Вариациите върху етичните характеристики на персонажите не са сложни за илюстрация.

Например имате стъклена врата в много посещаван магазин, китайски стоки. При всяко затваряне тя се тресе и понеже е стъкло, все се чудиш дали и до кога ще издържи. Тогава заставаш отпред и си представяш кой как я затваря. Не е и нужно да наблюдаваш хората, може просто да си го представиш в мисловен експеримент.

Основните типове на затваряне са 5.

* 1 тип

Той не пуска вратата зад гърба си, за да се хлопне сама, а се спира и помага тя да се изравни. Очевидно той се грижи тя да остане здрава, рискът да се минимизира. Ключът тук е: защо?

Защото не иска вратата да бъде унищожена (заради реда и порядъка, заради собствениците, заради клиентите, заради дневния оборот, заради космоса, заради всичко, което си струва). Не е хубаво да се трошат врати… докъде ще стигнем, ако след всекиго се троши по една врата… накъде отива един свят без врати…

* 2 тип

Като първия тип и той се грижи вратата по-внимателно да се затвори зад гърба му, а не да се затръшне. Защо?

Ами защото не иска той да е този, който ще строши вратата на магазина. Вратата може и да се строши, то си е божа и хорска работа, неумолима съдба и т.н., но не той трябва да е този, станал причината и строшил вратата. Сиреч да става каквото ще – само да не е заради мене… не аз да съм виновен… пък и, моля ти се, ако това стъкло ми пререже шията!...

* 3 тип

Този, който пуска вратата свободно и си тръгва устремен в себе си или понякога се спира, за да се почеше, та вратата лекичко го побутва по тялото отзад. Той обаче хич не го и забелязва.

Дали си дава сметка, че вратата, пусната свободно, може да се счупи, па и да го изпореже, и че това ще да е заради него? Ако не се сеща – дали е тъпак? Ако се сеща – дали е умник? Може би зависи от контекста…

Би ли се съобразил, ако му кажеш другия път да внимава при затварянето? Да, тип 3 би се съгласил.

* 4 тип

Четвъртият тип е такъв, че си дава обективна сметка за опасността вратата да се строши при маховия тип самозатваряне. Той дори с лекота би анализирал процеса и последствията от аварията. (Би написал и инструкция.) На практика за него това не е затваряне и отваряне на врата, а изпитание – за техниката, за хората, за технологията, за извънредните мерки.

Този тип винаги ли ще оставя вратата да се затръшва? Дори и да му направиш забележка? – Ако е сам, най-вероятно да. Ако е в приятна компания, зависи от контекста, но вероятно не.

...Що пък да не я пробваме… нали (дали?) всичко са предвидили, когато са ни предложили тази врата… а ако някой не си е свършил работата, ние как ще разбереме и научиме…

* 5 тип

Това е, разбира се, „злодеят злосторен“. Той, разбира се, не само ще остави вратата да се самозатръшва, а ще я и самозатръшне с увереността, че от това повече врата няма да стане. Пък да се оправят балъците.

Дали бих я строшил пак? – Хе. Разбира се. Задължително.

[1] На няколко пъти по-горе се среща фразата „зависи от контекста“. Именно. Както нашия живот, биография, ежедневие, така и литературната фабула създава свой контекст и на практика, също както като гледате небето, но... през една локва, в художествената творба ситуацията се преобръща: авторът си описва своя персонаж, следва му петите и перипетиите, ала идва един момент, някакво епизодче, в което внезапно, отникъде, съвсем, ама съвсем случайно неговият герой влиза и излиза през някаква стъклена халтава врата и се държи по еди-какъв си начин и пуска по някоя репличица. И край, епизодчето приключва, вихърът на сюжета отнася персонажа към други истории, към солидните обрати и колизии. И тогава, значи, остава въпросът: за какво всъщност ни беше тази излишна наглед врата? Не е ли баласт?

Авторът си представя и разсъждава, разчитайки, че повечето (рефлективни) хора ги разбират (класифицират, синтезират, анализират) неговите наблюдения и представи по приблизително същия начин. Именно затова този епизод ще му послужи да внуши (сега е модерно да си инфлуенсър) на читателя някаква етична характеристика на персонажа си, която той, читателят, евентуално ще разкодира по сходен начин.

Да внуши, а не да презентира.

Става дума за дреболия, която авторът вкарва у читателя неусетно като щам на вирус.

[2] От предния пасаж може леко да се види един от набора педагогически аспекти при преподаването на литература – преподавателят е там (и е квалифициран), за да разкодира на аудиторията посланието (ergo внушението), което не е изказано от автора, а е под- или предсказано от него или от текста му (последното е мост към тези, които поставят текста като равен на или пред автора, или изобщо не признават автора за съществуващ).

Но тези теми сега пропущаме.

[3] Ако вземем горните типове и решим да ги олицетворим (антропофицираме), демек си изберем културни герои или реални исторически лица и ги пришием към опростената петотипна схема, може да се окаже, че (от 1 към 5) бихме започнали с, да речем, Исус, па да свършим (засега), примерно, с Хитлер.

Но това са грозни и безсмислени спекулации (нищо, че по такива схеми се създава огромна маса популярна по съдържание книжнина и тв продукция). Нека се върнем към художественото – или поне с оглед приложението му към религията и шоу бизнеса.

В религиозните сюжети се предпочитат типове 1 и 2 (там обикновено тип 5 обаче е изначален и перманентен).

В холивудските сценарии се предпочитат типове 4 (ченгето) и 5 (бандюгата), като е характерно и кръстосването между 1 и 5 (например всички мобстери „с човешки лица“).

А къде стои художествената литература и художествената кинематография? (Които са нещо различно от бизнесмоделните тиражни литератури и кинематографии.) Обикновено е в златната среда, като щипва оттук-оттам от двата края на типовото махало – за баланс. И тук също предлагам много просто (да, опростенческо е, също и парадоксалистко, ала все пак) обяснение: типовете 1, 2, 4 и 5 (и всичките им нюанси и палитри) имат саморефлексия! Могат да се наблюдават отстрани! Сами себе си виждат! От какъв зор тогава да ги описва един художник? Следователно най-дълги години (епохи, хилядолетия дори) интерес да се види, да се наблюдава или зяпа през чуждия поглед ще има масата, тази в златната среда. Следователно авторът, който не може да се докопа до бизнесмоделните творения, няма друг избор, освен да дълбае тая яма.

И в това всичкото казано дотук

шега има,

но майтап няма.