Представете си следната ситуация.

Вие сте поканени на някаква среща с непознати ви хора – да речем, изпратили са ви служебно на бизнес среща или конференция. И така, вие, участниците, се събирате в институцията домакин, някъде в зала или на рецепция, или в лобито на хотела. Където и да е. Вие се оглеждате за бъдещите си „колеги“ - тези, с които ще се конферирате в идните ден, два, три. Естествено, вие сте любопитен. Зяпате пристигащите, те зяпат вас. Изучавате се взаимно, разглеждате се скришом, слушате неволно разговори по телефоните.

И така, вие можете да бъдете поставени в две различни състояния (задачи): другите участници да ви се представят или да не ви се представят преди официалното откриване.

Представете си – вие сте от мъжки пол и влиза дама. Харесвате я от пръв поглед, лъчезарна и пр. Почвате незабелязано и за вас да я следите. Чувате тембъра й, приятен във всяко едно отношение, чувате и милото й говорене на някого по телефона. Вие вече си имате собствен сюжет за нея, оприличавате я на някого, гадаете за семейното й и всякакво положение. Търсите някак да закачите вниманието й. Мислите си какво ли не, напр. детайл – дълго-дълго задържате погледа си върху задните, добре заоблени във всяко едно отношение, части... защо ли... даже сам се сепвате.

Забелязвате ли? Разказът вече потегля нанякъде...

А сега си представете, че още с влизането си същата тая дама идва при вас, същия мъжки пол, и се представя, дава ви визитката си. Алфа Бетова Гамова, мениджър продажби на конкурентна фирма, вие самият сте й яли калая в силно конкурентния пазар на вашите фирми... освен това знаете, че е съпруга на тежка персона и прочее... А иначе това си е все същата онази чаровна красива дама, каквато си беше и одеве, докато в задачата ни не беше с разкрита пред вас самоличност! Сега дали ще я следите с такова удоволствие? Дали толкова дълго ще съзерцавате задника й? Дали ще си мечтаете нещо? И няма ли да започнете пак да я следите внимателно, но вече с онзи аналитичен поглед на съперник, който иска бързо да попие езика на тялото на конкурента, за да му е от полза в предстоящото.

Каква разлика само! В първия случай заставяме героя да следи тялото на красивата жена. Във втория случай заставяме героя да следи езика на тялото на съперничеща мениджърка.

Антон Павлович Чехов, един от най-знаменитите разказвачи, например много обича още в първото изречение дълго и обстоятелствено да представи героя си, точно повече от визитка: с имената, с титла или професия (занимание), често с физическа характеристика и с някоя особеност из биографията му. Колко много неща, вложени нерядко наистина в едно изречение, което ще остане и най-дългото в последващия разказ. Защо го прави Чехов? Защо не му е нужна загадката на изненадата за читателя? Защо не само не крие нищо, а започва с напълно разкрити карти? Защото такава задача си е поставил и си я харесва: той иска читателят да започне подготвен, желае това, което е заявил във „визитката“, сетне да го докаже в сюжета и фабулите, защото читателят сам ще направи невидимите връзки между заявеното в началото и описваното в последствие. Което не е толкова лесно, както звучи – подозирам, че и Чехов е доработвал върху въвеждането на героя си и ретроспективно, след написването на творбата, както често се случва напр. в лириката. Но Антон Павлович е изключително талантлив и работлив, голям майстор и при него това изглежда просто, лесно и ясно.

Аз искам да подчертая обаче нещо от най-първо равнище – решението да започнеш с обявен или скриван герой е не толкова стратегическо, колкото знаково авторово действие. Ти така или иначе си се захванал да насочиш вниманието си (ни) към даден герой. Когато го правиш още с първите думи, ти даваш знак, че ръкавицата е хвърлена и няма връщане назад – това с оглед на отношението ти към твоя герой и намеренията, които искаш да осъществиш чрез него. Както е в живота – първо казваме кой, а след това какви ги е свършил. И в живота обичайно героят на някоя реална случка ни е по-скоро познат. С категоричното светкавично „запознаване“ с героя на разказа се постига и такъв ефект – скъсяващ дистанцията (един вид, щом си влязъл в моя разказ, читателю, край – ето ти го героя, той вече е и твой познат и близък... Вазов в началото на „Под игото“: „Тази вечер чорбаджи Марко...“ - А кой е този чорбаджи Марко? - Е, как да не знаеш кой е чорбаджи Марко? – чуди се въображаемият Вазов. - Чети тогава и ще се сетиш...).

И не става въпрос само за разказа като жанрова единица.

Фьодор Михайлович Достоевски започва „Престъпление и наказание“ с някакъв си млад човек, който е тръгнал нанякъде в юлската жега, лута се по улиците на Петербург, ходи като отнесен, все се оглежда, все неспокоен. Защо? Защо не обявява още в началото, че това е студентът Родион Разколников, без баща, с майка и сестра и т.н.? Защото този студент е замислил нещо, което е извън границите на душата му, и докато той не „посмее“, „не се реши“, не го „свърши“, той самият за себе си още не е наясно кой е и какво може и не може да извърши, и дали му трябват майка и сестра. Ето такъв знак ни дава Достоевски с началото на Престъплението. А нека погледнем началото на „Братя Карамазови“. Там имаме и прецедент за романовото творчество на Достоевски: има дори въведение преди първата част и там в излияние авторът сам разкрива и настоява кой ще е главният му герой – Альоша. Обаче това не пречи да озаглави първата глава на първа книга на първа част с имената на бащата: „Фьодор Павлович Карамазов“. И веднага след това да започне първото си изречение на романа с имената на сина: „Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на... “ Е, а това какво е? Да, тук няма никаква неопределеност, това (ще) е хроника, тук хората (и нещата, темите) се изговарят с истинските им имена, направо на въпроса. И какъв е знаковият жест на автора? Фьодор Михайлович с това начало настоятелно и като на слепи ни сочи с пръст – това е героят ми, това е той, Альоша. А като се зачетем, виждаме, че Альоша далеч не е (най-)водещ герой в сюжета и всевъзможните фабули на гениалния роман.

Да, писането на художествена литература е интелектуална игра, то не е изолирано суперсвръхметафизическо явление, а част от обичайното човешко съзнание, култура и ежедневие.

Да вземем един административен документ. Например решение на съда по жалба на някого срещу някого или пък акт на охранителните органи за извършено нарушение, или пък едно просто заявление за отпуск. Тези видове текстове съдържат пълна информация за героите си – пълни имена, егенета, адреси, координати и т.под. - и то още в първите си редове. Всъщност без тях те биха загубили административната си стойност. Няма ли имена и данни на присъдата, акта, фиша - следователно няма административен проблем. Ето как можем да сравним чеховото категорично въведение на героя, което посочихме по-горе.

Трябва ли да въвеждаме бързо героя в разказа? Не, в своя си разказ правим, каквото си искаме, но не забравяйте, че най-честата грешка на аматьора е да остави неизяснен главния герой в началото и с това да обърка или недоподготви достатъчно читателя. (Така, както ако деловодителят или съдията, или полицаят не напишат имената на нарушителите, тъжителите или служителите, документът става невалиден и те ще понесат отговорност. Разликата е, че автора аматьор го „съди“ публиката, а той в повечето случаи таки и не научава (разбира) какво (не) е свършил добре или правилно.) Ако не с първото изречение, то в началото вие трябва да сте направили достатъчно за идентификацията на героя, иначе все едно се опитвате да вкарате читателя в неработещо метро.

Има и една друга особеност в художественото писане по отношение на бързата персонажна идентификация, но тя е по-позната на занимаващите се с драматургично или сценарно писане. В разказа има достатъчно сказ, в който да вмъкнем идентификацията. Обаче в драматургията този сказ е заменен с ремарки, които са не с повествователна (независимо как са оформени и написани), а със сигнална функция. Те служат на потребителите на сценария или пиесата – тоест на режисьори, актьори, на индивидуалния читател на текста, но не служат на зрителя на пиесата. В салона ще се произнесат само репликите (пряката реч в разказа) на героите, от ремарките няма да има и помен. И затова всеки драматург и въобще театрал отлично знае, че още по възможност в първите сцени, в по-ранните реплики авторът така трябва да извърти разговора, че самите герои да се назоват (идентифицират) пред публиката. За да не се чуди тя кой какъв е и какво аджеба става на сцената. Да, това звучи изкуствено, често и драматурзите го постигат изкуствено, ала е задължително условие на сценарното презентиране.

По същия начин в разказа авторът трябва да направи необходимото за успешното „запознаване“ на персонажа с читателя. Или с обратен знак – ако авторът е Франц Кафка, то може да сме сигурни, че демиургът няма да разкрие каквато и да е самоличност на героя си. Но дай боже да умеем тая работа като Кафка.

И накрая е мястото да посочим, че има един елемент в художествената литература, който изпреварва и първо изречение, и „визитка“ на героя, и всичко. То поражда първите семантични искри, които ще запалят художествения двигател на читателския локомотив, то е първото художествено внушение, първият авторов изстрел в читателската мишена. Именно то много често... прави първата идентификация на героя и/или героите си. Припомнете си: „Братя Карамазови“, „Дейвид Копърфийлд“, „Хаджи Димитър“ и пр., и пр.

Именно – това е заглавието.

Но на заглавията ще се върнем в друга бележка.