Ако ще пишете съчинение-разсъждение по темата, това тук упътване няма да ви послужи. Ако не познавате Достоевски, тогава задачата на упътването се усложнява - да ви зарази с интерес. Аз не вярвам да го постигна, но поне ще се опитам с всички сили. А ако обичате Достоевски, попаднали сте на съзаклятник и нататъшните обяснения са излишни.

Първа част

СПРЯМО ДРУГИТЕ РОМАНИ НА ДОСТОЕВСКИ

I

Достоевски видимо обича своите западни колеги от началото на 19 век. Като млад той превежда и издава „Йожени Гранде“ на Балзак (логично е Достоевски да се въодушеви от роман с герой маниак), често споменава и Дикенс. „Дейвид Копърфийлд“ на Дикенс е писана в средата на века, тоест около двайсет години преди Бесове. От друга страна Достоевски почти не употребява литературната двойка тип монета – такава персонажна двойка, при която единият герой не може без другата си половина, без втория герой (не може нито сюжетно, нито фабулно, нито идеологически). За разлика например от Дикенс или Гогол. Представете си Иван Иванович без Иван Никифорович (Митрофан без Дормидолски при епигоните); или мистър Пикуик без своя слуга. Или Бювар без Пекюше (Флобер). Тази монетна литературна спойка си има своите антични и постантични причини – нито Дон Кихот може без Санчо, нито Шекспировите италианци виреят без неотстъпната им сянка – я някой слуга, я някой приятел.

Не че при Достоевски липсват двойки и скачени съдове. Повечето са такива, но от друг тип – конкурентен [делящ нещо/някого], балансиращ [крайности], умозрителен [двойници и привидения или слуги като този от Подземието]. Горният тип игрова двойка – тук се надявам на подкрепа от литературните професионали – е плод единствено на литературното изкуство; при нея, повтаряме, мисленето за единия означава мислене и за другия.

[Можем също да я наречем и фамилен тип двойка, доколкото в нашите битови представи често смесваме същността на единия съпруг със същността на съпружеския съюз или пък направо пренасяме качества на единия родител-брат-сестра върху прекия им сродник. Но докато всички ние знаем, че аз, да кажем, живея с жена ми, но имам малко общо с нея, без това да пречи да ни срещате заедно до гроб, както и че съм далеч от удачите на сестра ми и брат ми и че мисленето за мен с нищо същностно не осветлява споменатите лица, както и че е възможно все пак малко или голямо застъпване между нас – то в литературната двойка от фамилен (или монетен) тип такива колебания не съществуват.]

Изтриването на единия от литературното поле означава смърт и на другия.

Но да дойдем на въпроса. Въпреки че – както пише Достоевски в началото на Юноша – не съществува нищо по-трудно от това, да се пристъпи към някой въпрос.

Бях прочел доста пъти вече Бесове, преди да прочета Дейвид Копърфийлд на Дикенс. И когато се запознах с леля Тротууд и вдетинения мистър Дик (с хвърчилата), веднага един бяс ме жегна. Ами тази персонажна формула използва и Достоевски в Бесове! Като взета наготово и бухната в друг контекст с други задачи - и то също така виртуозно. Да припомним: леля Тротууд е онази леля на Дейвид, която го отнема от лапите на тежката съдба (доведен баща и загуба на майка); лелята е с джаста-праста маниери, ръководител-род, непоколебима, твърдоглава, даже му присвоява своето име (фамилия) като негово лично. Тя е и финансовият крепител, който отключва свободата на бъдещия писател. Тази леля държи един храненик (думата храненик ще е дума табу в отношенията между Варвара Петровна и Степан Трофимович) – мистър Дик, който е любимец на всички деца и, ако вярно си спомняме, се занимава с хвърчила и десетилетия твори някакъв труд. Макар като сюжетостроители Дикенс и Достоевски да се различават, макар единият да има вкус повече към кукловодството, а другият – към психоводството, в единното литературно поле (което не съществува, както правилно ме репликирате) Достоевски преизползва същия тип двойка, всъщност я заема, като я облича по своему, поставя я в руски реалии, в друг сюжетен пъзел, но й оставя характеристиката на силов, каталитичен и центробежен сюжетен център.

Ето как изглеждат нещата в руския вариант на 19 век. Степан Трофимович Верховенски е от старите либерали, Херценовото поколение – според по-актуална терминология: вътрешен дисидент (Херцен – външен). Останал като учител и възпитател в дворянско семейство – типична съдба на руските „напредничави“.

[Функционално в Русия (и до ден днешен) инакомислещите се изолират или самоизолират по различни модели, често дори без външна намеса: след серия неудачи и неуспял пробив в столиците руският прогресист си намира кората хляб някъде из широката родина – и си посивява там (друг известен руски модел е заточението и въобще насилственото изолиране; и не само руски, разбира се - когато Достоевски завършва романа си, Юго тъкмо се е върнал във Франция от двайсетгодишно изгнание).]

Подобно на мистър Дик и той е с дете в душата си, и той естествено пише десетилетия някакъв исторически труд. Варвара Петровна Ставрогина е вдовица, ръководител-род, сред водещите и най-уважавани дворянски фамилии и лица в града. Тя е приела учителя Степан Верховенски някога, а после децата са пораснали и поели по пътя, тя е овдовяла, а възпитателят с широк ум и детинска отворена душа е останал край нея и на нейна издръжка. След като е заложена така формулата, вече не е трудно да се досетите и без да четете романа какви биха били техните взаимоотношения.

Достоевски съсредоточва в образа на Варвара Петровна любимите си черти на силната властна жена, майката-паяк, жената-център, която е магнит и черна дупка за неспособните да се оправят мъже. Както леля Тротууд – която е безпрекословно справедлива – и вдовицата Ставрогина е идеал на мъжа [и писателя] за справедливост, макар и нерядко – говорим все пак за Достоевски – грешаща. Така в тази двойка се прибавят още концептуални щрихи. Години наред старият Верховенски ще живее с идеята, че вдовицата ще му направи предложение. А тя се отнася към него като към близък изпаднал родственик – с цялата хигиенна грубост. Той знае, че е храненик, но храненик с авторитет, а тя ще уважава неговия ум, но ще му съобщава такива решени предварително факти като неговата бъдеща женитба с една от възпитаничките му. (Тази женитба ще спаси нещо и някого – типична за романиста Достоевски постановка.) Те си говорят с бележки и писма, с месеци мълчание, с погледи и знаменателни изречения („това няма да ви го простя“ - казва тя и следва огромен период изолация); преди разговор с нея той изпада в нервна криза, а разговора чувства като присъда. Взаимоотношенията им са така характерното за Достоевски взаимоизмъчване. Докато накрая идва неизбежното бягство, тоест невъзможното бягство. Степан Трофимович бяга, разболява се; като научава, Варвара Петровна хуква след него (макар че моментът и в семейството, и в града е кулминационен – бягството е част от гигантската енергия на кулминацията в този роман), бързо го застига и той ще умре в ръцете й. Търкулнала се монетата...

Старата Ставрогина е всичко за стария Верховенски – и майка, и мащеха, и сестра, и работодател, и благотворител, и почти жена. Той затова и бяга – в крайна сметка не й е никакъв. Можем да ги наречем сиамски психоблизнаци в стил Достоевски – двойка, инспирирана и от Дикенс.

Търкулнала се монетата: където чифтът, там и екът.

II

След въвеждането на игровата двойка – тук от дикенсов тип, доколкото е или като проекция на двойката от Копърфийлд – другият темелен литературен мотив, който Достоевски ще стисне за гушата, е „бащи и деца“. Могат да се направят много предварителни уговорки и уточнения, ние ще се ограничим до основните от тях.

[1] Проблемът за бащинството е сред най-дебитните извори на света, правен от Достоевски. След фройдистите той има леко метатекстово изговаряне: липсата на бащата... синът, който мечтае да... който замества бащата... отцеубийството като културен феномен... Едип... Пирдоп и така нататък. И е действително така. Бащата на Достоевски, убит навярно от крепостните си, е развратен, казват, човек, саможивец, егоистичен, скъперник, потискащ синовете, лишаващ ги дори от чай (както се оплаква писателят в писмата на младостта си). Смъртта на бащата, казва Фройд, облекчава сексуално сина Фьодор (може и да не е буквално казаното). Действително всичките романи на Достоевски са с чувствителен и силно значещ елемент около бащинството.

Разколников е без баща. [„Престъпление и наказание“]

Мишкин - без никого. Сирак. [„Идиот“]

Ставрогин - без баща. [„Бесове“]

Юношата най-после е с баща, бащата е съперник. Но синът е незаконнороден. Официално баща е един от прислугата. [„Юноша“]

В семейство Карамазови има върл баща и пръв съперник на синовете, както и отцеубийство (връщане в състоянието на липса от първите романи). Тук Достоевски ще повтори схемата от Юноша (най-неуспешният роман от „великата петица“): ще има герой, Смердяков, за който ще се знае, че е незаконнороден син на стария Карамазов, но бащинството му е поел старият Карамазов слуга. [„Братя Карамазови“]

[Този Смердяков ще е средоточие на много мотиви и сюжети. Според фабулните подсказки в романа „Братя Карамазови“ Смердяков, незаконнороденият син на Фьодор Карамазов от Елизавета Смрадливата, е реалният убиец на бащата, като е морално подтикнат от Иван Карамазов, средния син, чийто по-голям брат, Дмитрий Карамазов, ще бъде осъден за отцеубийството. Може би заради това Достоевски избира в предговора за свой главен герой третия, най-малък брат – Алексей Карамазов? Само той е встрани от цялата схема, пазен лично от своя автор. (Е, и понеже според неосъществения замисъл романът е първи и само подготвя Альоша за бъдещи кръстни подвизи.) И забележете: Смердяков убива като Разколников, епилептик е като Мишкин, еманципиран е като юношата Долгоруки и безпристрастен морален релативист като Ставрогин. А освен това презентира и самия себе си – като част от бесовете в света и на този роман. Но Карамазови е смазващ роман, в който Достоевски събира целия си опит.]

И не само това. Една от любимите тези на писателя, кристализирала в зрелия му период, е тази за случайното семейство. Семейство, в което нормалните връзки са нарушени в една или друга посока – или родител липсва, или синът е отделен, или е извънбрачен плод, или нещо подобно. Този мотив е широко експлоатиран в световната литература, но за Достоевски той е и личен – щом стига дотам, да му измисли теоретично словосъчетание, тоест да навлезе в себетълкувание, преди литературните историци да го надушат. Действително, както каза и Фройд, Достоевски дълго потиска присъствието на бащата в групата на най-главните герои в романите си. До Карамазови, когато (подготвен от пробива в Юноша), превъзмогвайки вътрешните си задръжки, въвежда в главното романово уравнение и бащата – кръщава го на себе си, Фьодор – Фьодор Карамазов, и завърта целия роман покрай неговото убийство. Така цикълът се затворя според фройдистите: извършилият мисловната еякулация на отцеубийството в младостта си Фьодор Достоевски ражда и убива героя-баща Фьодор Карамазов, малко преди самият той да умре след кръвоизлив от пренапрежение.

[Ако ви се струвам злъчен към фройдизма, простете, имам нещо предвид: ефектът от психоаналитичното лечение цели изтласкане на неосъзнати задръжки, артикулирането им и постигане на относителен вътрешен стабилитет. Вярно, че това звучи малко като почистване от зли сили чрез средствата на ръсенето с тамян – но щом има лекарски свидетелства, ние естествено вярваме. По-важното в случая е, че тази научна и мисловна конструкция на психоаналитизма, тоест изтласкването, вече е демонстрирано [чрез Фьодор Карамазов] от психоаналитичния обект Достоевски – живот и творчество. Всъщност този руски писател е дал – само косвено, прякото настрана – толкова хонорари и заплати на психолози, пишещи и всякакви подобни потребители на психоаналитичните сюжетни ходове и обобщения, че сценаристите в Щатите някой ден ще му издигнат паметник в Холивуд.]

Фройдистите само не казват дали тази процедура е облекчила писателя, дали е излекувала конкретната невроза.

[2] Десетина години по-рано е излязъл „Бащи и деца“ - най-влиятелният Тургенев роман. Болезнената за Достоевски конкуренция на този роман – при безспорния му успех – и личната неприязън към автора се изливат в „Бесове“ до стъписваща степен. „Бесове“ са житейски пример за това как отмъщава нараненото самолюбие на един писател – с шедьовър, макар и неразбран във времето си. „Бесове“ излиза на ринга и срещу „Бащи и деца“ - за да се „изкаже“.

Първия допир го видяхме в точка първа: Достоевски е прекалено обсебен от темата за бащинството – дотолкова, че няма един баща на първата персонажна линия в Престъпление и Идиот. А какви са му бащите от втора и трета линия, ще споменем мимоходом в точка трета. Тази своеобразна професионална слабост [?] ще започне да я компенсира от „Бесове“ нататък. Тук ще има баща и то по схемата „бащи и деца“ – резкия, пронизителен разнобой между поколенията. Всъщност пряката цел на Достоевски не е да се разправя с мотива за разнобоя между поколенията – напротив, Бесове добавя още щрихи и гами и според мен допълва Тургеневия роман. Но Достоевски търси саморазправа с успеха и нарицателността на Тургеневата номинация и решава задачата по най-очаквания начин – чрез снизяване. Като писател, любител на дълбочините, Достоевски е изключителен майстор и на водевила, гротескното пародиране (пр. „Чуждата жена и мъжът под кревата“, „Крокодил“). Повтаряме, прекоросването на „Бесове“ като памфлет води именно от невъздържаността от пародиране – което за съвременниците е огромният процент от художествената карта на романа. Не помним точната реакция на Тургенев, например, но е нормално стъписването му да определи Бесове като неразбираем и злобен роман.

[Тургенев пише на Полонски: „Мне сказывали, что Достоевский "вывел" меня... Что ж! Пускай забавляется!.. Но, боже мой, какие дрязги!“ [дрязги – боричкания] Всъщност Тургенев отвръща благородно на цялата история. Шест години по-късно пише на Достоевски по повод подготвяната монография от френски автор за руските писатели: "Я решился написать вам это письмо, несмотря на возникшие между нами недоразумения, вследствие которых наши личные отношения прекратились. Вы, я уверен, не сомневаетесь в том, что недоразумения эти не могли иметь никакого влияния на мое мнение о вашем первоклассном таланте и о том высоком месте, которое вы по праву занимаете в нашей литературе".]

Снизяването се състои във водевилните отношения между Степан Трофимович и Пьотър Степанович – баща и син Верховенски. (Фабулно ниво.) Синът се отнася към бащата като към изумено дете, а бащата смята сина си и подобните му, „сегашните“, за обезумели варвари. Типичният за Достоевски парадокс: бащата е безусловно осмян и подигран в романа, но синът пак според романа е несъстоятелен – той стига до убийство. Сюжетната симпатия е върху стареца, смъртта му е откроена загуба. (Сюжетно ниво.) И да не забравяме: пръв изповедник и симпатизант на стареца е основният свидетел-разказвач в романа. (Структурно ниво.)

От друга страна темата за бездната между поколенията в средата на руския 19 век, чието олицетворение е и Тургеневият роман, който пък е обект на саморазправа [тази саморазправа е наша измислица, не я приемайте безкритично] – е основна тема и тук. Ами че това са бесовете, това са гласовете за социална промяна, радикализиращи онази действителност, а тяхната бърза радикализация се усеща и в романовата действителност.

[Актът на посмяването е много съществен в разбирането на Достоевски за радикализацията. Когато става първото покушение срещу царя-освободител, един от най-обичаните руски владетели, Достоевски реагира с един жест-знак: „Посмяха!“ Посмяването, помислянето в света на Достоевски е вече прекрачване, инициация.

Тази забележка е важна.

1) Тук е авторефлексията на писателя: той често нарича своята художествена действителност като фантастична. Едно е да помислиш [изговориш], друго е да представиш помисленото [изговореното] като посмяно. Защото това е прекалено – и то осъзнато прекалено. [В този смисъл Престъпление може да се види като гигантска алегория на едно намисляне, разказано като посмяване. А като стана дума за Тургенев, нека припомним и неговото недоволство от това, че при Достоевски всичко става или в бълнуване, или в истерия, или в изстъпление – а „така не се случва“ в действителност. В това е фантастиката на Достоевски.] 2) Посмяването като сюжетна реалност, дори и без самото конкретно то да доведе до реално действие, следствие, продължение; това е също много важно, когато се осмисля сложността на света на Достоевски. [Пр. Ще посмее ли Настася Филиповна... е въпрос, който подбужда княз Мишкин за най-различни действия и коментари. Без значение дали Настася Филиповна в крайна сметка посмява. А тя, разбира се, посмява.] 3) Посмяването е другият израз на мотива за всепозволеността, обсъждан и вечна тема на петокнижието, мотив, чийто плод са герои като Разколников, Ставрогин, Кирилов и Иван Карамазов. [Всички те са реализирани като посмели в своите помисли.] За този култов мотив-тема на Достоевски сигурно ще стане дума по-нататък. 4) Формулата е: щом е помислил, значи е посмял; щом е посмял, значи е такъв; щом е такъв, значи такава му е участта (наказанието). Вариациите, уравненията са: щом е помислил – значи е такъв; щом е посмял – значи такава му е участта (присъдата); щом е наказан – значи е помислил, посмял, значи е такъв, значи всички сме такива... и прочие, и прочие. Романите на Достоевски се занимават с приемане и оборване на такива тъждества. [Най-бърз пример е Разколников: той е помислил – посмял – убиец – наказан. Но като е помислил, дали е по душа убиец, демек морален изверг? И като е посмял – с какво е наказан? Карамазови дават следната чудовищна вариация: този, който е изрекъл (надградено помислил) – Дмитрий – е наказан за убийство, за което друг е помислил – Иван, а пък трети – Смердяков – е извършил. Скоковете и размените в горната формула помислил – посмял – извършил – наказан са най-драстични. Като тук никой не е посмявал. Посмяла е само жертвата – старият Карамазов прекрачва с инстинктите си извън позволеното, конкурирайки синовете си, мъчейки се да им отнеме това от младостта, което им принадлежи и което на него никой не му е отнемал и си го е изживял. Но „Братя Карамазови, казахме, е велик роман.]

Ако литературното поле имаше своята математика, горните полета предлагаме да се наричат Уравнения на Достоевски.]

Бесовете, които ще посмеят да поискат социални промени, събаряне на текущото общество и които ще извършат конкретни простъпки (убийство) – един от фокусите на романа на Достоевски. Той е упрекнат за умишленото омаскаряване на прогресистите и всички млади мечтатели и възжелатели. Критиците на Достоевски са прави – той незаслужено е очернил стремежите на поколенията. Но го е направил, давайки реален пример (взет от действителността: Нечаев) и предупредително обобщавайки примера си [впрочем част от особеностите на романовия жанр е да обобщава, изключенията потвърждават правилото]. Смущаващото за бъдещите критици на Достоевски са читателите на „Бесове“, които намират примера за това как чрез насилие ще се гради ново общество за много поучителен в прожектора на следващия 20 век. Пък и ако се заслушате в думите и теориите на тайните кръжочници-прогресисти (главата „При нашите“), ще откриете, че някои от тях са си чисто социално инженерство.

[Ср. „инженера на човешката душа“ от 20 век – Йосиф „другаря“ Сталин, и радетеля за чиста идентичност – Адолф „хайл“ Хитлер.]

Освен че директно го допълва и го подкрепя, макар и снизявайки го с обратна цел, Достоевски извежда Тургеневите „бащи и деца“ като мотив и на второ ниво. А как: ползвайки историческата дистанция. За тези десет години [между „Бащи и деца“ и „Бесове“] кипенето на поколенията е така динамизирано, че бившите напредничави – Базарови – са станала бащи и са обвинени от новите напредничави – Верховенски – за назадничави.

За капак и окончателна саморазправа Достоевски вкарва в романа самия триумфатор на мотива „бащи и деца“ – Тургенев, тоест Кармазинов. И с това памфлетът за колегите и съвременници на Достоевски става дори гнусен.

[3] В персонажната си палитра на второстепенните и третостепенни герои писателят описва разни типове бащи: пастроци като Свидригайлов, Долгоруки, водачи на род като Версилов и генерал Епанчин (вторият – с повече представителни функции), нещастни непрокопсаници като Мармеладов и бащата, когото Митя Карамазов дърпа за брадата пред синчето му. Всички те са надарени с различни черти и различни сюжетни функции, но като че ли се забелязва обща тенденция: когато тези бащи понасят някакво страдание, симпатията и авторовият пръст е насочен към тях.

[Тук припомняме твърдението на Фьодор Михайлович, че пияниците са може би най-добрите хора в Русия.]

А на страдалците сюжетът не пропуска да им отдаде внимание, проследявайки последните им действия. По неписаната теза на Достоевски тези хора се самоунищожават, понеже това е единствен начин да си върнат загубената чест.

Другият начин е чрез синовете им: каквато е подсказката в „Братя Карамазови“ чрез синчето на брадатия офицер и неговото предварително неуважение към Альоша Карамазов заради деянията на брат му Дмитрий.

III

На мен лично ми се струва, че присъствието на Кармазинов-Тургенев в романовата диаграма е оригинален акт, неповторимо като вариант или вариация в другите романи. Кое е самоцелното?

Кармазинов донякъде дублира стария Верховенски, Степан Трофимович. Дублира и допълва. Като тип: типът на старите либерали, от старите десетилетия; тяхна е славата и прогресистката дума от нине и во век. Единият е местен, другият идва отвън. И двамата искат да се изкажат веднъж завинаги – Кармазинов ще прочете своето прощално „Merci“. На същия драматичен празник ще се изкаже и Степан Трофимович. Като роля/функция: И двамата предизвикват скандал сред младото поколение, и двамата скандализират бесовете; скандални са със своите „остарели“ хуманни ценности, както и с положението, завоювано сред висшите слоеве – дворянски кръгове, губернаторско семейство. Освен че са обект на презрение и подигравка от новите, старите са инструмент за развитие и управление на техния [на новите] скандал – пример е пак рециталът на празника. Те са бивши бесове, опитомени. Споменахме няколко пъти рецитала, празника. Именно там двамата – Кармазинов и Верховенски – са дублирани сюжетно. [Единият чете и изнервя аудиторията, другият произнася реч и я разгневява.] Дотогава като два еднакви полюса на магнита сюжетът не може и да ги събере, а ги отблъсква. Степан Верховенски постоянно заявява, че не желае да се срещне с Кармазинов.

Иначе казано, отсъствието на Кармазинов с нищо – и моно-, и поли- и какофонично – не би лишило романа „Бесове“. Какво все пак ще се загуби, ако го нямаше г-н Кармазинов?

Цялата злъч на автора Достоевски нямаше да може да се канализира в образа на Кармазинов. То и литературно-теоретичният термин образ малко трудно му пасва: той е повече гротеска, карикатура, отмъстително кривогледство. Кармазинов е прекрасен пример за това, на какво е способна литературата в омаскаряването. Без него щяхме да загубим такива детайли, рисуващи „великия писател“, като маниера му на целуване,

[Тургенев-Кармазинов се прегръща, понечва да целуне, но в последния момент подлага бузата си – и излиза, че него са целунали.]

момента с изпуснатата на улицата кърпичка -

[Г-ов, първият и основен романов разказвач, среща на улицата Кармазинов; последният – усетил, че е бил разпознат – умишлено изтърва кърпичката си. Г-ов – мразейки се за слабостта и социалната инертност – все пак се навежда... и вдига кърпичката на заслужилата персона; сякаш унижението е негова чест.]

а Достоевски е ужасен в подобни сцени. Цялата злъч на автора личи и в – бихме казали – порнографския начин на описание маниерите на Кармазинов.

Двата еднакви полюса на магнита все пак се събират – на сцената на празника на околията. Каквото и да липсва в разгръщането на тази сцена, би ни лишило от едни от най-впечатляващите страници в творчеството на Достоевски. Иначе казано, отсъствието на Кармазинов би променило коренно романовата ос. А той, Кармазинов, заслужилият писател, е и сюжетен повод на този знаменит празник.

[Ако сте забелязали, че в рамките на няколко пасажа издигаме две противоположни тези – не е грешка. В продължение на метафората за магнита на Достоевски – събиращия двете крайности – ще признаем, че в момента го ползваме и ние.]

А сега да кажем няколко думи за ендорфина и медитацията. [??] Нелюбителите на литературоведска фантастика могат да пропуснат следващия пасаж.

Дали е изпитвал удоволствие Достоевски, играейки си с фигурата на Кармазинов? Дали всяка сцена с негово участие не е носила дип еуфория в авторовото съзнание? Всяка болка предизвиква нуждата от обезболяващо. Дали не е това причината за оригиналното присъствие на този герой в този и неналичието на негово тъждество в останалите романи на Достоевски – дали Достоевски не е изтласкал Тургенев чрез Кармазинов? Силата на конкурентния дискомфорт, болката от конкуренцията [Тургенев] е довела автора до производство на собствено обезболяващо, към което той се е пристрастил и е оставил резултата въпреки многобройните редакции, макар и изглеждащ като самоцел. Тоест медитация на отмъщението. Ето и някои отговори на поставените по-горе въпроси: Ендорфинът [иде от „ендогенен“ – растящ отвътре, произхождащ отвътре, развиващ се вследствие на вътрешни причини, и „морфин“; иначе казано, обезболяващо средство собствено производство], когато повишава нивата си, води до състояние на еуфорично щастие. Любопитното е, че се постига след предизвикване на силна автоболка – напр. при бегачите, маратонци; след силната болка, повишаваща ендорфина, се стига до обезболяване, вид еуфорично състояние, те бягат и бягат, и бягат [Runners high]. Специалисти твърдят, че това пристрастява като всяка дрога. Нивата на ендорфина се повишават – твърдят същите специалисти - още при оргазъм, влюбване, люти чушки, ритуално говорене, наслада от музика, медитация... Ние твърдим [в този само пасаж], че присъствието на литературния герой Кармазинов е повишавало нивата на писателския ендорфин, този в перодръжката, и затова е било трудно, да не кажем невъзможно предвид страстната натура на рулеткаджията Достоевски, да бъде изоставен в развитието на романа. Поводът е болката, нуждата е от обезболяващо, еуфорията обезболява [ендорфинно], Кармазинов е пътят към медитация чрез еуфория. А иначе съвременната наука, не тази от века на Достоевски, казва [с посредник гугъл], че ендорфините са невротрансмитери, произвеждани в мозъка и потискащи болката. Чрез тях организмът сам си произвежда наркотик.

...................................................

Тук през есента на 2009 г. прекъснах работата върху статията и вече не мога да се върна. Останаха ми план-скици за останалата част на разсъжденията - в двоен обем от написаното дотук. Планирани:

Втора част

СПРЯМО СЕБЕ СИ

Трета част

СПРЯМО ВСИЧКИ

Останаха ми и няколко цитата от романа, които съм приготвил не помня с каква цел. Ала стават, ако някой се чуди за какви аджеба прозрения обикновено говорят по отношение на Достоевски.

...................................................

ЦИТАТИ ОТ РОМАНА „БЕСОВЕ“, ИЗВАДЕНИ ОТ ОГНЯН АНТОВ НА ПОЛЗУ ЛИТЕРАТУРОВЕДУ

[За социалистите]

Отчаяни социалисти и комунисти са същевременно и невероятни скъперници, интересчии и собственици, и дори нещо повече, колкото по-голям социалист е, колкото по-далеч отива, толкова повече държи на собствеността си...

[За типа разказване]

След като описах нашето загадъчно положение в продължение на тези осем дни, когато още нищо не знаехме, пристъпвам към следващите събития от моята хроника и вече, тъй да се каже, с познаване на въпроса, в оня вид, както всичко се разкри и обясни сега. Започвам именно от осмия ден след онази неделя, тоест от понеделник вечер, защото всъщност тъкмо от тази вечер и започна „новата история“.

[За типа герой]

Загадъчна и романтична личност - извънредно изгодно положение.

[За бунта и атеизма]

Впрочем Шатов е на мнение, че ако ще се почва бунт в Русия, непременно трябвало да се почне с атеизма. Може и да е вярно. Един стар службашин, побелял капитан, седя, седя, през цялото време мълча, думица не беше продумал, пък току изведнъж се изтъпани насред стаята и уж че като на себе си, ама високо, знаете ли, каза: „Щом няма бог, какъв капитан съм аз тогава?“

[Памфлет за прокламаторите]

Представете си само, най-внезапно печатат всеки да грабнел вилата и да се помнело, че който излезел сутринта беден, вечерта можело да се върне богат! Тръпки ме побиваха, но разпространявах. Или пък ни в клин, ни в ръкав – пет-шест реда към цяла Русия: „Затваряйте църквите, премахнете бога, рушете брака, унищожете правото на наследство, грабвайте ножа!" - и туйто, и какво ли друго не щеш. Тъкмо с тия пет реда насмалко да ме пипнат; офицерите в полка ме поступаха, ама, господ здраве да им дава - пуснаха ме. А пък миналата година насмалко не ме хванаха с петдесетачките, дето ги дадох на Короваев - френска изработка, ама фалшиви; пак слава богу, че Короваев, бидейки в пияно състояние, тъкмо тогава се удави в езерото и не можаха да ме разобличат.

[За ближния]

Изобщо във всяко нещастие на ближния винаги има нещо, което радва окото ни, та ако ще да сте който и да било.

[Памфлет за соцтеориите]

Заключението ми е в пряко противоречие с първоначалната ми изходна идея. Изхождайки от неограничената свобода, аз завършвам с неограничения деспотизъм. Ще прибавя обаче, че никаква друга обществена формула освен моята не е възможна.

[Шигальовщината]

Всеки член на обществото следи останалите и е длъжен да съобщава нагоре. Всеки принадлежи на всички, а всички – на всекиго. Всички са роби и в робството си са равни. Клевети и убийства са допустими, но само в краен случай, главното е равенството. И затова първата работа е да се смъкне нивото на образованието, науката и изкуството. Високото ниво на науката и изкуството е достъпно само за изключителните дарования, а на нас изключителни дарования не ни трябват!

... Необходимо е само необходимото - това ще е занапред девизът на земното кълбо. Но са нужни и трусове - затова ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Безпрекословно послушание, пълно безличие, но веднъж на трийсет години Шигальов прави едно трусче и изведнъж всички започват да се ядат взаимно естествено в определени граници - единствено за да не ги обземе отегчение. Отегчението е аристократично чувство.

[За бъдещите комунисти]

Това убийство е не само загуба на ценно време, което би могло да се използва по по-съществен и разумен начин, но отгоре на всичко представлява онова пагубно отклонение от нормалния път, което винаги най-много е вредило на делото и за десетки години го е връщало назад, тъй като делото попада под влиянието на лекомислени и предимно политически личности, а не на чисти социалисти.

[Цитат за красотата]

Как да ви обясня, че човечеството ще мине и без англичанина, и без Германия ще се оправи и твърде вероятно и без руснака, и без наука може, без хляба дори може, и само без красотата ще загине, защото няма да има какво да прави на този свят.