Принтскрийн от видеото

×

Току-що видях клипче във фейсбук, гледано до този момент 11 милиона пъти. Показваше как пускат един кондор на свобода. Дотогава години наред е бил в клетка в зоопарк или нещо такова. Картината е от планинските вериги в Южна Америка. Клипът е около 6 минути. На възвишение са се качили двайсетина души, всеки с телефон, стоят амфитеатрално, всеки записва с телефона, а хроникьорът оператор снима репортаж.

Като освобождават животинката, кондорът прескача на камък на няколко метра от хората. Разперва криле, но не полита. Красивите му големи криле се перят, свиват се като фрак на цигулар. Перушината му се повдига като задкрилки на самолет. Върти се, вижда се как зяпа хората наоколо – та той е свикнал цял живот да живее в тази среда: с хора по периферията. Но сега мрежата между него и хората я няма. Отпред хоризонтът е отворен, цялото небе е пред него. Той се пери, маха с крилете, подскача, но не излита. Въздухът е негов, само трябва да замахне по-решително и да отлепи краката. Но не го прави. И така минават четири минути.

Хората наоколо са търпеливи, те чакат. Те навярно са тесни специалисти или пък хора от зоосферата. Те навярно знаят защо той не полита. А той дали знае? Какво си мисли този кондор сега? Защо не полита? Какво очаква от бъдещето? Или от миналото? Възможни ли са такива мисли в главата на една птица, пък била и тя дълго време пленена? Кой знае? Не знам. Но кондорът подскача, размахва се, сякаш тренира, сякаш е лекоатлет и мислено тренира високия си или дългия си скок. Или пък отлично знае, че полети ли, излети ли, изстреля ли се сега напред и нагоре, и надолу, край – нещо безвъзвратно ще е пресечено, едно ще е свършило, друго, съвсем различно, ще е дошло; и няма, няма, няма вече връщане назад. Жребият е хвърлен. И кондорът тъпче на място, тъпче камъка, сякаш той му е последният съветник и иска да бъде твърд като него в решението и намерението си.

В крайна сметка всеки от нас познава това закодирано чувство, а това е странност, понеже колко от нас съзнателно или разпознато са заставали на такава животоделна писта, на такава линия от живота, след която няма връщане назад? И го приемат с пълното съзнание – или се отдават примирено на съдбата си, безсилни да разпознаят алтернативата. Това е такава тъга. Голяма тъга, която усещащ дори физически, като тежест някъде в гърдите и като бъдещ спазъм в гърлото. Или пък това е такава радост! Ти се откопчваш от досегашното минало в името на жадуваното бъдеще!

Колкото повече се бавиш, толкова повече тъгата или радостта преминават в тревога. Така е с голия човек, застанал на кея или на скала, или на каквато и да е височина над водата, а го е страх да скочи, ако ще и да е метър само до повърхността… така стои, потропва, оглежда се, чуди се, маха с ръце, подгрява, подготвя се… А как е с една птица?

Малко преди петата минута кондорът прави решителната крачка. За моя изненада той не прави голям, сценичен, силен размах на крилете, с максимална подемна сила, а леко се засилва с крачета, затичва се по камъка и се отпуска във въздуха. И полита.

У хората наоколо почват викове на облекчение и радост, а аз, зрителят, както може би повечето от милионите зрители, настръхвам.

Няма вече връщане назад. Жребият е хвърлен. Кондорът полетя.

Досега тази птица беше тяхна, на хората, които я пуснаха от кашона; наша, на хората, които са се грижили за нея като човешки същества към други живи същества. А сега тя отлетя и остана сама на себе си. Както и ние останахме сами на себе си.

В някои ежедневни крачки има такъв заряд.