Събрани web съчинения
За контакти:
Есеистика
Свободно съчинение с Питагоровата теорема

I


Осмелявам се да предложа на вниманието на аудиторията едно най-свободно приложение на Питагоровата теорема. Аз не съм математик и не бих могъл да съм. За контекст на теоремата вземаме въпроса, какво е въздействието на упойващите средства върху индивида. Под средства обозначаваме най-широк ареал от субстрати и абстракти: всякакви дроги, сънувания, мечтания, фантазми. Под индивид обхващаме общото и конкретното, функционалността и историята. Под въздействие ще си мислим за трайното и моментното, напъхването в клопката и опитите за измъкване. Както виждате, една крайно широка и неопределена база около тривиален въпрос, хлъзгава и лабилна база; типична спекулативна база. Логично е да се помисли, че на такава основа е неправомерно да се градят теореми, хипотези, обобщения, разбори. И си е така.

a2 + b2 = c2, предлага Питагор. Подема го хорът на евклидовата геометрия. Доказването, че съществува и неевклидова геометрия (и че светът е в крайна сметка – от 19 век насам – неевклидов), е в наша полза – ние не бягаме от спекулативния характер на построенията си. Напротив: вземаме повод именно от образцовата спекула на евклидовата геометрия.

Ето как предлагаме тълкуването на въпроса за упойващото въздействие върху индивида, преобличайки Питагоровата теорема:

физиология2 + социум2 = интелект2

Преди да начертаем триъгълника, нека припомним обосновката на теоремата, изходните й пунктове и крайните й уравнения. В евклидовата геометрия сборът на вътрешните ъгли в триъгълника е точно 180 градуса. Ни повече, ни по-малко. „Защо?” до 19 век се питат и се мъчат да докажат този пети евклидов постулат чрез другите четири. Но все не се получава; a + b + c = 1800 си остава аксиома, която не се доказва. Проблемът е в паралелите. Да, действително в паралелите – правомерни ли са те?

Нека се отклоним с един простичък паралел. Пример от науката за езика. Кои са начините да обясниш, посочиш, уточниш едно нещо: предмет, явление, действие, усещане и прочие? Два трасиращи подхода: чрез дефиниране и чрез сравнение. Дефинирането е разрез в дълбочина, наглед чрез канонични реалии или приети за реалии, онтологично извеждане на понятията – дай боже, с материална, „напипана” основа. Сравнението е характерният евклидов паралел: проектиране на понятието в подредена, позната, нагодена към нас среда; без нужда от доказване на целесъобразността; но с дълбоката потребност от разбираемост. Ако не бъде разбрано, сравнението отпада като такова; а при дефинирането не е необходимо такова отпадане. Пример: ако оприлича пред невръстния си син един човек на дюнер и синът ми не знае що е то дюнер, той няма да ме разбере. Сравнението ще бъде фиктивно, несъстояло се по основен атрибут: определител. Но ако обясня на сина си, че същият човек е като мек хлебен джоб, навит на цилиндър или фуния, в който е натъпкано ядене [изрезки от печено месо, пържен лук и сосове], той ще ме разбере. Кой знае какво ще си помисли детето и как ще го възприеме, но ще разбере. И въпросът не е лингвистичен, речников. Ще дам и друг пример: извеждането на природата като химична конфигурация е дефиниране, затова пък извеждането на природата като творение на бог е класическо сравнение. Затова и е логично неверието в бог: като не знаеш що е дюнер, как ще знаеш що е бог? Или пък знаеш що е дюнер, но посоченият от баща ти човек съвсем не ти мяза на дюнер – тогава защо да вярваш в бащиния бог? И простичко следствие: що пък да не си измислиш ти… сравнение [бог]? Видно е как аксиоматичното приемане на задължителен паралел [при евклидовата геометрия] – сравнението – поражда множество главоболия и несистематичност. Ала веднъж приета [разбрана], аксиомата предизвиква стройна система.

Вижте този чертеж:

M и N са паралелни прави, противоположните ъгли на a и b са аналогични за пресечните прави P и R. a + b + c = 1800 [3600 делено на две]. Аналогията е велико нещо и здраво заседнало в учебните програми и образователните изисквания. Впоследствие неевклидовци ще променят формата на равнината, ще намаляват градусите под 1800, ще създават геометрии с множество паралелни линии или пък изобщо без нито една… Но да изоставим тази посока, и без това навлязохме в дебри, непознати ни (математиците сред аудиторията вече се подсмихват, конспектирали наум нашата аматьорщина). И така, четвъртфиналът е взет: сборът на ъглите в триъгълника = 1800. Продължаваме към полуфиналите, към другите нива в турнира. Тука обаче ни очаква ново условие, нова тънкост, ново виртуозно предприемане. Сега вече ще играем не срещу какъв да е триъгълник, а срещу правоъгълен. И без това 1800 са множко, ще ги намалим наполовина; правият ъгъл е 900. Правим го, разбира се, от хитрост. Има и още нещо. Ако ни се наложи да разделим триъгълника на два малки, като начертаем отсечка от правия ъгъл към хипотенузата, но не каква да е, а перпендикулярна отсечка, с ъгли от 900, тогава ще има какво? Още два триъгълника, прегледни, правоъгълни, вградени. Следователно в следващия мач ще трябва да докажем, че два правоъгълни триъгълника са подобни. Да чертаем ли отново? Да чертаем:

c и c’ са по 900. Сборът е 1800, значи a +b = 900 и a’ + b’ = 900, значи a +b = a’ + b’. Винаги е приятно, когато можеш да изведеш и допълнително следствие. Ако един от острите ъгли в два правоъгълни триъгълника е равен на този в другия триъгълник, то триъгълниците са подобни; тогава и съответните страни са пропорционални една на друга, а именно:

Изводът от полуфинала е айнщайновски: съотношенията на страните в правоъгълния триъгълник се определят от един от острите ъгли. Ще пропуснем тригонометричните коментари след мача, където впрочем ще бъдат пуснати в употреба и нови думички като „синус”, „косинус” и т.н., и ще подострим молива за последния си чертеж, подсказан по-горе:

Както хитро се застраховахме, сега имаме три правоъгълни триъгълника; и трите, за щастие, подобни. Хипотенузата на триъгълника майка е разделена на две: m и n, които пък са катетчета на правоъгълните две дечица. Сборът от двете посочва коя е майката: m + n = c. Настава моментът, в който ще използваме тактиката от полуфинала: пропорционалността на различните страни на подобните триъгълници. Излиза, че

и

Манипулираме: А2 = mc и B2 = nc. Както се казва на професионален спортен жаргон, това е Питагоровата теорема, но в скрит вид. Накрая ни остава да проявим извечния човешки [математически] инстинкт: когато в две неща има нещо общо, що да не ги съберем, за да видим какво ще излезе? Така е устроена и природата: за да научат какво е общото помежду им, мъжкото и женското се събират и се пръква детското. Така Дарвин е сглобил еволюцията. Но да зарежем безвкусните каламбури, от които някои ще се погнусят, и да съберем двете уравнения:

A2 + B2 = (m +n)c

Помним, че двете деца [m + n] са [=] на майката [c]. И с това прозвучава последният съдийски сигнал (същият като началния): a2 + b2 = c2.

Преди да пристъпим към основния си предмет, към въпросчето, заявено at the beginning of the chapter, не можем да се въздържим да не припомним, че всичко това важи за евклидовото първенство. Ако се окаже, че сме играли в друг, неевклидов шампионат, а сме поканили за рефер Евклид, то тогава, дето се вика, ще ни се смее целият Млечен път.



II


Дотук се движихме по добре положен асфалт, сега обаче трябва да бъдем внимателни, понеже ще караме през просото. Какво е въздействието на упойващите средства върху индивида и влиза ли в теоремата

[Фз] физиология2 + социум2 [Сц] = интелект2 [Ик]?

Може би ви се струва кощунствена манипулация, но ние ще подхванем обратния път от извървения в първа глава. И без чертеж, естествено, сме за никъде:

Чудите се какво са лк и су? Първо да развием: Фз2 + Сц2 = (лк + су)Ик. Принудени от обстоятелствата и социолога Евклид, разделяме интелекта на два аспекта, които да го съставят:

лк = лични качества

су = социални умения

Като под лк включваме инструментариума, посредством който интелектът изследва, провижда, общува със света; инструментариум, заложен генетично и развит различно за отделния индивид. Под су включваме комплекса от знания, култура, навици, професии, посредством който индивидът е социален и дори асоциален. Неизбежно социалните характеристики се обуславят от личните характеристики, които пък дължат развитието си на нуждата от социум. Ако горното изречение ви е твърде абстрактно и съмнително, ще илюстрирам с неизбежното сравнение, с евклидовия паралел. Едно е да цамбурнете в морето, реката, езерото, басейна, друго е да плувате. За да изплувате, са необходими лични качества, но да плувате добре, а още повече разните стилове: крол, брус, гръб, бътерфлай – тогава определящ за вас е социумът. Не просто защото някой ще хване да ви учи, а защото сте свръхнеобходима брънка от социума. Ако всички цамбурнем и се издавим, де го социумът? Ако някой заплува, ще оцелее и дори ще започне да учи другите да плуват, за да оцелеят. Вие сега възкликвате: „Е, ама че допускане! Всички сме щели да се издавим! Ами че някои и дълбока вода през живота си не са виждали!” Но аз предупреждавах ли, че сравненията, паралелите са блато и че не трябва да се навлиза в тях, да се измислят, доуточняват? В тая мътна работа е затънало човешкото мислене. Неслучайно – позволете това отклонение – в последните столетия мечтата на човека е… роботът и засега това се постига, но отдалеч, все още с безобразния аудио-визуален, но не интелектуален компютър. И има още много път и пот. Тенденцията е ясна: на човешкото мислене му е втръснало от забатачващи сравнения, несъществуващи аксиоматични евклидови паралели и иска независим регулатор. И се мъчи да го създаде. Бог? Но бог досега не се е обадил. Словото не е бог. Словото е устен и писмен човешки атрибут, атрибут на интелекта, а останалото е плът, машинарии и тонове преработена изкуствена и естествена материя (хартия и найлонови торбички например). Вие възразявате срещу евклидовата способност за допускане на подобия, безизключителни. Извинете. Същият този изкуствен интелект, бог-регулатор, който се мъчим или мечтаем да създадем, го градим по евклидовите кивоти. Тоест ако един човек може да се удави, могат да се удавят всички, цялото човечество, без изключения. Това е измислено отдавна. Ето, в Библията съществува един герой и един ковчег. Ной. Само Ной се спасява, той е изключението. А впрочем и при Евклид има изключения. И ако няма, не може да няма. (Замириса на болшевишка реторика. Да прекратим.)

Разделяме синтезираното уравнение и излиза, че

Фз2 = лкИк

и

Сц2 = суИк.

Демек физиологията се отнася към интелекта, тъй както личните качества към физиологията; съответно социумът се отнася към интелекта, както социалните умения към социума. И тук вече удряме на камък, даже на няколко камъка. Как да разбираме тези съотнасяния? И къде е тука правият евклидов ъгъл, който да обуславя тия съотнасяния? Първият камък е, разбира се, в недобрия и объркващ избор на употребените понятия. Какво значи, например, физиология? Дали е адекватно и не е ли прекалено широко или пък тясно спрямо предприетите съотнасяния – и оттам объркващо? Вече веднъж правихме опит за обговаряне на понятията, ще е много глупаво, ако продължаваме с опитите. Но нямаме голям избор. Понятията и без това са условни категории. Нека под „физиология” имаме наум жизнения статус на индивида; здравословно състояние, физическа функционалност, тренираност и подготвеност, капацитет на организма, полови белези и т.н. Под „социум” мислим условно за обгръщащата го среда от други индивиди, влиянието и навиците, обуславящи я, йерархиите, табутата, промените и т.н. Под „интелект” е добре да се съсредоточим върху репродуктивния аспект на нашето съществуване, не върху биологичната репродукция, естествено, а върху способността на индивида да твори, да изважда от себе си придобитите разбирания и да ги поставя в служба на своя биологичен вид. Това е много чувствително място от нашите свободни съчинения, затова държим да повторим. Независимо за какво живеем – за тялото си (физиология), за пари и власт (социум), ние живеем в контекста на едно постоянно творение на знания, разбирания и материални реализации, което наричаме, да речем, прогрес; и този прогрес се дължи на репродуктивното ни интелектуално битие. Да не се заблуждаваме: както и да съжителстваме – с хляб или с меч – единствено нашата обща интелектуална репродуктивност движи историята на човешкия род и тя остава за бъдещето. [Затова е много важно в силните си години човек да не си чеше само оная работа, а да се впрегне в общия хомот. Но няма страшно: ако той не го прави, другият до него ще го прави.] Иначе казано, позволихме си да изведем интелекта и неговите плодове като сбор от другите две грандиозни основания не от някаква естетска или елитарна позиция, а от проста почит към факта – човекът и неговият организъм могат да не търпят кардинални промени (и да мутират пренебрежимо бавно), обществените отношения въртят своя кръговрат (вечните утопични видения на философите, в същността си опит за бягство от статуквото, доказват този константен кръговрат), ала интелектуалната репродуктивност е изменила до неузнаваемост света, в който живеем, и го изменя с неподозирани и грандиозни темпове. Доказателството (освен историята и видимото) и тук не е сложно, то е в обикновената човешка способност за почуда. За да живеем със съзнание за пълноценност и хармония, е нужно консервативно постоянство в нашите представи. И когато днес-утре се появи новото, невижданото, то ни хвърля в почуда: плаши, предизвиква реакции, възторгва, очаквано или неочаквано; и в крайна сметка се налага и полага в същата координатна система на представите. Може би сега съотношенията от Питагоровата теорема няма да звучат така размазано; може би ще е по-приемливо твърдението, че отслабването на общественото здраве (социума) се отразява върху интелектуалната продукция по същия начин, както намалелите и обеднели социални умения спрямо социума – защото именно те го определят.

[Сц2 = суИк]

Може би е съвсем логично да се твърди, че отслабеният жизнен тонус (физиология) се отразява върху интелекта така, както намалелите лични качества снижават жизнения тонус?

[Фз2 = лкИк]

Както се вижда, не си струваха толкова приказки за такива ясни нещо. Но остава другият камък на шията. Какво да правим с правия евклидов ъгъл? Да си поиграем за последно с Питагор и формулите от теоремата. Върнете се, погледнете към Фигура 4 и обърнете внимание на отделения с ярък цвят знак z и въпросителната до него. Какво е това? CQ е общ катет за правоъгълните триъгълници ACQ и BCQ. На работа; калкулираме.

лк2 + z2 = Фз2 ergo z2 = Фз2 - лк2

су2 + z2 = Сц2 ergo z2 = Сц2 - су2

А! Пак изскочиха уравнения с обща част. Да ги обединим по примера на класиците. Що е z?

Фз2 - лк2 = Сц2 - су2

Ако махнем от жизнения статус личните ни индивидуални качества и паралелно извадим от обществените отношения всичките ни умения да общуваме, какво ще се получи?

Нищо. Z e zero. Нула. След тази операция интелектуалното от човешката при(по)рода ще отпадне, основанията за някакво по-особено отделяне на животното човек от останалите животински видове (а е ясно, че човекът е в по-особена позиция за събратята си на Земята, само той съумява така отчетливо да изменя средата на живот, и своята, и чуждата) също ще отпадне и всички ние – барабар с Питагор – отиваме на кино. Очевидно е защо тази спусната към основата отсечка CQ, тази Z, тази нула разсича така безжалостно основата на триъгълника, основата АВ. АВ е интелектът и интелектът е в основата.

– Хубаво, де – ще каже някой. – Спекулации ясно, следването на формулите ясно, но защо всичко това да е на квадрат? И без това няма никаква математика, а аканъ свободни съчинения. Защо тогава не паднат квадратите и си остане сборът от едното плюс другото е равно на третото?

– Понеже – ще отвърнем ние – първо, не ни следите божем математическата мисъл; второ, не е професионално, в смисъл, звучи по-малко научно, няма я щипката мистерия и неразбираемост; трето, защото е обидно към авторитетите, пред които ние искрено се прекланяме. И четвърто, не ви ли се струва, че тука пак нашата сензитивна природа ни подиграва?

Не, помислете. Човек подценява разстоянията – и във времето, и в пространството (може би заради тяхната относителност, би се изплезил Айнщайн). На всеки му се е случвало да реши, че вчера е било преди две години, а после, със снимки и документи, да си докаже сам на себе си, че вчера е било преди цели четири години. Защо да омаловажаваме такива възлови абстракти като интелект, социум, физиология? Най-малкото от едното уважение и респект си струва да ги умножим поне веднъж по тях самите (друг множител не биха и понесли, и понятията биват суетни и самолюбиви), пък и щом сме се захванали да следваме Питагор и Евклид без някой да ни е бил по главата да го правим – нека да бъдем докрай последователни и ако не държим на своето, да държим на тяхното. И даже не просто да държим на тяхното, а да държим на квадрат.



III


Крайно време е, смятаме, да споделим повода за тези плещеници.

Пиано бар. Оркестърът – пиян, нищо не свири. Пет-шестина посетители, малките часове. Ти седиш с познат на рояла, превърнат в барплот. Пиете, има си хас. Говорите. Присъединява се друг познат, на тебе непознат. Някакъв фондовик. Не помниш как темата става дрога, може би подхвърлена от фондовика, може би му е коронна, а може би е от скритите директиви на неговия фонд[ация]. Той естествено казва:

– Трябва да се легализира дрогата.

Ти естествено онемяваш. Твоят познат донякъде подкрепя фондовика:

– Колебая се – казва той – само за хероина…

Ти естествено онемяваш. За непознатия иди-дойди, но за твоя познат трябва да намериш оправдание, аргументи – не твоите, неговите аргументи да намериш – нали затова ти е познат? И понеже ти е познат, има някакви парадигми, които сте си опознавали с времето; и като ги има, откриваш неговия довод. Разбира се, трудно оспорим, защото е икономически. Нелегална дрога, ergo [Ergo (лат.) – следователно.] мафия. Мафия, ergo престъпления, рушене на общественото устройство. Рушене на устройството, ergo джунгла, беззаконие, висша и нисша несправедливост. Историята на човешкото общество показва, че [ужким] бяга от джунглата, стреми се да я цивилизова. А престъпността, ergo мафия, ergo дрога дърпа назад към пo(при)родата, към Каин и Авел.

Разбира се, докато оркестърът се мъчи, минавате цялата общокултурна [амал]гама по въпроса: индианците с листо от кока в устата, Фройд и кокаина, първите дестилати на водка през 12-13-14 век, синтетиката, бирата и германеца, бирата и подрастващото население, тютюна на Колумб, но и картофите на Колумб, марихуаната (която е основният коз на фондовика), ефектите на табуто, на забранения плод (Ева), сухия режим (Капоне) в Щатите, сухия режим (Горбачов) в СССР, финландците, които пият повече и от руснаците. Интересното е, че през цялото време избягвате смъртността от наркоманията, комуните, лечебните сеанси, тежките семейни драми и разстройства, морфиниста Висоцки и така нататък – навярно поради публицистичността им, вестникарщината, тривиалността на повторението; навярно ги възприемате като нисък регистър за интелигентското, умното говорене. Във всеки случай, предвид изпитите чаши, дебатът на барплота зацикля в горе-долу такива реплики и ремарки:

– Че каква е разликата между алкохола и марихуаната? – повдига вежди над очилата фондовикът.

– Все още се колебая за хероина… – клати глава твоят познат.

– Ама как ще се разреши!? – потиш се ти в патоса на недоумението. – Ама вие ме убивате!...

За да се стигне дотам, фондовикът да поклати глава и да ти каже:

– Не си в час.

Ти естествено беснееш от пиянско безсилие, знаеш, че има доводи и те не са в статистики и в обществения договор, ама пустите доводи нещо не ти идват в пресушения мозък… и ставаш по-агресивен и… Но това е вече друг сюжет. Впрочем ето и едно прилично обяснение за Питагоровата теорема от първите две части: понеже не съм в час, реших да се върна в училище и се оказа, че по програма за този ден първи час имаме геометрия.



IV


Азбучна истина е, че всяко прекаляване води до криза. Физиологична, социална, интелектуална. Прекаляването с храна води до тоалета, прекаляването със свободи/робство докарва революции, прекаляването със знание/незнание граничи с обезумяване. Но какъв тип прекаляване е зависимостта? Зависимостта е прекрачване на прекаляването, прекрачване на границата, тя е инициация. Често невъзвратима. Никой не седи на ръб. Човечеството, което градира във всичко, включително и в деградирането, е увеличило процента на невъзвратимост в употребата на опиатите си.

Да вземем например писането, фантазмите. („Човекът е малък космос” – древните гърци.) Един от най-закостенелите опиати, употребявани от човека. Проектирането на друг свят и желанието да се пренесеш там и дори, ако може, да се нанесеш там с все навици, покъщнина и ежебитови атрибути. Отдаването на фантазмите е инициация, практикувана, отглеждана, развивана цял живот. Превърната и в професия (вкл. историците). Но фантазмите не са само обществена човешка обусловеност и професионален предикат, те са в пакет с цяла фамилия ефекти на съзнанието/подсъзнанието като привидения, съновидения, мечтания, фантазирания – ефекти, дадени на всеки индивид. Устремът, стремежът към тях са също такава даденост. Писането е именно прекаляването, което отива отвъд ръба. Как влияе върху индивида? Безспорно силово поле на писането е интелектът; свиването и разтягането му, чегъртането и изчерпването, насилието над интелекта са характеристиките. Влиянието върху социума е извънлабораторното приложение на писането. Светът се е променил драстично заради писането и заради манията да се пише. И не само това. Още от ранни зори човешкият интелект е потърсил субстантивиране на писането, потърсил е екран, на който да пренесе фантазмите de viso. С ритуалите, с театъра, за да стигне до сегашната фаза – проектиране на виденията като телевидения: киноекран, телевизор, монитор. В следващите фази неизменно човекът ще се постарае да се самороботизира, да изхвърли технологичните кутии и да внесе екранната плазма в себе си, във физиологията си. От една страна това ще затвори цикъла: излезлите от съзнанието фантазми и реализирани на сцената и на екрана ще се приберат "у дома", в човека. От друга страна е очевидно докъде е довело прекаляването с писане – до телезависимост. А дали "прибирането у дома" на телевиденията ще се осъществи с технологично насилие над човешката физиология, предстои да видят нашите потомци; във всеки случай, макар и футуристично, няма да остане незасегната и тази съставка от нашия триумвират: интелект, социум и физиология. Както знаете, писането е легализирано от време оно, с неизбежните табуирания на резултатите през разните епохи. А и, както се казва, писането е дори поощрявано. Ние обаче бихме завършили така: когато човекът се роботизира, наред с всички други дроги и писането ще бъде елиминирано.

Алкохолът. Това средство за размътване на мозъка има многовековна история с подобаваща широта на разпространението, така че няма да се оправим с нея в тези наши джаста-праста писания. Първо някои факти. Алкохолът е част от историята на човешката наука – най-малко в химическата й еманципация. Трайното занимаване на човека с преобразуването на веществата – ферментации, дестилации, консервации; нуждата от разкодиране на процеса, за да се постига усъвършенстване и, в решителна степен, трайната социална популярност на резултатите са не просто легализирали алкохола, а са го превърнали в проект, в продукт индустриален, в марка. Освен това навлизането на алкохола в икономическия кръговрат и в познанието – като странознание, народопсихология – носят и престижност. Също факт. Факт е и че алкохолът е традиционен проблем. Социалната му страна е обект на трактати, закони, филми, специализации, дисертации, интернет пространство и прочие-прочие. Историята на човечеството и историята на човешката мисъл са част от историята на алкохола (и обратното). Класически български пример е историята около владетеля Крум. Ако сте на изпит по история на България или по история на правото в съседния факултет, без отношението на хан Крум към лозята няма да минете. Ако погледнем простичко, матрицата на човешките нужди (извън половите) – вродени и придобити – включва вода, храна, подслон и алкохол (ergo кофеин, никотин, халюциноген, опиат и т. н., т. е. дрога). Подминавайки споменатата вече икономическа стойност на алкохола, нека за малко надникнем в по-тясната сфера на битовото, междуличностното и самотното съществуване. Костилката на проблемата с опиатите е проблемата за свободното време на индивида в организираната общност. То е въпрос колкото на избор, толкова и на битова обусловеност. Другата костилка е потребността на човека да общува/вглъбява. В тази именно синтагма – свободно време и общуване, и да не забравяме душевната анестезия – се съдържа неизбежността на алкохола (а може би и неизбежността от откриването на алкохола). Не толкова в неговата историческа биография и икономическа стабилност; дори не и в презумпциите на производството му: и групово, и индивидуално лесно постижим, въпрос на опит, но и просто на лична мотивация и желание. Алкохолът е част от традицията. Традицията на празника, традицията на възторга и омразата, традицията на откровението. Особеното душевно състояние – присъщо на всички дроги, но единствено при алкохола изпитано през хилядолетията така масово – е цèнен и ценèн атрибут на общуването/вглъбяването. Има ли смисъл да продължаваме в тази посока? Вие седите на маса, у дома, в заведение, сред природата със съпартийци и знаете какво ви е необходимо, за да разчупите първоначалната скованост на сядането, за да избегнете диктата на студеното мислене, за да отбележите повода за събирането и така нататък; ако не си го носите него, необходимото, ви го сервират. Ако то свърши, все ще се намери някой Исус, който да обърне водата в делвите на вино или в друг концентрат. И още по-нататък. Сядането не се нуждае от атрибут, тъй като този атрибут често е и негова основна цел. Тоест не се дрогирате, докато общувате/вглъбявате, а общувате/вглъбявате, докато се дрогирате. Дотук една картина, приятна във всяко едно отношение. Защо тогава нарекохме алкохола и традиционен проблем?

Когато човек пише, той е сам. Пишещият винаги иска да повтори, да потрети. Когато човек пропие (обикновено не сам, в група), също няма нищо против да повтори, а после му се приисква и да потрети. Докато накрая седне да пие сам. Без икономика, без традиции, без социология по въпроса. Ще избегнем медицината, познатите фази – продромални, критични, хронични – в отдаването на алкохола, стадии, толеранси и други термини и дефиниции, отнасящи се до физиологичното бреме на опиата. Да се фокусираме върху нашата основна теза от началните глави – влиянието върху интелекта. Алкохолът може да стимулира творческата нагласа на индивида, дори да му помага в една или друга степен, но има един критичен, качествен и непоправим недостатък – той е антиеволюционен. Уменията и качествата на индивида, интелектът не подлежат на усъвършенстване посредством алкохол. И как няма да е така, като съзнанието е лишено от нормалната си работна честота, от обичайната работна концентрация и работоспособност. Алкохолът пречи. Посталкохолът – махмурлукът – също, макар понякога да помага в това пречене. (Понеже избягваме психологията, ще пропуснем любимия повод за етюди и любима тема – махмурлука.) Ако човекът бе навикнал да репродуцира в разстройството на алкохола и посталкохола, тогава щяхме да кажем, че трезвостта пречи. За да не ставаме още по-банални, да поприключим главата със съжалението, че талантът се изтрива от уменията на отдалия се на алкохол човек и това е, уви, тъжно и закономерно зрелище.

– Е какво предлагате сега? – по всяка вероятност ми се смеете в момента. – Да забраним алкохола? Да не пият дечурлигата? Сух режим? Мазохизъм? Чели сте за ефекта от подобни мерки...

– Ама чакайте...

– ... и резултатите, и... Какво? Да забраняваме ли? Искам категоричен отговор – да, не, какво? Да разсъждавате пред читателя можете, а отговор... Да забраняваме ли?

– Сакън – шепна аз. [А наум: „Де да можеше...“]



V


Виждали сте писатели, виждали сте пияници, виждали сте наркомани. Да видим ресурсите. Мисълта за нещото е тиранична, обемаща съзнанието. За да си го набавиш и да се възползваш от това нещо, има съответните условия: спокойствие и добра кондиция (ситост и здраве) при писането; количества алкохол и компания или фокус на вниманието към някакво зрелище (телевизия, улица) при пиенето; качествена или не субстанция и… И какво? Потъването в необичайната и високо/нискооборотна работа на съзнанието и организма, излизането от света сего и завръщането под формата на равносметката на зависимостта или абстиненцията е махалото, което изкарва индивида при друсането извън самия него, тоест оставя го изцяло и единствено на себе си. Ако чрез трезвите фантазми не губиш самосъзнанието (крайна точка А), а пък чрез алкохола [и халюциногените] принуждаваш съзнанието да интерпретира [маскира], но и да помни [до един момент] това интерпретиране (крайна точка Б), то нестандартното махало на опиумите [като обобщено понятие] има и една (без)крайна точка В, в която осъзнаването променя своя характер, съвсем престава или измества своите отношения с околното, гонейки някакъв негов постоянен заместител. Това обезсъзнаване или отрицание на обичайните функции на съзнанието, излизане от житието получава своята сериозна цена – както и подобава на подобна дързост. Подчинява на страстта – организъм и житие престават да бъдат значещи. Те са средство за следващото потъване.

Убийственото тук е колко лесно и бързо е достижимо това себеотказване. Забележете: казваме „достижимо”, а не „задължително, следващо, непреодолимо” и т. под. За да се изчерпиш като писател и да започнеш да пелтечиш едни и същи сюжети и схеми, е нужен период от някое и друго десетилетие и активно драчене в браншовите междуособици. За да спреш никотина, натежава принудата на натрупаните години и белодробните протести. Повседневното отдаване на халюциногените [към които се числи марихуаната] – имаме предвид повседневно по подобие на тютюна – е немислимо, ако си брънка от социално-икономическата верига [скоро и с тютюна ще бъде така]. (Ефектите от рестриктивното отношение към тютюнопушенето и социалната му среда показват и степента и територията на ненавлизане на халюциногените посредством акта на нелегализирането им.) За да се алкохолизираш, освен пари, е необходимо технологично чернодробно време и цистерни алкохол – това са немалки неудобства, съгласете се. Алкохолът изисква и свой режим – не върви само вечер да пиеш, а денем да реставрираш, трябва запой, от сутринта. А пък и алкохолът все пак не е такъв деспот, все ще се случиш махмурлия, на сухо, без нищо под ръка и принуден от трезвостта на обстоятелствата все ще се вдъхновиш, за да драснеш някое писмо до човечеството. А и обществото е едно такова зло: все не уважава твоите привички, ще те изхвърли от работа, от семейството, ще те остави без финанси и ще си принуден да правиш избора: или работа и пари за нов алкохол, или аут, „кататься дальше, вниз”, както казва Есенин. А на кого не му се ще да си пийне пак? Я да зарежа запоя, да подхвана нещичко, да изкарам някое евро [с български символ върху банкнотата], пък сетне... Ето как алкохолът привлича чрез несимволичен отказ от себе си. Поне докато не нанесе физиологичните си изменения върху организма. Но това дотук е водевил. При опиума [обобщено] зависимостта иде бързо и така някак, чистичко и просто. Самият ефект от друсането е някак скрит, ненатрапчив за уличното движение: няма ги тълпи пияни раздърпани фенове да грачат и мятат камъни по булевардите, мелетата по дискотеките, класическия семеен побой, безкрайните пиянски катастрофи – потънал в отвъдното на дрогата е т. нар. наркоман, в неподвижността на обезсъзнаването. Демек надрусаният е някак приятно асоциален, несъществуващ. Отиваме на нов ред,

понеже тук е центърът на тежестта на нашата теза. Проблемът с наркоманията е в препъването (в най-добрия случай) и в крайното унищожаване на интелекта, самоубийственото отношение към организма, разбиването на дебелите семейни и социални отношения. Нищо ново не чувате, нали? И тогава как ви звучи нашата паническа почуда, онова наивно неудържимо:

– Ама как ще се разреши!?... Вие ме убивате…

Дрогата – тоест кофеин, никотин, мескалин, марихуана, хашиш, алкохол, барбитурати, синтетици, морфин, кодеин, кокаин, хероин – не само подлежи на забрана, тя подлежи на безусловно неразрешаване. (Когато има някакво статукво, то има разлика между забрана и неразрешаване.) А останалата част от проблема – престъпленията (за набавяне на дрога), престъпността (обслужваща дрогата), мафии, кампании – е изначалният вторичен, подлежащ на борба и регулации въпрос. Въпрос, който няма отношение (в смисъл на пряка видимост) към движещата света сила на интелекта. По отношение на интелекта фаталността на дрогата е не недопустим, а невъзможен корелат.

Останалото могат да бъдат най-разни, откъслечни и още по-свободни от горните свободни разсъждения. Те са най-често или в детайлите, или в неразбориите на обществения договор, или в принудата светът да се глобализира, сиреч някъде по света да се наложи да допускаш нещо, което е иманентно за друга част от света. Например.

(…) – Добре. Зависимостта е прекаляване. А ако пиеш, но не прекаляваш, или ако се напиваш през ден-два-три, да речем? И аналогично се друсваш контролирано съмтаймс, бацваш по някой джойнт, с цялото удоволствие от ситуацията и всемира – и при цялото предимство на джоинта [както ни уверяват] пред спирта откъм зависимост/вреда?

– Хубаво. Кой не го прави?

Така назованите вредни навици – пушене, пиене, друсане – са част от етапите в общественото развитие. Кодификацията на едно, забраната на друго. Плюс това тези етапи са и икономически, и всякакви. Лъкатушенията в гледната точка на обществото също са неизбежни – новото се оказва вредно след началната еуфория и подлежи на криминализиране. (Както лекарствата са отрови/дроги, но в съответните пропорции, същото е и с обществения договор – забраните и разрешаванията са полезни, но в съответните пропорции.) Има и един болшевишки смешен момент: защо трябва да се разрешава нещо, за да се провежда борба с него впоследствие? При положение, че сме наясно с нещото? Нека не забравяме. Макар да има отрова : антиотрова, няма дрога : антидрога. Има кампании „Антидрога”.

(…) Престъпността, престъпността, престъпността

– И финансовата лавина – бихме продължили, – и властта, и користолюбието, и прочие. Изчезването на престъпността е утопия. (Пропускаме аргументацията на това съждение. Ако не сте съгласни, пропуснете абзаца.) „Разрешете обекта на престъпността и ще изчезне престъпността”, е юридически виц. Ако я няма нелегалната дрога, демек се легализира и оаптекари, обект на престъпление (и най-малкото - щарлатания) ще е лечението й. Унищожаването на интелекта, на неговия ресурс, [от дрогата] си е извечно престъпление; независимо дали е в ръцете на бандити-наркопласьори или в ръцете на делегирани от обществото аптекари.

(…) “по-вредно… по-безвредно”

Любимата хватка на легализаторите. Мария-Хуана vs Тютюн Алкохолски. Второто вреди сериозно на вашето здраве и на другите около вас, стига и до физически клуп – за разлика от първото. Това е съдбовно пропагандистко опростенчество по няколко пункта. 1. Нека е така. Според химико-незнамкакъвси (най-често американски) институт. Но 2. нека марихуаната постигне масовостта, извършените наблюдения, изследвания, замервания, лечения, вековността в употребата не от индианците (които нямат староконтиненталната медицинска практика/култура/политика и развитие/навици/подходи, а още по-малко история/цивилизация), а от нас и вас – пък тогава се направи подобен извод, от същия институт. [Иначе слушаме евгенидайновци, опушени, самозтворили се (защо ли), които си мислят, че свирят.] 3. Болезнената мисъл е тежка атлетика за съзнанието – физическата зависимост го олекотявя, не пропускайте това разсуждение. А нима халюциногенът е по-малко желан/мислен от Алкохола Тютюнски? 4. Тези три гореуговаряни субстанции могат да се въртят в различни класации и критерии; легализаторите ще твърдят, че в повечето безвредно/непречещо номер едно е марихуаната. Ок. Тест: шофиране. Тест: интервю за работа. Тест: литературно-научно съчинение. (…) Проблемът е, както винаги, и в нещо друго:

Скачането от моста е забранено.”

Свободният достъп vc Забраната. Няма по-страшно нещо от свободата, ограниченията ти развързват/разблокират ръцете/съзнанието. [Пример:

Ние сме петокласници, той е учителят, който влиза и ни казва:

– Така, ученици, в класа има, знаете, малко шестици, повече двойки и най-много тройки – така че ще пишете съчинение. Темата е максимално свободна, широка. Темата е АЗ.

– Ауууууууу! – крещите вие.

– Или, ако щете, темата е АЗ СЪМ.

– Оуууу! – крещим ние.

– Тогава нека я поограничим малко. Темата е АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ. Така по-добре ли е?

– Даааааааааааа!

Ако не ви удовлетворява примерът, тогава плюйте и на този абзац.] Всъщност, шегата настрана, но според нас нещата не се чак толкова невидими: когато халюциногените постигнат статута на алкохола и тютюна, тогава ще се види цената им за обществото; и обратното: когато тютюнът и алкохолът загубят статута си (първоначално дори ценово, като ударят табани във всички ценови тавани), тогава ще се види цената на свободния достъп (и на философията му на идеал). Щом има мост, е логично да се скача, но ако не беше опасно, нямаше да е забранено. А дали има вода под него, е друг въпрос. (…)

Тук вече не като реплика, а като дуплика.

Позволете на повечето хора да се съобразяват с правилата, да са свити, нерешителни в нарушаването на забраните, както и да са борци за ненарушаване. Все едно. Легализирането на всеки продукт с антихуманна насоченост (вкл. и оръжията; държавите си го позволяват, но хората не са държави [или май вестниците тръбят обратното; че държавите не са хора]), като дрогите, води дотам, (по)следствията да докоснат почти всеки, в една или друга степен. „Хранителните стоки” „тютюн” и „алкохол” са доказателство; всички сме докоснати от познанието за тях. По същия начин легализирането на опиатите в каквато и да е степен ще отвори тази дупка дотолкова, че всички ще я видим. Чудите се как? Мислите, че вашето дете, вие самите, вашият родител няма да опита? Мислите за семейно възпитание или естествена отврата, или други глупости. Възпитанието се опира на това, което виждат децата ви вие да правите; а вие правите това, което ви разрешава общественият договор (както и това, което вие си позволите – на ваша отговорност, последствия и бъдеще; ето затова, слава богу, децата не мязат само на родителите си и има прогрес у човешкия род). Ако той ви разреши дрога… И още едно, изключително вулгарно възпитание, всъщност насилие, упражнява нашата телесъвременност. Рекламата. Тая чума на нашето време. Бич божи. Напаст божия. Ако се легализира дрогата, вие сами ще усетите мотивацията на последните кратки изречения.

Аз все още не мога да повярвам, че по телевизията се рекламират лекарства [ergo химически бъркочи].

Тоест първите стъпки в противоестественото са положени. И ако химията е благо и лекарствата облекчават смъртта на човек, да предлагаш за употреба на неспециалисти лекарства на свободен достъп и избор, е все едно да легализираш хероина.

Защо не?



VI


Спомням си едно лято обикалях по крайбрежната алея във Варна, може да съм ходил на плаж или риба и да съм се прибирал вкъщи; или да съм минавал с колелото. Помня, че чувствах цялата пот и мръсотия на дневната горещина, стремежа към родната баня и прохлада на стаята. Там някъде под Военноморския музей, под кораба "Дръзки", видях две момчета, спретнати, прилично и чисто облечени. Едното се бе облегнало на метровата стена от балчишки плочи, другото дърпаше с ръка устните си. Всъщност не те привлякоха вниманието ми - аз съм и късоглед. До тях се бяха спрели двама патрулиращи полицаи.

"Тия пък какво искат от момчетата?... Да не би да са чужденци?"

И тогава забелязах. На онова първото, облегналото се момче, му излизаше бяла гъста пяна от устата; пяната не се стичаше, стоеше като крем. Момчето не бе адекватно, не реагираше, но бе на крака. Аз отминах и после наум заразчепквах видяната картина, дотолкова, че съм я запомнил.

Беше следобед, късен, времето, когато жегата се дърпа нагоре, задухва и във Варна наизлиза народът. В съзнанието ми е останало усещането за безсловесност на цялата картина - и за изчакване. (Навярно заради краткостта на наблюдението.) Спътникът, другият младеж, не се притесняваше от полицаите, сякаш му бе излишно да се обяснява, а може би бе загубил интерес към поредните обяснения. Униформените - какво? Не могат да отминат, няма и какво да питат, най-много да фактурират документите на момчетата. Безсловесно подават ръка за личните карти, безсловесно ги получават. Рутина. Обичаен случай, но на главната алея.

Е, може и да не е така, този сюжет аз си го разработвам сега (или преди), може някой някъде да е нарушил безсловесността - да е въздъхнал.

Аз не съм виждал наркотици. Но добре познавам цигарите и алкохолните питиета (да ги дяволите вземат). Даже, честно казано, бях позабравил този случай. Аз съм от свитите, трудноконтактни хора, мен ме е срам при общуване с хората. Сигурно затова не съм виждал наркотици. Като ги легализират - ще се добера и аз. И тогава може да оборя (почти сигурно) цялото това свободно съчинение и - заради едната концепция - да злоупотребя с някоя друга теорема.

..................................................

g
t
f
2008 | Знаци: 0 | Прегледи: 82 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още