"Кухнята" (сн. ОА)

×

По същото време и час се доиграваше финалът на „Ролан Гарос“ между Джокович и Вавринка. Съседът ми през един стол си бе пуснал на смартфона телевизионното предаване и до последната минута следеше ситуацията. Впрочем в последствие той си излезе, недоглеждайки спектакъла.

Странно, но хора започнаха да напускат салона, по двойки, още на двайсетата минута, още при първо действие. Излязоха си общо двайсетина, което беше учудващо по две причини. Но преди това да се огледаме още из салона.

На моя ред бе седнал и кулинарният консултант на спектакъла – Ути Бъчваров. И по тоя повод да ви кажа с какви предварителни въпроси задачи бях пристигнал за представлението – понеже съставът е предимно от млади актьори (все пак е репертоар на Младежкия театър), беше ми любопитно дали някой от тях ще отлича за себе си. И второ, интересуваше ме в какво именно се е състояло кулинарното консултиране на Ути.

Едната от причините, поради която бе учудващо регулярното напускане на публика, е трудът на актьорите. Вярно, че голямо думкане беше първите три действия, ама чак пък покрай това да не можеш да оцениш актьорското старание и регулярен труд? Освен това като приключи всичко, на изхода стоях да слушам коментари. Традиционно един господин на средна възраст заявяваше на своите дами, че нищо не можал да схване.

Все пак да започнем с пиесата и да си създадем представа.

Пиесата „Кухнята“ от Арнолд Уескър, представител на британската школа от миналия век, е писана през 1957 г. Това е първата от общо... 50-те пиеси на уважавания и поставян къде ли не автор. Тогава той е бил на 25 години.

Ние казваме тук „първо действие, второ действие“, но режисьорът Владимир Люцканов (също така директор и художествен ръководител на театъра – вижте думите му от пресконференцията по-рано през деня) я е поставил така, че те се сливат и преливат. Аз отчетох пет.

Представете си кухня на голямо заведение – плотове, барове, уреди, кофи, прибори от всякакво естество и пр. Отдушници гигантски отгоре, абсорбатори висят като пипала или като скелет на кит. Това е пространство, което ще бъде напълнено с почти трийсет действащи лица. Само по себе си едно голямо предизвикателство.

Действието на пиесата се развива в един ден и започва с пристигането сутрин на работа на персонала и свършва с краха през вечерната смяна. Горе-долу действията са планирани така:

Първо – сутрин пристигат един по един; запознаване с персонажите. Всеки си върши своята си работа.

Второ – персоналът е в почивка, храни се на обща маса, пуши.

Трето – започва най-натоварената част, обедът, истинската лудница в кухнята, влизане и излизане на сервитьори и всеобщ кухненски кръговрат.

Четвърто – в камерен състав се изявява вече оформилият се окончателно като главен герой персонаж.

Пето – вечерната смяна за част от персонала; привидно всичко започва да се повтаря с обеда, докато главният персонаж не откача и разрушава кухнята, не стига това, ами изскача отзад и разрушава и ресторанта.

За два часа спектакъл – това прави средно около 25 минути на действие.

И през цялото време – с изключение на четвърто действие – всички тези над двайсет човека вършат нещо: бъркат, стържат, режат, транжират, чистят, чинии разнасят, тичат с поръчки, супи и хамбургери, стекове и наденици, риба и пилета. Да, в продължение на много минути всеки един артист на сцената (независимо дали за 15 минути ще има и една реплика) си изпълнява кухненското задължение. А това е физически труд, дори и с имитирането на продуктите. Сервитьорките пък навъртат немалък километраж, обикаляйки пространството за n-ти път. И всичко изпълнено с много старание. Представете себе си на тяхно място, на мястото на актьорите, при това на премиера, а постоянно да гледате как някой напуска салона.

Колосален труд е хвърлен по консултирането на всички тези стотици кухненски подробности – задължения, посуда, процедури, уреди, поведение – и в овладяването им от актьорите. И в самото подреждане на кухнята. Ето бърз и частичен отговор на ролята на Ути Бъчваров в представлението.

Да, и на мен ми беше скучно без паузи в първите три действия, аз бих направил и финала на третото с живи картини и пресветвания (и без това осветлението много не варираше, може бе поради естеството на описвания обект), но това не значи, че ще ми хрумне да напусна пиесата, преди да съм видял накъде е тръгнал и какво си е наумил да ни демонстрира до края авторът. Така че да се прехвърлим върху драматургията.

Типична за времето си откъм техники и подходи, пиесата еманципира своето послание с поетично говорене от резоньорите, рамкирано с различни скечове, скандали, любовни взаимоотношения, оплаквания и накрая всеобщо обобщение за света като кухня и обратно. По принцип когато имат такъв сложен обект като кухнята и многобройна персонажна система, драматурзите са длъжни да направят две неща за публиката: (1) да ги запознаят с всеки един от героите равностойно по възможност и (2) да обяснят на публиката кой с какво се занимава в кухненския организъм. Затова в първо действие ние предимно се занимаваме с въвеждане на персонажи (те идват на работа), както и в запознаване със задълженията на всеки (за похват авторът използва вкарването на новак в кухнята, първи работен ден, като помощникът на главния готвач го развежда из и въвежда във пространството – него, персонажа, тоест нас, публиката).

Именно като един общ организъм са представени първите три части – всички са като едно, кухнята е една машина, дехуманизирана. В четвърто действие изведнъж кухнята се хуманизира – тук авторът е решил да превърне част от кухнята във въображаема триумфална арка, под която пет-шест герои разиграват мечтите си. (Тогава се появиха и повече паузи в играта – подир преднамереното забързване в предните сцени.)

Главният персонаж работи от три години като готвач рибна кухня, любовник е на салонната управителка, която е женена за местен, а накрая и забременяла се оказва, буен е, той е насинил например предната вечер окото на друг готвач, все за него се приказва, нападателен е към всички, по едно време се разнежва, някои се страхуват, в дадени моменти е сърцето на кухнята, той е инициатор на играта за мечтите. Но когато стигат до него, излиза, че той самият няма мечта. Той иска единствено да си представи, че тая кухня не съществува. И накрая го постига, като я разрушава. Авторът още отрано впрочем изговаря чрез героите си, че нея, кухнята, ние, зрителите, трябва да възприемаме като алегория на света, представителна негова структурна извадка.

Любопитното е, че главният герой е немец. Емигрант. Всъщност почти всички в кухнята са емигранти. От цяла Европа. Трима гърци (кипърци). Двама немци. Индиец, французи, испанка, италианка, португалци, ирландец и др. (а има и съкратени персонажи). Самият собственик се казва Маранго (в ролята Стефан Мавродиев). На какви аналогии ви навежда този факт?

Първо, разбира се, колониалният факт, великобританският. Индиецът напр. е чистач в кухнята (метрополията), Индия наскоро е получила независимост (1947). Кипър още не е получил независимост от метрополията (става през 1960), затова и кипърците са цели трима (те имат и своя миг, играят хасапико горе на рампата). Това е между другото и пример, как от една пиеса може да се извлече исторически екстракт за епохата й.

Като изразни средства не дотам (въпреки че са актуализирани тогавашни попидоли със сегашни, както и геомаркерите), но като емигрантска тема пиесата е повече от актуална. Ако беше писана сега, щеше да има и полски водопроводчици, и източващи социалната система източноевропейски ягодоберачи, и ислямски персонажи. Подчертана е емигрантската тема напр. в епизода, в който немецът застава пред петимата си колеги от различни страни, а гъркът, който не може да произнася Ч, а винаги Ц, казва репликата:

„Давай! Обединените нации цакат!“

(Излишно е да посочваме, че базова част от атрактивността на пиесата – английският език на емигрантите й – няма как да се усети, когато е в чужд превод.)

Но немецът няма мечти. И така, питаме: защо точно немец? А коя беше годината на написване? 1957. Малко след Втората световна касапница.

А какво прави този немец емигрант в интернационалната предимно европейска кухня (месарят – който се налива нонстоп с бира, призовава да се говори на английски в кухнята, а вечерта е пиян – е англичанин; доколкото се ориентирахме, британец беше и главният готвач, който рядко се появяваше, никога нищо не знаеше и не поемаше никаква отговорност, а мечтаеше за пенсията си)? Защо именно немец (ала по име Питър, не Петер) разрушава света на кухнята накрая?

В пиесата е заложена неизбежна аналогия със случилото се само преди дузина години, в тийнейджърските години на автора – войната. Българската постановка не показва такъв аспект. Нещо повече, пиесата не показва такъв аспект, съдържа го скрито. Емигрантът там откача и разрушава, защото трудно издържа, защото не може да има бъдещото си дете, защото не уважават неговото пространство в кухнята (света) и накрая го обиждат и се обръщат към него (от една също новопостъпила префърцунена сервитьорка, англичанка) със „скапано немско копеле“.

Или друг пример за историческа реминисценция. Новият готвач Кевин е... ирландец (младият актьор, който го игра, ни направи впечатление, така покрих и първия си предварителен въпрос задачка). Припомняме: след Първата световна война се води война за независимост на Ирландия, 26 графства се отцепват, а през 1948 се конституира съвременното наименование – Република Ирландия. А колко още подобни аналогии са ни убегнали?

Накрая господин Маранго ще каже на разрушителя (цитираме по памет): „Ти разруши тоя свят. Моят свят бе подреден, ти го разруши. А друг свят няма. Ти какво очакваше? Какво?“

Собственикът като своеобразен и своенравен отец или цар, главният готвач като вечния безотговорен управител, кухненските работници като обществото. И рушителната немска сила от средата на двайсти век.

Ако, да речем, бях насочил онзи човек пред театъра, който нищо не бе усетил, към такава една „идея“ и гледна точка, може би щеше да запомни по друг начин макар и неразбран спектакъл?

Аз обаче имам една забележка към кулинарното консултиране. Не към колосалната свършена, отлично за мен, работа по презентирането на мястото и хората. А за един скромен детайл. Тези хора цял ден там белеха картофи, плискаха супи, тряскаха със сатъра меса, па риба, па салати, па студена, топла и всякаква кухня, всякаква продукция. Да не говорим за задължителните сбивания, въргаляния, събаряния. И как пък на нито един не му се изцапа с петънце престилката? Как всички бяха с чисто нови престилки, сякаш това не е пореден ден в оцапаната кухненска работа? Хубаво бе поне реквизитна боя да бяха изпонапръскали изначално по престилките. А какво да кажем за искрящата от новост и неопетненост мушама на транжора, който изгони сума ти публика, млатейки и тряскайки с онзи мити сатър, пръскайки литри въображаема кръв.