Аз, честно казано, напоследък си мисля не за пещерата, а изобщо за посоката на живота и характеристиката на пътуването в тази посока.

Обобщавайки прочетеното и чутото, виждам два подхода към темата: античното „панта рей, панта кинейтай“ – всичко тече, всичко се променя; и по-модерното – за вечно разширяващата се вселена.

"Идеята" ми е, че ние не умеем да се връщаме назад и вечно се променяме. Но дали това е един кръговрат природен?… Ето, от Шварцвалд тръгва поточе, което се превръща в река, водните капки преминават речното корито и стигат до морето, а сетне до океана, оттам облаците поемат тази капка и я връщат пак при Шварцвалд. По това дълго трасе капката си е същата, но по-стара. Но мен ме влече повече другата идея – че ние никога не се връщаме, а само се променяме. Това е точно като безкрайното разширение на вселената – ние вървим в разни посоки, с разни, относителни скорости и крайната ни спирка е някъде далеч, далеч от нашето раждане… дори и да прекараме пълния си живот в един и същ град, квартал, дори легло. Някой ще се подсмихне: ами то е казано отдавна и гениално простичко е казано – „Земята се върти“. Да, ние уж сме на място, а се движим; но аз все пак съм за по-модерното… Понеже земята утре ще се завърти напълно и ще бъде на същото място, докато безкрайно разширяващата се промяна е отдалеченост, отчуждение, отстранение, очуднение. Промяната означава раздалечение.

Като "доказателство" мога да приведа следния парадокс при човека: колкото повече живееш с някого, по-лесно се разделяш. Както би казал Никола Георгиев, колкото си по-близо, толкова повече се отдалечаваш. Друго доказателство… не доказателство, а сравнение може да бъде от сферата на литературната теория. Свръхгероят срещу персонажа (обикновения човек, малкия човек). Ценностите на обикновения човек намираме в приказките, в холивудските романтични сюжети например, завършващи с хепиенд, глупакът или хитрецът (всичко е относително) се жени за булката, гостите плюскат три-четири дни и се веселят (сега казваме: се забавляват). Докато свръхгероят на всяка цена се стреми да преодолее космическа спънка, драматично преодолява всякакви армагедони, включително с цената на живота на близките си, нерядко той самият ги унищожава, понякога се саморазрушава. Целта е никога, ама никога да не се върне там, където е бил, и да е променил всичко, което не е одобрил. Това е прометеизмът на човешкия дух. Холивудските екшъни са пълни с окарикатурени прометеевци, те понякога си правят синдикат под формата на „Непобедимите“ (в няколко сезона)...

Както би казал Никола Георгиев...

Като прочетох това сега, с тъга искам да вметна, че на 23 септември 2019 си отиде последният велик български интелектуалец от миналия век и единствен световен български литературовед за всички времена. Спомням си навремето, като бях студент, във втората половина на 90-те години, веднъж тръгнах подир професора. Просто ей така, за да го проследя, да видя къде ще отиде, какво ще направи. Аз и сега понякога го правя.

Никола Георгиев тръгна от университета и вървя до площад „Славейков“. Като стигна един от книжните щандове, аз веднага се приближих, за да подслушам. Не помня сега какво точно заглавие търсеше, но помня, че му отвърнаха учудено, че го нямали. Заглавието беше такова специализирано, един вид интелигибилно, че аз от своя страна се учудих защо го търси от тия търговци, а не от „истински букинисти“. Както и да е; знае ли човек, всичко е възможно при издирването на една книга. Сетне професорът тръгна към Телефонната палата и застана на тезгяха за пращане на писма. Аз се облегнах веднага до него и забелязах, че писмото бе с получател някъде в Централна Европа. В коя държава беше неговият интелектуален събеседник, също не помня. Сетне въздъхнах и махнах с ръка: що съм тръгнал да го следя и аз.

Горе-долу цялата филологическа и интелектуална общност десетилетия наред следеше мисълта на Никола Георгиев.

Преди няколко години четох книжка за Айнщайн и оттам заех един от неговите прословути шеговити интелектуални отговори, разказвани като анекдоти. Но смених интелектуалеца, смених и ситуацията. Цитирам каченото в АНАПЕСТ през 2014.

„ВЯРНО С ОРИГИНАЛА : ДВУВЕКОВНА СЛУЧКА С ПРОФ. НИКОЛА ГЕОРГИЕВ

Ако не е истина, не е и лъжа

Веднъж, скоро след Промяната, в началото на 90-те години на 20 в., амбициозен студент срещнал в коридорите на Софийския университет професор Никола Георгиев и, показвайки в ръка взетия току-що конспект по дисциплината „Теория на литературата“, възкликнал:

– Професор Георгиев, ама въпросите и тази година са същите като миналата!

– Да, колега - отвърнал с типичната си приветливост Никола Георгиев, - ала тази година отговорите са други.

Не щеш ли, над десет години по-късно, вече в началото на 21 в. и след Прехода, прагматичен студент отново среща уважавания и обичан професор и приветливо му показва конспекта за изпита, ала и преснета тетрадка със записки по литературознание. И пита с типичната съвременна дигитална усмивка:

– Професор Георгиев, отговорите нали и тази година са същите?

– Да, колега, ала тази година въпросите са други.“