата лична вселена. Тя прелива от разказ в разказ, от есе в есе неусетно, като мозайка, и така създава цялостната си картина.

* Вълшебната планина.

Не е възможно да не се разходим и из любимите на автора планини, хижи и горски хора. Заглавията говорят достатъчно изразително за себе си: „Стая 204, хижа Козя стена“, „Теснолинеен път“, „Туристи“.

* Отминали хора, времена и… предмети.

Без излишен сантиментализъм се развива и характерната за автора мемоарна тематична линия – в спомените за хора („Хляб на керемида“, „Сладката цигара на рибаря“, „Хеви метъл, скъпа“), хора и рецепти („Мушама за напреднали“, „Сандвич с яйце и сирене“, „Пловдивски закуски“), хора и… автомобили („Варшава“, „Зеленото жигули“).

Но да не изброяваме всичко. Например друга коронна авторова тема: гастрономията като подход към битието… Но нека спрем дотук.

Това обаче, което отличава тази книга на Мариан от останалите му и в частност от последния сборник от 2015 г., е най-ярко отразената линия – хумористичната и гротескната, сатиричната и есеистичната, анти- и утопичната – чрез която той дава предимство на въображението и отива отвъд реалиите, от които взема повод.

* Епохата, в която живеем

А като повод тук се явява точно тя, съвременната ни епоха с нейните хазарти („Национална лотария“, „Игра с награди“), върховенство на пари и несвобода („Черен петък“, „От къде тръгна всичко“), дисхармониите в отношенията и социалния живот („Срок на годност“, „Гаргара за папагали“, „Откровението на телефона“), тегобите на съвременния приключенец („Пътят към плажа“, „ОтКАТ“) и още, и още.

Това дотук откроихме, един вид, за бъдещия читател.

А можем ли нещо да отличим, да откроим за нас си, не непременно за читателя?

Как преминава проверката на един художествен текст? – Авторът и редакторът освен че са хора, а не изкуствени интелекти, те все пак са преди всичко читатели. Основната проверка има приблизително такъв механизъм: защо съм запомнил този разказ? щом този разказ съм го прочел диагонално на „стената“ във фейсбук, как така го помня? а щом го помня все още, значи ли, че е „проверен във времето“? Втората проверка се случва вече при акта не на първоначалното прочитане, а на препрочитането: защо се смея пак, след като вече го знам? защо отново ме увлича, след като всичко е ясно?

Пример за такъв текст е „С деца на училище“, който претърпя споменатата двойна проверка в моето първоначално читателско и сетне редакторско възприятие (хилене на едно и също място). Любопитното тук е, че този насмешлив разказ, в който превес взема Въображението и който преминава неусетно във фейлетон, изведнъж достига до посланието на антиутопия. Хем смешно, хем след прочитането стоиш и мислиш с полуусмивка.

Още по-окуражителна откъм послание е „Кучешка история“. Разказът е добър пример за иманентната художествена черта на творбите да говорят едно, а да значат друго. Наглед тривиална историйка, родена от Наблюдението, за кварталното куче, което на строежа се държи по един начин, без строежа е съвсем различно, и всичко това, описано непретенциозно, докато накрая читателят не усети, че разказът му се явява като притча и че кучето, строежите и цветът на колибите са неотменим, но все пак само повод за посланието.

Огнянъ Антовъ,

редактор на „На бял свят“ (2015) и „Спете спокойно“ (2020)

t
f
21.11.2020 | Знаци: 8216 | Прегледи: 154 | Сподели:

Съдържание / 212

Категории / 34

Имена / 11

Галерия / 67

Файлове / 9

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на (екс)писателя / 31

Дописки на редактора / 21

Драматургия / 2

Есеистика / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Книги / 8

Лингвистика / 1

Литературна критика / 3

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 11

Речи / 14

Речник на самотата / 5

Романи / 15

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фейлетони / 2

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още