I

Според неоспорената все още (защото не съществува) Обща теория на литературното поле (ОТЛП), инициирана от Дума на варненските хуманитари, има неоспорими доказателства за опита на някои майстори на словото да работят с методите на тайното общество. Тоест да създават вътретекстови художествени знаци, които да бъдат разчитани от бъдещите посветени в ордена на майсторското писане (или мераклии) и да се превръщат в междутекстови. Правят го чрез формулата на естетическия метасвят.

Примери ни дават първите сред първите - епиците. Омир, Вергилий, Мицкевич. А ние ще посочим пример и с един локален наш епик - Пенчо Славейков, сина на Петко Рачев Славейков.

В българското средно образование Омир се учи някъде около 9 клас. 16-годишните граждани учат първите стихове на Илиада, учат смъртта на най-големите герои и още едно-друго и - интересно: сцената с изковаването щита на Ахил.

Кому е нужно описанието на някакъв си щит? Тази етнографо-палеографо-литуратуро-философонякаква си виртуозност?

Каква информация носи и кому я носи този щит, както е така забит като клин в паузата на епическото целеустремление?

На тези въпроси си отговорете сами.

Добре е да отбележим, че цялата тая история (един вид историческа преписка между литератори), която ще цитираме по-долу, започва от Омир - който може и да не е съществувал. Но е съществувал колективът. След като колективът излъчва Омир, нашето човечество открива индивидуалния творец.

Всъщност тук ще дадем четири откъса от "Илиада", "Енеида" и "Пан Тадеуш" (и като хранителна добавка - "Кървава песен"), бележещи една любима щампа на епиците - фабулата бива прекъсвана, за да се опише виртуозно един процес и най-вече продуктът на този процес: знаков предмет. Откъси, в които художественото слово се еманципира до литературна целесъобразност без цел или именно с цел, но друга, втора, паралелна, метацел, за да се качи фикционалното слово на второ ниво - виртуално. Казано на модерен литературоведски жаргон, сървърът на литературната творба допълнително отваря в тялото си черна дупка, втори виртуален сървър, за да качи на него космогоничните си и социални представи. И всичко това - посред галопа на епическото действие.

И всичко това, гледано махленски, се превръща в щампа, в жезъл на епическото братство - то си го поддържа, прекарва през столетията в тесния си кръг и, разбира се, в по-широкия кръг - този на литературното изкуство. (Да не се бърка с литературния шоубизнес.)

Упътване:

(1) Преди всеки епичен къс са направени няколко структурни забележки, целящи да фокусират вашето внимание върху подхода на автора. Тесни паралели между предлаганите откъси не са приоритет. Има и малка количествено-измерителна секция. Наблюденията са на отг. ред. на рубриката [О.А.].

(2) След откъсите е даден бибилографски запис на източника, по който се цитира.

II

Омир, родоначалникът, поставя еталон: да бъде показан процесът - 1) кой, къде, как и какво сътворява и 2) какво изобразява в сътвореното, и 3) за кого и какво е предназначено сътвореното.

[1] Показан е процесът на сътворяването, майсторът е Хефест.

[2] Какво се изобразява?

Космогония

Космос (съзвездия), Океан. Тя е обрамчваща - започва със съзвездия, свършва с водна стихия.

Антропогония

Два града. В единия има сватба и съд за кръвен откуп. Вторият е под обсада и посред битка.

Ниви: оран, жетва.

Гроздобер.

Стадо и пастири.

Човешко хоро.

[3] Какво извличаме като смисъл?

Историографски

Бойна тактика. Бойни сцени.

Етнографски

Сцени от битовото, ритуалното и работното ежедневие: лъвове нападат стадото, песни и игри на гроздобера, почивка в жетвата, утоляване на жажда в оранта, хоро и певец посред хорото. Видно е, че са избрани кулминационни елементи от описваните отрасли.

Литературоведски

В бойните сцени може да се провиди дублаж на големия сюжет, тоест "миниилиада". Фабулата за всеки епизод не е случайно подбрана, а кулминационна. И, разбира се, задължителната автопоява; творецът се изобразява в автопортрет (богоподния певец на хорото) - класическото литературно огледало.

[4] Този твърде богат виртуален свят в рамките на главния намираме в 18 песен от 24. Побран е в 1186 думи.

Омир

И Л И А Д А

Из ПЕСЕН ОСЕМНАДЕСЕТА

Всичките двадесет меха в пещта му задухаха силно,

пущайки струи въздушни, различно разпалващи огън,

за да помагат със ритъм променлив ту бързо, ту бавно,

майсторът както изисква, та делото скоро да свърши.

Хефест във огъня хвърли незиблема мед и олово,

после сребро той прибави и злато, метал скъпоценен.

И наковалня голяма намести на здрава подставка,

тежък чук взе във едната ръка, а в другата - клещи.

Първо започна да прави той щита огромен и плътен.

вещо обточи отвред, обкова го със светло кръжило,

тройно, блестящо, а сребърен ремък отвътре притъкна.

Пет металически пласта в самия щит бяха споени.

Майсторът с чудно изкуство му вниза богата украса.

Изобрази във средата земята, небето, морето,

неуморимото слънце наред с пълноликия месец,

всички съзвездия, дето обкичват небето високо,

всички Плеяди, Хиади, стрелеца могъщ Ориона,

Мечката също, която мнозина наричат Колата -

тя все на север кръжи, наблюдава безспир Ориона

и се не къпе единствена в бездните на океана.

После представи два града цветущи със жители смъртни.

В първия сватби се вдигат, гощавки и пиршества пищни.

Пряко града се извеждат невести от брачни чертози

с ярко запалени факли и сватбена песен отеква,

в кръшно хоро се понасят младежи, чевръсти играчи,

флейти и цитри в средата издават ликуващи звуци.

Спрели пред къщните порти, дивят се и радват жените.

А пък площадът обширен е пълен със хора стълпени.

Тъжба решават и спорят двамина за кръвния откуп:

първият казва, че той е платил за убития вече,

вторият пък се заклева, че нищо не е получавал.

Двамата искат пред съд да решат със свидетели спора.

Хора от две страни викат, за всеки един се застъпват.

А глашатаи смиряват народа. И съдници-старци

сядат на камъни гладки, в свещения кръг наредени;

всеки в ръката със скиптър на вещ, звънкогласен вестител,

стават, на скиптър подпрени, и редом изричат присъда.

А по средата лежат във съвета два златни таланта,

предназначени за този, когото в съда оправдаят.

Другият град пък обсаждат войски във блестящи доспехи.

Тези, които обграждат отвън, двоумят се все още:

да разрушат ли града, или да поделят с враговете

всички имоти, които желаният град притежава.

Тези отвътре не скланят и тайно стъкмяват засада.

Бранят стената отгоре любимите техни съпруги,

малките рожби и даже мъжете, сломени от старост.

Впущат се в битка начело с Атина Палада и Арес,

двамата златни и в златни одежди облечени цели,

хубави, снажни, с доспехи, тъй както са всички безсмъртни:

те си личат отдалече, а смъртните хора са дребни.

Щом като стигат до място, пригодно за хитра засада,

нейде до близка река с водопой за стада многобройни,

там те залягат прикрити, облечени в мед заблестяла.

Двама бойци-съгледвачи напред от войската прилазват.

за да причакат стада от овце и рогати говеда.

Скоро прииждат стадата и двама пастири ги следват:

весело свирки надуват, не знаят за тази измама.

Щом ги съглеждат бойците укрити, във миг ги връхлитат,

цели стада от говеда заделят и стадо отбрано

от белорунни овце, а самите пастири убиват.

Но враговете отвън, щом дочуват шума при стадата.

шибват коне вихрогонни и в бяг с колесници политат

право при свойте другари, веднага пристигат на помощ.

Спират край речния бряг и завързва се битка свирепа.

Те се замерват взаимно със своите копия медни.

Смут и Раздор се намесват, а също и Смърт безпощадна,

сграбчила воин ранен, още жив, а и други без рани,

трети пък, вече убит, за крака го повлича сред боя,

с метната дреха през рамо, обагрена с кърви юнашки.

Сблъскват се те и се бият подобно на живи смелчаци,

мъчат се все да измъкват от огъня свойте избити.

Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,

ширна и триж преорана, а много орачи из нея

карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.

Винаги щом се завръщат до слога на тучната нива,

идва човек и поднася в ръцете им чаша голяма

с медено вино, а те се обръщат отново в браздите,

жадни по-скоро да стигнат до края на плодната нива.

Тя зад гърба им чернее, подобна на рохкава оран,

а пък е цяла от злато: направи той истинско чудо.

Измайстори после нива просторна с висока пшеница.

Жънат из нея жътвари със сърпове остри в ръцете,

а на земята нагъсто се стелят ръкойки в редици.

Силни връзвачи с въжета от слама ги стягат във снопи.

Трима връзвачи по стъпките следват жетварите сръчни.

А пък децата събират във свойте прегръдки ръкойки,

трупат ги пъргаво. Сам господарят с тояга в ръката,

с радост в сърцето, безмълвен сред тях на браздата застава.

Готвят наблизо вестители обед под дъбова сянка.

Едър вол те са заклали и шетат усърдно край него;

бяло брашно за жетварска гощавка замесват жените.

Хубаво лозе, отрупано с грозде, издяла от злато.

Гроздове едри и черни увисват навред по лозите,

всяка подпряна умело със сребърни дълги подпорки.

С тъмен ров той го опаса и още с оловна ограда.

Води напряко през лозето само едничка пътека,

гдето минават носачите, щом гроздобер се започне.

А пък девойки и юноши с радостно чувство в сърцата

носят във плетени кошници меденосладки гроздове.

Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива

свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен

хубава Линова песен. Те дружно потрепват с нозете,

следват го с песен и викот и скачат във такт хороводен.

Също създаде и стадо - безчет правороги говеда.

Кравите ловко извая от злато и светло олово,

как се отправят с мучене от своите обори на паша

чак до реката шумлива из блатни лъки със тръстика.

Четири златни пастири сподирят голямото стадо,

кучета девет ги следват отблизо с нозе бързогонни.

Там посред първите крави внезапно два лъва свирепи

бик грабват, който реве страховито, догдето го влачат.

Всички пастири и псета веднага ги погват със ярост,

двата пък лъва, раздрали дебелата бикова кожа,

цялата вътрешност гълтат, лочат му черните кърви.

Всуе ги гонят мъжете, насъсквайки бързите псета:

те пък не хапят, назад се отдръпват от тези два звяра,

спират наблизо, залайват, готови отново да бягат.

Куцият майстор направи една долина необятна

с пасбище китно и злачно, а в него овце белорунни,

също кошари, покрити овчарски колиби и навес.

После прочутият Хефест хоро изрисува на щита,

както хорото, което в обширния Кносос издяла

нявга Дедал за мома Ариадна със прелестни плитки.

Стройни момци и девойки, откупвани скъпо с добитък,

кръшно играят, с ръце заловени за нежните китки.

С тънки була са момите, момците пък носят хитони,

дивно тъкани и бляскащи още със капки елейни.

Кичат богато венци пъстроцветни главите момински,

носят момците на хълбок меч златен със сребърен ремък.

Пъргаво ту се затичват с умели нозе във хорото,

както приседнал грънчар колелото със длани

ловко опитва дали завъртяно добре ще се движи;

ту пък във гъвки редици се спущат едни срещу други.

Радостно гледат мнозина събрани хорото им вито,

а сред играчите пее и сам си приглася на цитра

богоподобен певец. А двамина изкусни скачачи,

щом той запее, и те се завъртват чевръсто в средата.

Майсторът изобрази Океана със сила безкрайна

в крайния кръг върху щита, грижливо и крепко направен.

След като бе изработил той щита огромен и плътен,

почна тогава и броня, по-ярка от огън разпален.

Шлем му приготви, прилягащ покрай слепоочника точно

тежък, красиво изпъстрен: прибави му гребен от злато.

Той наколенници после изчука от ковко олово.

Цитира се по:

Омир

Илиада / Омир; Прев. от старогр. Александър Милев, Блага Димитрова. - София, Народна култура, 1971. - 564 с.

Съдържа: Омир и неговото време / Александър Милев

III

Вергилий заема омировския похват, за да се съизмери с него и да сакрализира творбата си. И добре, че го прави, така става втората голяма фигура в тайното общество на епиците.

[1] Вергилий е длъжен да варира. И варира в няколко посоки. Първо прекъсва сцената, за да вмести някакъв друг епизод помежду. Така постига ретардация - в очакване на самите доспехи. Има и напрежение: доспехите пристигат точно преди битката. Еней е снаряжен в последния възможен момент.

[2] Друга хитрост и отвличане на вниманието (а то е и авторова еманципация и историческа поетика) е обширното описание на майстора Вулкан, неговия дом и работилница: къде, кой, как, с каква технология, в каква природна среда и пр. работи. (Като имаме предвид знаменития Везувий, няма нищо чудно в прозорливото хрумване на великия поет.) Така или иначе, тази описателна стратегия заема 294 думи. Или немалките 23% в полза на процесуалното спрямо същинското описание на предмета на процеса (срещу 12% в омировия случай: 145 от 1186 думи).

[3] Какво да опише обаче Вергилий върху доспехите? Да копира Омир и да прави космогонии?

Великият поет и тук взема оригинално и хитро решение. Той ще опише разни събития, даже надълго и нашироко, даже малко доскучаващо. Обаче всички герои-наблюдатели са объркани и неразбиращи при вида на доспехите. Защо? Понеже върху доспехите Вулкан изобразява БЪДЕЩИ за героя Еней (но РЕАЛНИ за ИСТОРИЯТА на Рим) СЪБИТИЯ. Той изборазява бъдното. И няма как да е иначе, като знаем високата идеологичност и историчност, заложена в образа на Еней. Забележете също така: някъде из дебрите на изобразеното се появява... адът. Да, Вергилий сам залага своето водачество в ада - в бъдеще, при Данте. А подходът със стъпването върху реални политически събития ще стане пътеводен за приемника му.

[4] Този твърде богат виртуален свят в рамките на главния намираме в 8 песен от 12 (сиреч приблизително на същото композиционно място като у Омир). Побран е в 1258 думи [964 същинско описание на предмета, а не на процеса по изработката му].

Вергилий

Е Н Е И Д А

Из ПЕСЕН ОСМА

Между сицилийския бряг и Липара

стръмен се остров издига, с димящи скали, под които

има една пещера, от циклопските пещи разбита.

Тътне, подобно на Етна, от удари тежки и силни

връз наковалните. Вътре циклопите леят стомана

от разтопено желязо и огънят съска раздухван

в пещите. Тук е домът на Вулкан, а и островът носи

име Вулканиа. Тук от небето високо се спуска

огнемогъщият бог. В пещерата просторна, до кръста

голи, циклопите Бронт, Стероп и Пиракмон ковяха

ръчно парче от желязо. Отчасти изгладено вече,

то представляваше мълния страшна, каквито тъй често

Юпитер мята от свода небесен навред по земята.

Още не беше завършена. Бяха поставили вече

три градоносни и три дъждоносни и три златожълти

огнени лъча и три на крилатия вятър. Към нея

тъкмо прибавяха страшния гръм и страха и тътнежа,

също гнева и на Юпитер, следван от чести светкавици.

Татък пък други изготвяха бърза двуколка за Марса.

С нея той възпламенява за битки мъже и градища.

Други изготвяха щит за Палада, обзета от ярост,

нейно оръжие страшно, и го украсяваха с люспи

змийски от злато. В средата личеше самата Горгона,

обезглавена, със сплетени страшни змии и отправен

взор към богинята. — Хайде, циклопи на Етна — им викна

той, — оставете каквото сте почнали вече и чуйте

моите думи. За храбър герой са потребни доспехи.

Сили и сръчност и цялото ваше изкуство са нужни.

Хайде, побързайте! — Повече нищо не каза. Веднага

работа почват, по равно на всеки. Потичат потоци

злато и мед и в огромната пещ се разтапя стомана

твърда, нанасяща рани. Изготвят голям щит със седем

кръга, достатъчен сам срещу всички стрели на латини.

Други изпразват и пълнят огромните мехове с въздух.

Трети потапят цвъртящата мед във ведра. Пещерата

тътне от техните удари силни. Поред те издигат

мощни десници и с клещи обръщат металната маса.

..............................................

И зарадван от щедрия божи подарък,

татко Еней се захласва и всичко отделно разглежда

и възхитен той прехвърля в ръцете си страшния гривест

шлем, искрометния меч смъртоносен, коравата медна

ризница, огненоярка, огромна, подобна на облак

синкав, припламнал от слънцето светло и хвърлящ

блясък сияен. Там имаше и наколенници гладки —

сребърнозлатни, — и копие също, и щит, изработен

чудно красиво. На него Вулкан, от жреците научил

бъдното, беше представил италската участ и всички

римски победи, рода на Асканий и битките, както

щяха поред да се случат. И също вълчицата - майка

беше представил там, пред пещерата Луперкал, обрасла

в храсти, и как две момченца играят край нейните цици,

сякаш е майка им и я целуват. А тя пък ги милва,

шия извила, и двете ги ближе. И още наблизо

беше представил град Рим, сабинянките също, отнети

нявга без всякакво право, дошли на игрите прочути.

Бе и войната представил, избухнала необичайно

между потомците славни на Ромул и стария Таций,

цар на сабинците строги. А после ги беше представил

как помирили се, въоръжени, принасят във жертва

с чаши в ръце пред олтара на Юпитер свинка и сключват

договор. Пак там, наблизо, той беше представил двуколка

с четири коня как, бързо потеглили в разни посоки,

бяха разкъсали Меций (Албане, да беше останал

верен на своята дума!) и Тул как разхвърля в гората

клетите части на Меций неверен и кръв как от храстите

капе. Порсена бе също представен как иска да върне

царя Тарквиний и в дълга обсада града как притиска

и енеадите как свободата се втурват да бранят

с меч във ръката. Ще видиш как той се гневи и заплашва,

тъй като Коклес имал смелостта да събори самичък

моста, а Клелия, скъсала своите окови, да мине

с плуване Тибър. А в горната част бе представил пазача

Манлий, застанал пред храма, как пази скалата Тарпейска,

както и хълма висок Капитолий. Представил бе също

там и колибата царска на Ромул, покрита със прясна

слама. И гъската сребърна беше представил, летяща

над позлатените порти и с крясък тя как възвестява,

че са достигнали галите прага. А те, защитени

както от мрака, така и от нощните сенки, се бяха

мълком проврели през храстите и завладяваха вече

градската крепост. Косите златисти, а дрехите — в злато.

Бляскат наметките в ивици дълги. На белите шии

нанизи златни висят. И всеки размахва в десница

копия две, а със дълъг щит в лявата той се прикрива.

Беше изписал на другия край и танцуващи салии,

голи луперци, жреци със космати калпаци, а също

и щитовете, паднали от свода небесен. Набожни

майки разкарваха бавно в разкошни каляски различни

статуи божи през градските улици. Беше представен

Ада и входа за него, теглата на грешните хора,

също и ти, Катилина, надвиснал накрай на скалата,

смъртно изплашен от злите богини. На място самотно

бяха набожните хора и Катон, диктуващ закони.

Сребърни светли делфини, във кръг наредени, браздяха

морската шир и сеч аха вълните със своите опашки.

Кораби също в морето се виждаха, в мед обковани,

боят при Акции, Левкатокият нос, закипял от войските,

вече стъкмени за бой, и доспехите златни как бляскат.

Беше представен и Август Цезар, застанал на своя

кораб, как води на битка италците. Бе подпомогнат

от боговете велики, сената, народа. Над него

свети звездата на татко му, а от очите му слепи

светли два лъча излизат. Вулкан бе представил Агрипа,

как, подпомогнат от вятър попътен и от боговете,

горе високо застанал, предвожда войската си храбра,

а на главата му светеше морски венец за победа,

славно военно отличие. Бе и Антоний представен,

как той, като победител на много народи от Изток,

води пълчища от варвари — и от морето Червено,

и от далечната Бактра, от Нил и войските от Изток.

Следва го, просто за ужас, съпруга египтянка. Всички

се устремяват да стигнат открито море. И Цикладски

острови сякаш се носят в морето и сякаш се сблъскват

едри масиви. Така и гребците напират със свойте

кораби с кули. И мятат стрели и горящи кълчища

и аленее морето от страшната сеч. Клеопатра

своите войски призовава с клепалото звънко, а двете

змии отзаде не вижда. Бог Ануб със кучешки образ,

както и други чудовищни ликове божи, насочват

свойто оръжие срещу Венера, Нептун и Минерва.

Марс, от желязо направен, вилнее всред боя, а страшни

фурии съскат из въздуха. С радост пристъпва Раздорът

с дреха съдрана. Войната го следва с камшик окървавен,

а Аполон отвисоко ги гледа, обтегнал лъка си.

Цяла Арабия, всички сабейци, Египет, индуси

бягаха в ужас. Самата царица се виждаше също,

как тя се моли за вятър попътен, въжа как отпуска,

дала на воля платната. Всред боя я беше представил,

бледа от близката гибел и как от вълните се носи

и от япигския вятър. Насреща той беше представил

Нил пълноводен и тъжен как бездни разтваря,

да приласкае убитите в своята синя прегръдка,

в своите речни убежища тайни. Представил бе Цезар,

с почит голяма посрещнат трикратно на римската крепост,

как посвещава безсмъртен оброк, състоящ се от триста

много прочути светилища на боговете италски,

дигнати вред из града. И шумеше градът от игри и

радост и празнична глъчка. Препълнени храмове с майки.

Много заклани юнци пред олтари лежат на земята.

Седнал пред храма на Феба от мрамор, Цезар приема

от победените дар и на горния праг го окачва.

В дълга редица пристъпват сразени народи, различни

както по говор, така и по вид, облекло и доспехи.

И африканци там беше представил със дрехи развети,

разни кирийци, лелеги, номади и също гелони,

въоръжени с крилати стрели. И Ефрат бе представен

как, укротил се, спокойно тече и морените също,

нейде живущи на край на света, непокорните дахи,

също Аракс, нетърпяща си моста, и Рейн със двата

свои ръкава. Еней се учудва на тези рисунки

дивни по щита, творба на Вулкан, подарен от Венера.

Радва се много на разните сцени, макар че не знае

що означават, и слага на рамо голямата слава,

както и бъдната участ на своите славни потомци.

Цитира се по:

Вергилий

Енеида / Публий Вергилий Марон; Прев. от лат. Борис Тонков. - София, Нар. Култура, 1979. - 372 с.

Ориг. загл. Aineis / Publius Vetgilius Maro

Съдържа: Публий Вергилий Марон / Стефан Гечев

IV

Не знаем историята около знаменитата творба на Адам Мицкевич "Пан Тадеуш" - какви влияния са открити или посочени, следват ли се образци, каква е традицията. Паралел с Омир и Вергилий според нас е излишен. Но пък това, което търсим [втъкан естетически свят в света], присъства в поемата - и то какво.

[1] Става дума вече за 19 век, а не за античност.

[2] Мицкевич е избрал като вместилище на своите виртуални добавки един... сервиз за хранене. Да, събраната шляхта се диви на изображенията по керамиката на сервиз (допълнени и от сладкарски фигури).

Какво изобразяват те?

Политиканството на новото време сменя космо- и антропогониите на миналото. Те изобразяват старополски сейм с всички му кандърми и процедури. Всъщност авторът вкарва тълкувател, през чието "разгадаване" минава читателското възприятие - все пак сме в модерната епоха. Политическо "сега", политически страсти, а в края - откровен сатиричен тон, следствие на приложените разказвачески филтри.

[3] Основното - има собствен сюжет и фабулни острови, за да бъде класифицирано изобразеното като "свят". Липсва омировската картина за процесуалността в появата на изобразявания предмет. Но за българските читатели не липсва връзка между "Илиада" и "Пан Тадеуш": а той е в прекрасната работа на Блага Димитрова (като съпреводач, всъщност художествен преводач и редактор при Омир, и пълен господар на превода при Мицкевич).

[4] Този богат виртуален свят в рамките на главния намираме в последната 12 книга. Побран е в 731 думи.

Адам Мицкевич

П А Н

Т А Д Е У Ш

Из ДВАНАДЕСЕТА КНИГА

А гостите очакват в залата обяда,

разглеждайки сервиз огромен с изненада.

Прескъп е този фарфор с фината направа.

Княз Радзивил Сирота, както се разправя,

в Венеция поръчал подноса за маса

по свой проект, с изящна, в полски стил украса.

А през войната шведска как ли, откъде ли,

не е известно, в тая къща са го взели.

В съкровището пазен, днес краси банкета —

огромен кръг, подобно шина на карета.

Съдината сега е до върха преляна

с озахарен каймак на снежнобяла пяна,

изобразяващ зимна, приказна картина:

селца, чифлици китни, свързани с пъртина.

Насред чернее боров лес от конфитюри;

засипани със скреж от захарни глазури —

къщурки отстрани. А низ миниатюри

от порцелан изваян служат за украса

по ръбовете обли на съда — това са

актьори сякаш, с полски китени носии.

Във жестовете драма някаква се крие;

в разцветка най-различна, в пози оживени,

те сякаш ще продумат в тия неми сцени.

— Какво представят? — пита всеки любопитен.

Като издига жезъл, Войски, ненаситен

на разкази, започва (сипват вред ракия):

— Многовелможни гости! Аз ще ви открия:

изобразяват тук персоните различни

на старополски сейм борбите драматични —

гласуване, триумфи, свади, неуспехи;

самичък разгадах им всички пози, дрехи.

Ей, вижте вкупом шляхта вдясно е събрана,

получила пред сейма за черпня покана.

Но никой не седи край масичката пълна,

на групи се тълпят. Какво ли ги погълна?

Във всяка група, виж, оратор по средата,

разтворил е уста, коса назад отмята,

жестикулира нервно, обяснява вещо,

посочва им със пръст, па длан бележи нещо.

Така си препоръчва всеки кандидата,

но твърде е различен, мисля, резултата —

от израза личи на сбраните събратя.

Във втора група слуша шляхтата с охота.

С ръце зад пояс тоя вдал си е ухото,

мустак засуква опя и си вписва в памет

словата, убеден, че няма да го мамят.

Ораторът се радва и си джоба тупа,

май всички бюлетини сбрал от цяла група.

Обаче в трета група става другояче:

ораторът за пояс тегли минувачи;

те дърпат се, уши запушвайки в гнева си.

Един слушател виж от ярост как се въси,

а друг затъква с длан оратору устата —

противника му сигур хвали с реч богата.

А оня като бик чело забил в земята,

набучил би на рог дърдоркото веднага;

един улавя сабя, друг изплашен бяга.

А трети — по-далеч от спора им разпален;

личи си, колеблив страхливко неутрален.

Кого би предпочел? Със себе си се бори.

Съдбата пита той, издигнал пръст нагоре,

притваряйки очи, прицелва нокът с нокът —

врачува си кого да избере пророкът.

Улучи ли, ще пусне той афирматива;

ако ли не улучи — пуща негатива.

Виж, трапезария голяма в манастира,

обърната в салон, где шляхтата се сбира.

Седят поредом старци чинно на скамейки,

а в кръг край тях младежи вглеждат се, стоейки.

Насред брои маршалът топки в златна урна;

отвред очи следят го съе тревога бурна.

Той сетна топка вади. Вожни прав тогава

избрания сановник гласно обявява.

Един глава подал през ниския прозорец

на манастирски кухни, сякаш бикоборец,

изблещил е очи от гняв червени, мътни,

раззинал е уста — та цял салон да глътне.

То лесно се отгатва, че е викнал: — Veto!

Събранието мигом е от гняв обзето.

Виж, блъскат се към входа на самите кухни,

изваждат саби, кървав сблъсък ще избухне.

Но виждате ли там вдън коридора шумен

със черно облекло върви старик-игумен?

Дарохранителница носи от олтаря.

Момче в стихар пред него звънка, път отваря.

Виж, сабя всеки скрил, на колене се кръсти,

оръжие звънти назад в редици гъсти —

духовникът върви да помирява свади.

Ах, туй съвсем не помнят господата млади!

На шляхтата ни буйна кипналите страсти

не бе необходимо полицейски власти

да обуздават с бич... Законността бе здрава

чрез вярата у нас. В охолството бе слава,

в реда бе свобода. А както се разправя,

в чужбина пък реда крепели негодяи:

жандарми и констабли, разни полицаи.

Но щом сигурността на меча са предали —

да има свобода във тез страни... едва ли! —

А щракнал табакера, рече Подкоможи:

— Пан Войски! Твоят разказ нека се отложи!

Наистина за нас е сеймът интересен,

но гладни сме! Обядът нека бъде внесен! —

Сне Войски до земята жезъл прав и жилест:

— Ясновелможни пане! Окажи ми милост!

Сега ще свърша в сейма сцената последна:

новоизбран маршал от групата победна

е на ръце понесен. В куп плещи се сливат,

хвърчат нагоре шапки, устни викат: «Vivat!»

А бледен и самотен кандидат отвергнат,

нахлупил шапка, мисли в къта пренебрегнат.

На прага пред дома очаква го злочеста,

в слугинските ръце припаднала невеста.

Вместо «ясновелможна» да е тя, горкана,

и тоя път «велможна» само си остана!

Цитира се по:

Мицкевич, Адам

Пан Тадеуш [или Последна саморазправа в Литва] : Шляхтишка история от годините 1811 – 1812 в дванадесет стихотворни книги / Адам Мицкевич; Прев. от полски Блага Димитрова. - София, Нар. култура, 1979. - 360 с.

Ориг. загл. Pan Tadeusz / Adam Mickiewicz

Съдържа: Поемата „Пан Тадеуш“ / Петър Динеков

V

Впрочем пример за естетически метаминисвят ни е оставил таткото, Петко Славейков. Припомнете си описа на градинката на Гергана [в Думата можете да прочетете още коментар по темата: Юноша, 2, IX, вж. края]. Да видим какво прави синът му в недовършения суперамбициозен и исторически в смисъл на "съществуващ в българската литература" нобелов епос "Кървава песен".

[1] Пенчо Славейков е нетърпелив да влезе в клуба, в тайното братство на епиците по класическата технология и затова бухва още в първата глава на опуса си естетическото отклонение. При него "свят" не се получава - но типичното възрожденско отклонение се получава (а помним как Пенчо громи немодерното минало). Всъщност една малко или много статична етнографска картина по определена тематика.

[2] Какво изобразява П. П. Славейков? Каква тематика е избрал?

Пролет, лято, есен, зима. Това е темата, а за място на изображението - потон [Вътрешна горна част на жилищно помещение; таван. - Тълк. речник, 1963] в къща. Както виждате, хем постно, хем банално. Няма сюжет (затова няма и метасвят), няма фабулни дестинации, нулева оригиналност, класическа българска битоописателност. Описанието продължава и с пасаж на картини с личности от историята на България като цар Симеон, който тук сме пропуснали.

[3] Ако не ви харесва думата постно, заменете я със стандартно. Оригиналната българска поетична реч звучи по-тежко от преводната полска напр. В самия край намираме оригинален проблясък: една "червена, кървава узункюприйска диня". Сам разказвачът пише: "И кой не би й мисълта досетил?" [да се множи родът като семките и да набъбва като плода] - и тази му реплика е симптоматична. Плодородието ще бъде кърваво - ето закодиран модернизъм, рефериращ съдържанието на започващия епос "Кървава песен".

[4] Поемата е от 9 песни, недовършена е. Описанието заема 531 думи.

Пенчо Славейков

К Ъ Р В А В А

П Е С Е Н

Из ПЕСЕН ПЪРВА

Извърнал на ръка подплесната глава,

той към потонът се унесено загледа:

за пръв път в пъстрата и стройна разпореда

съзря той смисъл - в туй, което е дълбал

с длетото си резач и с четката въртял

зографин, докато изтъкнат ред картини

по воля може би на щедри домакини.

Там с варакосани изпъкнали бразди,

потонът е кръстом на четири връсти

сделен. И всяка връст, с бои особни, има

особен изглед: пролет, лято, есен, зима…

- Поле се зеленей над вратнята, отпред,

обсипано с цветя: кокиче, гороцвет,

жълт смин, червен божур, зимбили и лалета;

а татък, дето се привършува полето,

се вижда нисък плет от някой полугар -

разтирил стадо, млад усамотен овчар,

подплеснат на кривак, с цафара медна свири,

и дългий му перчем по вятъра се шири,

по вятъра, що вей в цвят буен дървеса…

- Разтварят се отвъд пък други небеса:

ей слънцето посред, на пладне спряно, грее -

пшеничен златен клас в полето се желтее;

жътварки, на постат прекършили снага,

чевръсто сърпове повели са в ръка,

а спретнат драгоман вий с вителя вързопи -

и в угледни кръстци нарастват тежки снопи.

Зад тях се равен път нататък криволи,

по него мудно се извиват ред коли,

отвозвайки плодът към равните хармани…

- Оттамо изведнъж се, с облаци застлани,

есенни небеса тъмнеят в далнини:

лозари весели - мъже, моми, жени -

с широки кошници, понесени на рамо,

към поставът вървят, покачения тамо

на процепа аргат поема от ръце

поднесения плод с улебнато лице,

подметнал, види се, при туй шеговна дума.

А гойни волове, разпрегнати край друма,

помахвайки с опаш, спокойно си пасат.

На кичестий орех, зад синура отвъд,

възрастнати деца по клони се съзират…

- Оттук, зад среднята преграда, се простират

вериги планини в таинствен полумрак

и ширят се безкрай поля, повити в сняг.

И селце, скътано помежду две долчини,

нататък се видней - из ниските кумини

на стълбове се вий прозрачно-синкав чад…

Сред тая сетня връст е кръг продълговат

отмерен - вътре в особена картина:

на гости сбрана е там весела дружина.

Трапеза на витло е в стаята посред

извита - и седят, тъй както му е ред,

пред нея: попът, кум, кума и стари свати,

по них и целий род… Там две калини млади

поднасят гозби; сам, на челото с червен

перник, обхожда ги напетий младожен,

и с бъклица в ръка честити гости кани…

А права там стои, во свилени премяни,

неотсрамената невяста, с вит и свит

над челото венец, и с було лик прикрит.

Напъват се свирци там в къта отстранени

и зяпат ги деца, край тях накуп стълпени…

А целия потон, изкусно той сделен

на четири връсти, с венец е обграден

наоколо, венец от ветки позлатени -

дафина и чемшир… Там дето са словени

разделните бразди - там на самата сред -

разцепена виси примамливо на глед

червена, кървава узункюприйска диня:

по заръките от самата домакиня

издялана е тъй и там насред е тя

наместена. И кой не би й мисълта

досетил? - както е тя сочна и наляна,

да се налива тъй коляно по коляно

и зрей за съдбини честити дом и род;

и както семките на тоя сладък плод,

да се множат така и челяди, на бога

по воля - за живот во благодат и слога.

Цитира се по:

Славейков, Пенчо Петков

Кървава песен / Пенчо Славейков ; Състав. Андрей Андреев - [9. изд.]. - София : Захарий Стоянов, 2004. - 419 с. ; 20 см. - ( Българска класика ).