Задаваме класическия въпрос:

Къде е ключът към стихотворението "Цветарка"?

(1) Първият ключ е рамкиращата фигура: сравнението и олицетворението на града като звяр или звероподобен.

Той е грамаден, задъхан, има гранитна пазва.

Това са маркерите на града чудовище.

Смирненски има слабост към този символ – често хиперболизиран и/или хипертрофирал. При завръщането към фигурата в последния стих [когато се повтарят вариативно първите два стиха от втора строфа като заключителни два стиха в последна строфа] тя бива разкодирана и олицетворяващият знак за метафоричното отношение ясно поставен – „глъхне празничния град” от началото се препредава като „дебне празничния град”.

Дебне какво? Чудовището, ergo празничният град.

(2) Вторият ключ е много интересен, обърнете внимание.

Творбата е от седем куплета, 28 стиха. Съдържа около 150 самостойни части на речта, като от тях 55 са епитети. Приблизително 37% са епитети, като само един стих е без епитет, средно по два на стих. Какво ви говори това?

Това е голяма честота в употребата дори за самия Смирненски.

Макар богатството в употребата на епитети да е иманентна черта от неговата поетика.

Направете, ако обичате, експеримент, като препишете стихотворението без епитети – оставете само качествените прилагателни и числителните.

Какво, мислите, ще се получи?

Изводът ще е, че в „Цветарка” смислоносителите [посланията] са заключени в епитетите, читателят е заложник на избора на епитетите. Внушението на творбата – като оставим встрани фигурата град-звяр – се съдържа в епитетите.

Махнете „плачущи” от акорди, „смутен” и „нерад” от погледа на цветарката, „смирена” от усмивката, „прокудена” от русалка, „чуден” от цвят, „иронични” от погледите на околните, както и „неприветна” от мисълта им или пък „безутешни” от повестите и „безнадеждна” от болката и т.н., и т.н. – и ще премахнете внушението, което този текст цели, ще получите възможност за двусмислия и многосмислия.

И да хвърлим камък още по-далеч в крайностите на експериментирането.

Ако разменим епитетите на погледите – ироничен стане влажният поглед на цветарката, а смутени – погледите на празничния град, как бихме реагирали?

- - -

ЦВЕТАРКА

Христо Смирненски

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.