Събрани web съчинения
За контакти:
Дневник на писателя
Септемврийски фабули без сюжети
Гара Варна. Колелото е в първи вагон, аз, приготвен за пътуване, в последния

Цял септември събирам впечатления, а не мога никое от тях да генерализирам (това значи – бележката е към нефилолозите – фабула да има, но не и сюжет).

1

Например: направи ми впечатление, че не ми трябва нито здравна каса, нито джипи, нито МЗ, нито министър. Имам си куче. То надуши ли кръв по крайниците ми, мята се да ближе раните и да къса със зъби коричките.

Във Враца за първи път в живота си блъснах куче. Домашно. Минавахме две колелета от гарата за към "комплекса", когато вляво някакъв средновъзрастен изхождаше две кучета – дог и лабрадор. Големи. И ето че изведнъж лабрадорът се спусна към мен, аз не набих спирачки – нали уж е на каишка, тя ще го дръпне. Уви, каишката беше като за пинчер, скъса се, лабрадорът се озова пред гумата на колелото, кучето изквича, аз се преметнах и прострях на лявата си страна върху най-грапавата и прашна част на кварталния асфалт. Черно-червени линии се появиха по крака, ръката и рамото (микстура от прах и кръв). Както и да е, скоростта не бе висока, а травмата е обичайна за колоездач. Кучето обаче се изплаши, застана на четири метра встрани, седна на задника си и провеси език от зяпналата уста. Стопанинът даже не ми обърна внимание, изниза се към домашния си любимец и тройката закуцука по улицата си.

Като се прибрах във Варна, Марси (тя е немска овчарка) ме лекува няколко дни – настървено близа раните.

2

Като извеждам Марси по-миналата седмица, беше топло още, в шест сутринта и гледам, че на едно стълбище към мазе на съседния блок нещо лежи. Крехко тяло. Имаше миналата година, лятото, една млада циганка, която пияна обикаляше квартала по цял ден – нещо се препираше с околната вселена. Някаква героиня на Достоевски. Нейсе, реших, че може да е тя. Легнала на долните стъпала на дясната си страна, свила крака, с качулка. Спи нощем.

Час и трийсет-четирисет минути по-късно тръгвам на работа, вече е светло, и минавам пак през трапа за мазето. Чувам отдалеч нещо да трака. Приближавам – то не трака нещото, а щрака. Надниквам и гледам – циганката щрака с една пиезо запалка. Опитва се да си пали цигарата ли?, чудя се. Не изглежда така. Тя всъщност беше пъхнала запалката в носа си и щракаше. Друсаше се явно с газта.

Преди няколко дена се връщам от обедна почивка и в една от градинките край Медицинския университет минавам покрай бездомник, който цяло лято спи завит на един матрак, изпънат под едно дърво.

– Може ли да те питам нещо? - спира ме той.

– Кажи.

– Пушиш ли?

– Не.

И таман да отмина, но решавам да се възползвам от така и така създадения комуникационен канал.

– Абе – викам – дават го другата седмица да се разваля времето...

– Да – вика той, – от другата сряда.

– Ще вали и тъй нататък. И какво ще правиш?

– Абе – вика – един комшия (sic!) ми е обещал голям найлон...

Под комшия, предполагам, имаше предвид някой от съседните три-четири блока.

3

Аз не знам как си представяте демографското бъдеще, наше, българско, но е лесно да си го представите и днес – качете се във влак. Има една бедеже максима, която аз съм изфабрикувал: ако се качите в български влак, видите цигани и почувствате, че те не са си на мястото си – значи сте се качили в експрес; ако се качите във влак, видите цигани и почувствате, че не те, а вие не сте си на мястото – значи сте се качили в нощен влак. Да, обаче демографските реалности ми развалят вече максимата.

Лятото първо колоездихме с Емо от Варна до Бургас (през Дюлинския проход), спахме на палатки в северния край на бургаския плаж. На следващия ден по план трябваше да хванем ранен пътник (тоест рано сутринта пътнически влак) до Дъбово и оттам с колелетата да цепим Балкана в посока Трявна и Дряново. Както и стана. Ала случката става именно в "ранния пътник". Вагонът беше общ, не на купета. И ето, в 6 заранта в единия край цигани надули маанета по телефона и слушат, и нито се усещат, нито им пука. Добре, че беше Емо (който е хем врачанец, хем учител на горен курс) – да им направи забележка, та сопреха.

Да, обаче около 22 септември (въртяхме тоя път из Врачанския балкан) аз се качвам от гарата във Варна на експреса, колелото остава в първи вагон (там има товарен отсек), моят билет е за последния вагон. Вагонът е също общ.

Първо се обърках, сметнах номера на вагона за номера на мястото ми. Седнах на място с прозорец и масичка. Сетне забелязах грешката, пък и дойдоха титулярите. Но ето че някъде след Шумен и титулярите слизат и на тяхно място сядат две изключително красиви млади циганки (не знам с каква професия), които... вадят телефона и пускат някакви клипове с, вярно, отлично оркестрирани и романтични по характер – но маанета. Те обаче, като сме на гара, леко врътват и намаляват звука. Но уви, моето четене отиде на кино. А го нямаше и Емо – да скастри демографията. А между другото, надявам се забелязахте и демографската символика: аз отстъпих място на други, те го отстъпиха, понеже слязоха (емигрираха от влака) и тогава на мястото им се самонастаниха красивите циганки (дотогава седяха в противоположния на мен край на вагона).

Представете си сега след няколко десетилетия, когато във вагона ще бъде не една, а повече двойки, тройки и групички; всеки с телефон в ръка. А след още толкова години – когато във вагона те ще бъдат повече от половината? [Това прилича на една моя пиеса, "Табелата с изтрития надпис", която писах, когато бях на 16 години. Там последното епиложно действие представлява парламент, в който кучетата са влезли с над 50 процента резултат на планетарните избори. И обещават да затварят хората в резервати. И т.н.] Как ще пътуваме тогава – в смисъл как ще си чета киндъла (не аз лично, тогава нема да съм на тоа свет, но по принцип)? Ето ви пример за приложна демография, взета от бедеже натура.

И като казах четене, нека завърша не с цигани, а именно с наблюдение около съвременно четене.

Това вече става на връщане, хващам си пак експреса, от Мездра, връзвам колелото на платформата (такъв е бедеже терминът - "платформа"). Тоя път мястото ми е в класически вагон с купета. Не помня вече колко и какви спътници имах, но помня как една около 50-годишна жена ме изгледа (аз съм брадясал като чеченец, мърляв, с бръсната глава, но с набола плешивост, със странни дрехи и чанта – това са велоблузи, трико и самар за колело; разбира се, с помътен поглед и дъх от вчерашни... разговори) – погледна ме, леко се извъртя, инстинктивно се отдръпна.

Аз обаче бях се настървил да чета една отлична книжка – мемоарите на основателя на Sony Акио Морита. И като извадих електронната книга, потънах.

Чета, ама все пак се оглеждам какво става околовръст. Някъде май на Плевен (това е примерно около 11 ч. преди обед) се качва едно младо двайсетинагодишно девойче, навярно студентка. С обици на устна, език, вежди и т.н. Но с тъмни очила, зад които обаче се виждат изключително подути очи. Тя влиза в купето с раница и... бира в ръка. Сяда именно до онази жена, която пак се извръща наопаки.

Тук ще вметна и един детайл, който няма да ви е приятен, но е типичен, характерен и относително подходящ за детайлче от мозайката на някой бъдещ роман или новела. На мен ми се допика по едно време и влязох в тоалета точно след момичето с подпухналите очи и бирата. Тоалетната чиния бе попоръсена с кръв. Момичето освен тежките нощи и дневната бира имало и други физиологически тегоби – помислих си. Впрочем, това е добър пример да си дадем сметка колко всъщност много и по неведоми пътища научаваме един за друг, а малко хора го подозират. Ти си мислиш, че те си мислят, че ти си мислиш, че те не знаят – горе-долу по такава схема. Край на вметката. Апропо, няколко дена по-късно видях същото момиче (със същите дрехи, коса и очила, но с по-бодра походка, а пък и сутрин, този път и без бира) да влиза в "Генералите" зад Медицинския университет.

Но всъщност за какво разправям всички тия глупости. Понеже за моя голЕма изненада (след като в продължение на пет-шест часа съм чел като змей), когато стигнахме във Варна, 50-годишната жена, която едва понесе моето влизане в купето, сега с открито и приветливо лице два пъти ми кимна и ми пожела приятен ден.

– Всичко добро и на вас! – изстрелях по изградения от работата ми с читатели в библиотеките навик. А пък наум си викам: "Едно просто четене докъде води."

Проблемът е, че жената е поколение над мен и за нея четенето е отличителна ценностна черта, което тя реши да ми покаже. Дано някой ден (в демографското ни бъдеще) и аз с приветливо лице се изненадам в бъдещ влак от нечие четене.

g
t
f
07.10.2016 (пр. 07.04.2017) | Знаци: 8472 | Прегледи: 67 | Сподели:

Съдържание / 183

Категории / 33

Имена / 9

Галерия / 53

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 25

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още

Анапест

Анапест ДАМАСКИН

Анапест ДРАМОТЕКА