Събрани web съчинения
За контакти:
Очерци и пътеписи
Преброител 0111
Бележки пред публика на преброителя от кампаниите 2001 и 2011 с акцент върху втората, писани май 2011

Съдържание:

I. Българи, цигани, книги и яхти. Мунчо от женски пол
II. Избори, помощи и Бойко
III. Бевърли Хилс на варненските гета
IV. Как изпробвах 112
V. В търсене на Али, земетресения и други пенежета
VI. Няколко куриоза за финал

I

БЪЛГАРИ, ЦИГАНИ, КНИГИ И ЯХТИ. МУНЧО ОТ ЖЕНСКИ ПОЛ

Бях преброител преди десет години, бях и в кампанията 2011. Знаете ли какво всъщност е преброяването? Мислите: някаква снимка на обществото? Досадна родна статистическа акция? Не, всяко преброяване е световна икономическа процедура. Показва тенденциите в световния човекопоток, в бита, в работата, създава перспективи пред икономическите стратези. Движи живота до следващото преброяване.

Тези преброители, които бяха недоволни от условията на работа, тежките анкетни карти и символичното заплащане, можем да успокоим: ако не друго, поне свършихте световна работа.

И преди десет години, и сега съм преброител във варненския квартал Аспарухово, в циганската секция на квартала, даже на основните тамошни авенюта - улиците „Розова долина“ (тогава) и „Горна Студена“ (сега).

Няма да забравя една класическа сцена от тази „Розова долина“.

Районът, който ми бяха дали, само допреди две десетилетия е бил граничен с махалата. Обаче през 2001 повече от половината къщи и имоти бяха продадени и махалата вече се бе разширила. Сега не знам как е процентното съжителство на тази улица. Идете и проверете.

На най-видно място беше вдигната голяма, три-четири етажна, циганска къща, дето се вика - баронска. Оказа се баш в моето каре.

Преди това да ви дам поне три разлики в анкетите 2001 и анкетите 2011.

Преди десет години в анкетите, колкото и да ни е чудно, имаше въпрос за това, с колко книги разполага домакинството. В сегашния интернетен свят не знам дали в НСИ и за миг им е минало през ума да повторят въпроса.

Сегашните анкети бяха утежнени с една трета съдържание по посока миграцията на населението - кой откъде дошъл, живял ли е и колко в чужд град или държава. Впрочем резонни въпроси предвид житието ни на членки на ЕС, навярно са и част от някоя уеднаквена европейска статистическа методика.

Най-шарената част тогава (а и сега) са питанията относно притежаваните от домакинствата уреди, техника, автомобили и подобни. През 2001 имаше и въпрос дали притежаваме яхта.

И така, сценката от „Розова долина“.

Влизам-излизам от дворовете и къщите и по едно време пристига черен мерцедес. Спира точно пред палатата (наистина хубава къща). Излиза баронът от колата и в същия момент от разни страни се събират малки циганчета, като по команда. Спирам и аз да видя какво ще последва.

А човекът изкарва от двора два булдога, изключително красиви и едри. Булдозите бърже се насочват към багажника на мерцедеса и клякат. Баронът отваря багажника и започва да вади пържоли (точно пържоли, не някакви кокали и бутове) и бавно, ритуално да ги хвърля на кучетата. Представете си сега натуралността на сцената: мерцедес, булдози, пържоли посред улицата - а отстрани мърлявата публика, раздърпаните дрехи на циганчетата, гуреливите им лица, висящите им сополи и курешки от носовете. И всички вперили очи в центъра на улицата, включително и моя милост, почесващ се по носа. И всички ние знаем кой е баронът тука, и на словесните, и на безсловесните твари.

Като анкетирах барона (вътре в къщата чисто и прозрачно като в мавзолей), оказа се, че само яхта няма.

А в една от съседните къщи от мазата измъкнахме някаква циганка, по-скоро мучащо същество. Тя не можеше да говори, нямаше документи, живееше посред зимата (март) в тая изба и никой не ни даде обяснение каква е, коя е, какво аджеба прави във Варна. Само разбрахме, че била довлечена от добруджанските села. Имаше такъв вид, че трудно можеш да й дадеш каквато и да е възраст.

Тоя Мунчо от женски пол така си и остана непреброен, признавам. Може да се каже, че през онази 2001-а година такова човешко същество в света не е съществувало. Ако не го е знаел НСИ, да го знае.

II

ИЗБОРИ, ПОМОЩИ И БОЙКО

[И преди десет години, и сега съм преброител във варненския квартал Аспарухово, в циганската секция на квартала, даже на основни тамошни авенюта. Чувствам се малко като ветеран. През кампания 2011 съм на „Горна Студена“.]

Февруари месец. Студ. Телевизиите всяка вечер обясняват на аудиторията как могат и да не пускат преброителите в дома си. На нула градуса, с посинели ръце иди, че попълвай на коляно държавната анкета. В махалата обаче добре, че не всички следят българските новини. Почти нямаше случай да стоим на студа – приемат ни навсякъде, съвсем доброжелателно.

Казвам „ние“, понеже ходим с колежката по преброителен район да преброяваме заедно. Хем е по-авторитетно, хем по-спокойно за нас. Тя е от квартала, учила е в местното училище, от време на време среща бивши съученици. Всъщност още след първия ден улицата вече знае за нас и кажи-речи чака.

Минават ден-два и аз си мисля. Аз съм редови гражданин, информиращ се от медиите. И години наред все чувам за разните начини, по които се издържат циганите – легални и нелегални. Един от най-чувствителните – семейните помощи. Нали сте виждали? Покажат някой чичо или леля по новините, които се възмущават, че „от нас“ данъци вземат, а ги дават „на тях“, „нежелаещите да работят“ цигани. И аз съм се възмущавал, и вие сте се възмущавали.

Добре, ама едно са медиите, друго е поголовната статистическа обиколка. Едно е репортаж на младо момиче по телевизионен канал, друго е посред зима да обикаляш махалата, къща по къща, манджа по манджа, печка по печка. Няма филтър, няма призма – пред теб е реалната картина.

Влизаме в поредния номер в ПНЖ списъка. (ПНЖ е култовата абревиатура на формуляра, по който ще се отчетем накрая.) Стара къща, пристройка. Малко след обяд. Отваря ни стопанката, така и така, ние сме от преброяването, заповядайте.

Жилището на фамилията се състои от една голяма стая, в която спят всичките поколения, и едно съвсем миниатюрно антре с готварска печка и следи от кушетка. Няма маса или подобно пособие. Стопанинът, сбръчкан, дребничък, седи в антрето на кушетчицата, пред него на земята чиния с кюфтета. Жена му седи на земята на парцаливата черга до печката.

- Ама вие таман обядвате – тръгвам аз, деликатният, да се отказвам. - Айде ще минем след малко...

- Не, не, сега сме дошли – бута ме опитната колежка, - свършваме и бягаме.

Циганинът бутва внимателно напред чинията и казва:

- Заповядайте.

Почваме по реда, вътре се оказват дъщери, внуци, едната никога не имала лична карта и подобни събития, стопанката е схватлива и ни помага да оправим родословните лабиринти. Всъщност отвсякъде се набива нищета, нищета, нищета. Стопанинът мълчи, може и да е пил тъкмо обедна ракия. По едно време ме поглежда:

- Кога ще гласуваме за Бойко?

- Кой... как Бойко? - не вдявам каква му е мисълта. Парламентарните избори са далеч, какъв Бойко?

Той си повтаря въпроса дословно, явно не е способен на доуточняване.

- А-а – викам, - сега ще има избори за президент и за кмет...

- А за Бойко?

- За Бойко не.

- Защо ти е Бойко? - пита и колежката, спряла да пише (ние се редуваме). - Не си доволен ли?

- Е как ши сам дуволен...! Спряха помощи, спряха всичко... гладуваме...

Човекът искрено се вълнува, почва да диша по-тежко. Пък и виждам, че са им спрели помощите. А това е поредната къща с поредния случай. Детски вземат, да, но за помощи... мъча се да се сетя.

- А защо са ти избори?

- Ами за да гласувам против Бойко!

Действително са им спрени помощите. Не знам колко и как масово, но това е факт, който съм си записал до следващото преброяване.

III

БЕВЪРЛИ ХИЛС НА ВАРНЕНСКИТЕ ГЕТА

Да си призная честно, през време на цялото обикаляне на преброителния си район [Варна, Аспарухово, циганската махала, ул. „Горна Студена“; кампания 2011], ме човъркаше едно потискано от мен чувство. Материята е психологическа, Фройд навярно и тук би свършил работа. Чувството е съжалително и бе насочено (само да не се изненадате) към мен. И по-скоро не към мен, конкретния Огнян, а така, като цяло, като представител на нещо си.

Как се издържат тия българи, които се самоопределят и като българи, и като турци, рядко, но и като роми, които обаче масово и безалтернативно наричаме цигани? Най-важният въпрос.

Тоя път съм на главна улица в махалата, един вид, Бевърли Хилс на варненските гета (Максуда, Владиславово и Аспарухово). И действително картината е отчайващо разнообразна и съвсем различна от стереотипите.

Повечето ги няма. Не знам за другите населени места, но тукашните колонии най-често са в Полша, вече нерядко Германия. Всички декларират, че са търговци. Влизаш, голяма къща, а празна. Само майката е останала, деца, внуци, снахи - всичко е да речем в Германия. Снимки пращат по компютъра, на гости в Германия канят за училищно тържество. По-нататък попадаш в мизерия - тук явно само мъжът с увисналите мустаци работи чат-пат, като бачкер по строежите или хамалин. На някои места всички са безработни, а пък къщата добре курдисана, от всички плазми по екземпляр. Навън бръмчи синче с беемве. И тука явно работят, но в оня сектор. В повечето случаи работи само един, и слава богу. Кой в чистотата, кой в кораборемонта, жените - хигиенистки, или по пазарите, или по комплексите лятото, и един полицай имаше дори. Жената на полицая обаче безработна. Нещастните с ТЕЛК вземат пенсия, има и приемни семейства. Тук-таме някоя секта е заела позиции. Има и завинаги безработни. И прочие, и прочие. Цял калейдоскоп от начини на прехрана и на оцеляване.

Където е мизерия, мизерия, но където някой работи, живеят в съвсем угледен бит, с нормалните придобивки, терикотени чисти стаи и сервизни помещения, сателити, компютри и интернети. И въпреки че масово вече не разполагат със социални помощи, оставаш с чувството, че му намират колая - дали с работа, с емиграция или с нелегални занимания.

Точно както живеят всички българи (които успяват да не заминат), които също никой за нищо току-така не издържа, но които имат уж повече шансове от циганите, поради произход и образование.

Уж.

Именно заради това „уж“ през цялото време ми е чоглаво. Какво дава образованието като развитие в живота е много видимо при циганите. И вече започва да бъде, а скоро и ще е много видимо и при българите.

Рядко, но един-два случая има на смесен брак - мюсюлманин с православна и обратно. Знаменателен е следният случай. Това е може би едно от най-симпатичните млади семейства, които посетихме. С две деца, около седем- и десетгодишно. Той, ром, мюсюлманин, симпатяга, работи като пластьор в КРЗ. Стаичката спретната и топла, дечурлигата играят на компютъра, тъкмо по-голямото сръчно убиваше някакво 3D чудовище, а малкото зяпаше. Децата бели. Той е циганин, а жена му, с няколко години по-малка, е българка, православна, момиче от квартала. Той е със средно образование и е видим резултатът от неговия живот, а тя е с незавършен първи клас. С такова начало в живота по-далеч от съседната улица в квартала не можеш избяга.

Като стигам с анкетата до децата, питам:

- Какви са децата - мюсюлмани, православни...?

- Какъвто бащата, такива са и децата.

Преди 10 години, когато бях отново преброител и пак в тази махала, но на друга улица, нямах такова чоглаво чувство. Тогава даже и не мислех за прилики. Но епохата така се е сменила в първото десетилетие на 21 век.

IV

КАК ИЗПРОБВАХ 112

Тече преброителна кампания 2011. Тече и МВР кампания за набиране на кадри за центровете на телефон 112. Новата власт прехвърли телефона към вътрешното министерство. Хубаво. Слушаме шефа на дирекцията по радиото, който призовава, че работата е тежка и трябват кадри. Хубаво. В настоящата безработица ще има много и свестни кандидати. И ако от многото кандидати сега не си подберат подходящи кадри и пак се получи текучество, нищо хубаво както за начина на подбор на кадри, така и за цялата мевересистема.

Аз обикалям в студа „Горна Студена“, улица в циганската махала на Аспарухово, квартал на Варна. И си мисля: що пък да не кандидатствам и аз за 112? Там дали вземат такива като мен - очеркисти? Дето описват от натура? Съмнително. Този тип системи си пазят дворовете от любопитни очи. Ако мина поне няколко от първите им кръгове, поне ще имам материал за цикъл статии? Абсурд, мисля си, ще ме изхвърлят още в първия кръг: „нередовни документи“.

Около девет и нещо сутринта е, събота или неделя, не помня. Влизам-излизам из къщите. Кампанията е много тежка тая година. Средно на място гледам да не губя повече от 15-20 минути. Основният преглед за пропуски го довършвам после часове наред у дома. ЕГН? В една пета от хората няма. Кой да ги намери? Ти, разбира се, в есграон, лично - и сетне дописвай. Районът ми е голям. Попълних близо 50 анкети. Два пъти вземах допълнително. Нямах нито един преброил се преди това по интернет.

- Хубаво - викат, - ще вземеш повече пари!

- Хубаво - викам, - елате да ги вземем заедно! Половин минута срещу половин час!

Фактът, че нямам преброени по интернет, не значи, че нямам къщи с интернет. Напротив, обратното. Колкото вие имате, толкова и те. Фактът показва доколко българските цигани са били социално таргетирани; както и доколко са част от средата. Както знаем, няма по-социално ангажирани и ангажирвани от тях - но по избори.

Слизам от едни стълби и тъкмо да хлътна в други, пак към същия уличен номер, срещу мен на улицата циганин с дълга коса, сравнително пиян. Пита ме дали знам телефона на полицията.

- Коя? На аспаруховската ли?

Той мучи нещо.

- Абе звъни на 112! Той е за това.

- На кой?

- На едно-едно-две.

Той натиска там копчетата на телефона, а аз потъвам в следващия вход.

Всичко започва от празно поле. Земя, която се купува или взема под наем. После върху нея се строи къща, появяват се улици, застроява се квартал. За циганските махали е характерно блъскането на постройка до постройка, до пълно застрояване на дворното място. Остава само циментирана или кална пътека, водеща до нечий вход. Защо? Защото синът като се ожени, трябва да се отдели. Пристроява по хоризонтала или по вертикала. Вторият и третият брат - и те. Старите пък си живеят в стаята. Влизаш в едно дворно място, а те чакат няколко жилища и пътят ти тръгва на ръкави. И друго - уличната номерация е относителна. Съседният номер може да е с вход от правилната страна, а може и да е откъм противоположната улица. Мотаеш се като картограф първопроходец.

Същата мешавица е и с имената. Знаете, понеже обичайно нямат брак, когато се женят, и поради разни други социални причини новородените често получават женски презимена - Силвиев, Сузанов - а пък фамилия от дядото. Второто дете обаче го кръстили на бащата. Прибавете към това, че един запазил турско име, но поколението - не; или наопаки. И гледаш: семейство от четирима души, а пък едно с едно име няма общност.

Само 12 или 14 минути по-късно излизам от последния вход и а-ха пред мен спира полицейска патрулка. Моят дългокос циганин ги чака и а-ха е готов да обяснява. Сиреч тая съботна или неделна сутрин всички сме си на поста.

V

В ТЪРСЕНЕ НА АЛИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ И ОЩЕ ПЕНЕЖЕТА

Нали си спомняте в началото на 21 век българската власт като реши да пенсионира по точкова система? Покрай това принудиха хората сами да търсят служебни бележки за доходи или удостоверения за стаж, сами да си правят изчисления, да сборуват точки и пр. Чичо ми, например, с девети незавършен клас, шофьор, какво понятие си има от тая дейност? Аз, дето съм магистър, е та какво – мога ли да я свърша? Наша работа ли е? Така възклицавахме тогава. Работата свърши с това, че пенсионираните счетоводители намериха допълнителен приход от кандидат-пенсионерите.

А на кого е работа цялата тая работа? На държавата, разбира се. Фактът, че сам си правиш сметките, означава, че държавата няма ресурс за това. А като няма държавният чиновник задължението и възможността да обслужи пенсионната процедура, той за какво е тогава? Все едно държавата няма участие. Все едно я няма. С две думи, изостанала държава.

Така. [Аз съм преброител в кампания 2011 – доброволен държавен сътрудник. Обикалям улица „Горна Студена“, това е центърът на циганската махала във варненския квартал Аспарухово]. Събото-неделна утрин, февруарска, здрава. Аз стоя на кръстопътя, държа пенежето в ръце. Влизам-излизам из къщята и се учудвам:

„Абе какви са тия списъци (именно ПНЖ-то), дето са ни раздали! Та това са данни от преброяването преди десет години. От тогава никой ли не е обхождал адресите, не е сверявал, не е актуализирал? Явно не. Явно никога (в последните 20 години) не е имало такава практика. Добре, ами за районите, в които се рекрутира човекоборотът сравнително бърже? За тези слоеве от населението, за които десет години са предостатъчен срок за подмяна на поколенията? Гогол да се върне сега на земята, че да подхване българската сага за мъртвите души... Чичиков ще бъде сигурно партиен функционер, а гешефтът му – с душите в мъртвите преброителни списъци.“

Впрочем какво си мисля, няма голямо значение. Значение има генералният факт. Ние ходим по адресите и търсим хора отпреди десет години. Не търсим съвременници сиреч. Оказва се, че тогавашното едно семейство сега са няколко семейства - внуци, па деца, па родители, па ако са живи, и дядо, баба. Влизам в двора и питам:

- Извинете, търся Али еди-кой си.

- Кой Али?

- Еди-кой си. Нали това е този и този номер?

- Тоз е. Али няма.

- Ами тука пише, че има.

Младо момиче, с малко дете, мъжът й, момче и той, пие кафе до печката. Той се оказва зет в къщата на жена си.

И не друг, а зетят се сеща:

- Ма Али да не е дядо ти?

- А-а-а-а-а-а.

Аха. Али еди-кой си е дядо й, лека му пръст, починал преди осем години. Дето се вика, родните даже са го забравили, а ние го търсим по списъка на пенежето. Ето колко представа има властта в Р България за своето население. Ето как общинските власти следят и познават подопечното население, което е и електорат.

Изводи.

Излиза, че от нас, доброволните държавни сътрудници, веднъж на десет години, зависи държавната стратегия. Пример: Ако стане, недай боже, земетресение, как държавата ще знае колко души има на моята „Горна Студена“? Колко автобуса да прати? Колко хляб да осигури? Ще знае дръжки. Два пъти вземах допълнителни анкетни карти.

Мъртвите души в избирателните списъци би следвало да са най-малко след кампания за преброяване. Стига на ЦИК голямата власт да й позволи да актуализира.

А според мен трябва на всеки две години хора от местната администрация да обхождат районите, с придружаващи полицаи, и да актуализират адресонаселението. Първо с приканваща електронна кампания. А сетне обход. Всички служители на общината, начело с кметя, на ротационен принцип, по райони и с пенежета. Тях поне ще ги придружават. Аз – ние, преброителите – бъхтим сами във всякакви обстоятелства.

VI

НЯКОЛКО КУРИОЗА ЗА ФИНАЛ

За голямо мое съжаление аз, преброител в кампанията 2011 [Варна, Аспарухово, циганската махала, ул. „Горна Студена“], а бях преброител и преди десет години (пак там, но на улица „Розова долина“), се срещам с един факт, който преди десет години не съм забелязал или нещо друго. За голямо съжаление, когато достигам до края на списъците си, намирам, че имам съвсем мъничко хора на възраст над 60 години. Живи. Примерно ако преброих общо около 250 човека, преброените българи с българско, турско, ромско или каквото щат самосъзнание, които бяха над 60-годишна възраст бяха... едноцифрено число. Питам и колежката преброител – при нея, да речем, на 200 души само 11-12.

Животът, който водят – физически, битово, духовно – не е лек, дами и господа. Малко минават 60-те лични години. Ранни раждания, нехайни бременности, безработици, тежък бит, усложнени болести, алкохоли, недохранвания и други. Ето ви и резултат.

За десет години в този сегмент от българското население се сменят драстично поколенията. За двайсет години се подменят изцяло и спомените. Социалният живот – животът на общността като част от живота на нацията - е сведен едва ли не само до избори. Като футболно първенство.

Но да се върна в махалата на Аспарухово. Накрая на тоя цикъл документални снимки от преброителната ми работа съм приготвил вкратце няколко неприятни или не куриоза.

Първият е статистически. Нямах нито един преброен електронно. Макар че домакинствата с интернет не бяха малко.

Единственият циганин, който се самоопредели като ром, беше най-мизерстващият от всички посетени. Млад, с три невръстни деца, жена, живееха в стая в стара къща. Нямаше дърва, не се отопляваше, мръсотия и смрад, в стаята не повече от 12 градуса, навън – малко над нулата. А те всички до един бяха боси по пръстения под. Голямото момче – около 7 години – с тежко умствено изоставане. Получаваха пари за него и комай с тях преживяваха.

Единственият българин, православен, който живееше там посред махалата (женен за циганка), излезе над 40-годишен симпатяга с желязна дългогодишна работа в местно предприятие. Голямото му момче не беше и то наред с главата, а голямата дъщеря се оженила и вече с три деца. Хубаво, ама в Максуда при мъжа си, наркоман, станало нетърпимо и се прибрала при баща си. И така, в неизмазаната стая с един джам, която е и цялата постройка, бяха се наблъскали осем човека.

- Вие да не сте от общината? - пита ни тихо човекът, като влизаме с колежката.

- Не... точно. Защо?

- Защото моята постройка е незаконна – признава. - Ама какво да правя? Къде да живея?

Оказа се, че това беше единственият човек, несобственик, който живееше под наем на общината (за мястото), при това в страх наемодателят да не го прасне заради незаконната съборетина.

Разбира се, останаха непреброени лица. В пустеещо място, в развалини и храсталаци, и следи от огън по останки от стени, баш в средата на главната улица, живеели братя ли, що ли. Но единият особено бил много луд, както ни предупреди загрижено съседът. Съседът апропо беше същият онзи циганин, когото бях упътил да звъни на 112 една сутрин. Махнах с глава и отминах мястото. Достраша ме.

А най-големият куриоз се случи в последния ден. Тъкмо ядях вафла и почивах. Заоглеждах се де да си хвърля отпадъка. След триминутно изследване на пейзажа видях най-сетне кофа и се запътих натам. Отворих капака, хвърлих опаковката и с изумление видях вътре хвърлена цяла и здрава банкнота от два лева. Затворих капака и се умислих. Втори път не посегнах към кофата (ако чакате такава развръзка), но и досега се чудя какво аджеба правеха тия два лева в кофа за смет посред циганската махала? Прочее, не въпрос, а мистерия.

g
t
f
2011 (пр. 24.07.2017) | Знаци: 22039 | Прегледи: 101 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още