Събрани web съчинения
За контакти:
Театрална и филмова критика
Да кръстиш новороденото Адолф – една пиеса с мустачки
Писано за "Градското списание"

В края на март получи награда „Икар 2017“ за най-добър български спектакъл.

На 2 юни 2017 на Международния театрален фестивал и варненската публика можа да се запознае с него.

Спектакълът е на Сатиричния театър, казва се „Името“. Френска пиеса с автори Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер. Съвременна пиеса, писана в последното десетилетие (2010).

Това е едноактна пиеса (но пълнометражна – 1:40 ч.) – героите един по един ще влизат в действието, ще се въртят или ходят нанякъде по(край) сцената, някои ще се задържат почти през цялото време, а накрая един по един ще излизат. Това е степен на трудност както за поставянето, така и за играта (особено когато има монолози, а пък всички са на сцената), едно професионално предизвикателство – защото не е лесно да удържаш вниманието на публиката със статичен мизансцен. Спектакълът успява да го направи, да държи това внимание (което впрочем е добър атестат и за една макар провинциална, но фестивална театрална публика).

Веднага прави впечатление, че авторите са относително млади, с навярно повече опит на сценаристи, отколкото на драматурзи и/или белетристи. Има в персонажната характеристика на героите една типична литературна грешка, която се случва в ранните съчинения на белетристите напр. (както и в първите опуси на драматурзите) – това е несъответствието между заявените черти на персонажа и... неговата реализация. Тук главният персонаж (в ролята Михаил Билалов, който и е преводач на пиесата, нота бене) биват описан като типаж „с една прочетена книга“ (не е цитат), тоест човек на живота и реалността му, а не на интелектуалните и битийни възвишености (поне в контраст със семейството на сестра си) и т.н., а едновременно с това той в речевата характеристика, в културните сравнения, позовавания и асоциации звучи на съвсем друго интелектуално ниво. Това се получава, когато авторът има предварителна парадигматична схема на героите (или опитва готови конструкции), но сетне не се удържа в процеса на създаването на литературната тъкан. Освен това главният герой е и... „хор“, сиреч разказвач и коментатор, който открива и закрива, говорейки директно на публиката, историята (и представлението). Употребата на функцията „хор“ е интересна (с това че „хор“-ът ще се окаже всъщност именно... главният герой), но драматургично остава на експериментално ниво и няма да получи дълбочина – ще има структурна роля, няма да влияе като коментар и върху посланията на пиесата, а ще предава фабула.

Персонажите са петима – трима мъже и две жени. Но за сюжета (сестрата на главния герой и съпругът й, които са, посочихме, интелектуалци – професор и учителка, очакват в дома си на вечеря именно брата с бременната му млада жена, както и дългогодишен 38-годишен близък семеен приятел) ще имат значение още две „лица“: едното е майката, а второто „лице“ е... нероденото дете.

Водеща тема в пиесата е предразсъдъкът. И точно тези две „лица“ (майката ще присъства като телефонен звън и задочен събеседник във водени телефонни разговори, а нероденото ще се появи освен в бременността на персонажа и като бебешко лице с хитлеристки мустачки на видеостена – част от декора ще има и вторична илюстративна функционалност) стават пробния камък в разгръщането на основната тема. При това към темата се подхожда на битово ниво, макар че в дискусионните отрязъци се привежда и ползва различен културологичен материал и литературна интертекстуалност.

На практика пиесата създава двете си дискусионни „бомби“ по два типично битови въпроса: как братът ще кръсти бъдещото си дете и с кого живее семейният приятел. И докато при първата „бомба“ става въпрос за провокация към предразсъдъците на мисленето, при втората имаме случай на изпитание на предразсъдъците на нравите. Ето за каква иде реч: А) Братът заявява пред лявото интелектуално семейство, че защо пък да не кръсти сина си... Адолф. (Всъщност са решили да кръстят детето на починалия му баща.) Б) Семейният приятел разкрива, че след смъртта на баща им той живее... с майка им (която е 30 години по-голяма от него).

Всички тези житейски „казуси“ са разтворени в разнообразни комедийни похвати, комични реплики и изброявания на исторически, политически, литературни и пр. имена и личности, типичното южноевропейско многословие и фразиране. На два пъти се ползва класическото qui pro quo (реагират, без да знаят, че говорят за два различни обекта – познатото от античността недоразумение) – и в двата ключови момента с това биват подлъгвани както персонажите, така и публиката. Но по-открояващото в тази пиеса е нейната комично-драматична амбивалентност. Тя е по-скоро на ниво смесване на похвати, отколкото на жанрово ниво.

Неслучайно във фестивалните програмни дипляни за постановката на едно място се срещаше комедия, на друго – драма (това колебание е отражение на програмите и на ревютата в специализираните сайтове). Причината е, че след откровените редувания на комични и водевилни на места елементи, висок и нисък хумор, изведнъж пиесата преминава в типичните мелодраматични залпове на неразбиране, на обвинения и контраобвинения, признания и неприятни истини и разгадки, душевни излияния пред най-близките хора. И цялата тази мелодраматичност е гарнирана с (актьорски) монолози от почти всички персонажи. Което допълнително утежнява работата на постановчик и актьори (а и на зрителя в залата), но от друга страна се възприема достатъчно леко поради лекотата, с която авторите сменят жанровите схеми.

Отваряме една скоба за тези, които са посещавали учебните театри на висшите театрални училища. Забелязали сте, че обикновено там се подбират такива пиеси, в които всеки по възможност персонаж да има равнопоставена изява – ако може със собствен монолог или с друго подобаващо. Целта на такъв подбор на репертоар е насочена към актьора, към акуширане на неговите качества. Тази пиеса има точно такива способности, което показва и защо успешната й реализация и добра актьорска игра водят до голямата награда „Икар 2017“.

И за капак в пиесата има и истински побой – синът не издържа и налита върху по-младия си... на практика... както става ясно... негов пастрок.

Но това не е драма, а шарена комедия – с характерен съвременен жанров монтаж и с фейлетонен свършек. Героят закрива историята, като обяснява, че се е родило всъщност момиче (а евентуалното мъжко име Адолф ги скарва) и в крайна сметка го кръщават на майката (между другото, Франсоаз).

g
t
f
04.06.2017 | Знаци: 6364 | Прегледи: 82 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още