Събрани web съчинения
За контакти:
Vitis vinifera
За кучетата без хората
Марси (2015)Марси (2015)

Помня къде умря Сара. Всеки ден, сутрин и вечер, минавам оттам с моето куче Марси. Това е до нас, около градинката до блока ни. Под едно дърво, което аз мислех, че се нарича осика, а то било див рожков (онова дърво, на което се бил обесил Юда). Напролет или наесен, вече не помня, но Сара нещо я ядеше отвътре, може би рак. Последно я видях под онзи храст, легнала на една страна, ребрата ѝ се брояха, а кафявата ѝ козина бе съвсем просветляла. Тя бе средно на ръст куче, не повече от петнайсет кила, когато е била млада и здрава. Обикаляха квартала с Белчо (аз съм ги споменавал и в други мои писания). Между другото... отдавна не съм го виждал Белчо... а той беше по-възрастният... (Момент, да питам жена ми, която чете оттатък за някакви докторантури, дали е виждала Белчо...) Ами не, и тя отдавна не го била виждала. Според мен поне от година. Защото от тогава из нашите улици почнаха да се появяват нови кучета. Жалко, и Белчо е умрял някъде, но не знам къде и кой го е погребал.

И Сара не знам кой я погреба, но помня как тя лежеше кожа и кости, с онези женски кучешки очи, които нищо не очакват от теб и понеже в онова ѝ състояние вече нямаше от какво да я е страх, аз потръпнах, като реших, че тя ме гледаше с любопитство. Милата Сара, наоколо ѝ някой бе подхвърлил кренвирши. Някой глупав човек – жена или изкуфял мъж. Решили, че е кожа и кости заради глад ли, що ли... Ех, тъпаци са хората и това си е. На следващия ден вече Сара я нямаше. Кварталът не беше издържал и веднага я бе погребал. А аз тогава се прибрах, помня, и плаках така, както за човек не съм и няма да плача.

Миналата година пък в отсрещния блок, отсрещния вход, дето имаше един възрастен мъж, самотен, живееше само с едно пак така средна порода куче, мелез, като улично, но много умно и красиво, и добричко. На мен ми изглеждаше сравнително младо, не повече от петгодишно, а този размер животни живеят и петнайсет години, ако бог е рекъл. И внезапно човекът почина, а роднините му – не видях какви са, що са, деца ли се, внуци ли са, за имота ли са се въртели досега край него или са били стръвно скарани, та са го чакали да се супурдяса – но те, разбира се, изгониха кучето. Представете си. Аз направо полудях. Сърцето ми щеше да се скъса. Боже, това беззащитно същество, което още на месец е било взето от човека и което никого другиго оттогава и вовеки не признава и не познава като свои баща, майка, бог и повелител. Което е живяло изолирано от световната и градската лошотия и простотия, и опасности, което не знае какво е да живееш сам в света, какво е подреденият ти свят и ден с всичките спанета, разходки, две купички с вода и гранули, които години наред са съществували, изведнъж да ги няма. И не е в това въпросът. Кучетата не са хора, че да се оправят самички. Човек не вярва в бог, защото бог го няма, и затова му е лесно да понесе ужасни поврати в съдбата и какви ли не ужаси. Да, но кучето има бог и това е неговият стопанин, и той чисто и просто съществува и в това няма никаква философия, а е прост еволюционен факт. Когато човекът някога, пещерният още и който ще да е там ...антроп или ...питек, е опитомил вълка и го е развъдил във всевъзможни породи, размери и предназначения, той е бил в ролята на бог и това е естествена му роля и до ден днешен спрямо кучето.

И ето сега онези роднини изгониха онова куче и то, горкото, дни наред вися пред входната врата, плашеше влизащите и излизащите, стряскаше децата; то нищо не правеше, милото, в началото скимтеше, а сетне само се свиваше там на мраморните стъпала... даже и кварталните псета не го лаеха и не му придиряха, навярно виждаха неговата мъка... (Ох, простете, но малко ще спра, защото сълзите ми потекоха и не виждам екрана на лаптопа, и носът ми се запуши, а не ща да подсмърчам или да хлипам – вратата е отворена и жена ми, която чете оттатък за някакви докторантури, ще ме чуе.) И това бедно същество какво трябваше да направи? То не знае какво значи „къде“, нито „кой“, то е имало един „той“ и с него е свършвал и почвал денят му. И светът. След някоя и друга седмица кучето изчезна, навярно добра душа го приюти, надявам се силно. Аз не знам за какво съществуват хората, за какво съществува човечеството, но ето едно добро дело, за което си струва човек да се роди.

Един познат видях по-миналата година край университета, където работех (в обслужването, не в академичния състав). Ходеше, горкият, като маносан, очите му бяха изцъклени и отнесени. През декември, на рождения ден на друг общ познат, бях го срещнал и докато се наливахме в хола с уиски (понеже имаше в бюфета и ние като невидели), го гледам, че кисне в кюшето и не говори много-много. Аз тогава, в онези години, все още имах и ползвах най-най-първия си фейсбук и бях забелязал по снимки, че си е взел един огромен, огромен английски мастиф. Ама по-голям от него. Колкото двама души голям. И го попитах ей така, напосоки, как е кучето. И той като се оживи човекът, все едно за бебето си заговори, останах много щастлив и доволен от находката си, а и той, предполагам, от мене като събеседник. И ето, няколко месеца по-късно го гледам човека, разсеян, не на себе си. Аз, като типичен глупак, си придадох оживената физиономия и поведение на случайно срещнал на улицата далечен познат – и вторият ми въпрос беше за кучето. „Умря“, каза човекът. И ме гледаше някак безучастно, така го бе преживял цялото събитие. „Умря.“ Е, как умря? То не беше ли на две-три годинки, милото? Беше, вика. Ей така, както си седеше вкъщи, в хола, пред мен на дивана и си играехме, гътна се назад и умря. Сърцето му не издържа. Е, на какво не издържа? Ами това е слабост на породата, вика, както при хората има някои с дефект на аортата, която се къса без никакви симптоми и предупреждения...

Както и да е. Трябва да тръгвам, да ида до лозето, за да си прибера колелото, че там повече няма да ми трябва. В крайна сметка колко от нас, хората, не си мислят, че е по-добре да умреш като този мастиф, изведнъж, а не да се мъчиш като Сара, която дни наред лежа в онзи храст в нашата градинка с разхвърляните около ѝ, недокоснати кренвирши. Които на другия ден след изчезването на тялото също изчезнаха.

Дотогава никой не смееше да ги пипа тия кренвирши, дори ужасната ни колония квартални котки.

Надявам се изялите кренвиршите да са се чувствали като на панахида. Както ние, хората, първо изпращаме тялото, а след това хапваме в някой траурен ресторант.

17 юни 2018, оп. 209

g
t
f
17.07.2018 (пр. 18.07.2018) | Знаци: 6378 | Прегледи: 99 | Сподели:

Съдържание / 193

Категории / 34

Имена / 10

Галерия (54)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Vitis vinifera / 1

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 28

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 11

Речи / 12

Речник на самотата / 5

Романи / 7

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 4

Посетете още