Въведение

Кой от вас не си харесва името? Или познава човек, който не си харесва името?

А колко от нехаресващите името си го сменят през живота си?

Не го сменят. То не е тяхно. То е залепено за тях, когато не са били разумни.

Но пък дребни поправки в името си хората правят. Махат букви, променят форми: напр. на Димитричка цял живот й викат Митка. Други пък по артистични подбуди намират повод да сменят името: Васко става Азис, Ивайло – Мариус. Трети пък съдбата ги прякоросва и най-вече средата им – напр. в криминалните среди.

Какво да кажем пък за имената на местности? Те, даже и да искат, не могат да си променят имената – ни по артистични, ни по социални причини.

Ако говорите с мен за курортите край Варна, ще чуете неизменно „Дружба“. Един чужденец или новодошъл варненец ще се чуди коя е тая „Дружба“. Аз знам, че „Дружба“ е „Св. св. Константин и Елена“ - и какво от това? Докато съм жив, ще казвам „Дружба“. Когато остана един-единствен, който знае за какво се отнася тая дружба, тогава ще стана чужденец в собствения си град.

Но аз нямам проблем с името. Когато съм станал разумен и съм се осъзнал за първи път, аз съм чул хората да наричат споменатия курорт „Дружба“. И така съм го запомнил, завинаги в рамките на моя живот.

Който има проблем с паметта, има проблем с имената, е казано... някъде.

Сега е модерно Институтът по български език към БАН през десет години да пише речници, да слага една дума, после да я сменя, променя и накрая отново да я връща или изобщо да я изхвърля отвъд кориците на речника. Хем са учени хора и знаят, че това е противоестествено. Понеже животът и живият език вървят отстрани, гледат тоя Институт и му се смеят. Животът знае, че само времето поставя и злепоставя думи и изрази.

Но виж, имената не времето, а хората ги сменят.

Първа гледна точка : Имената като свещена територия

Две-три години след като пуснах сайта си Anapest.Org през 2005 година, забелязах, че най-четената статия е откъс от предговор на единия от преводачите на ново издание на „1001 нощ“ - Киряк Цонев, дългогодишен посланик из арабския свят през социализма.

Там е обяснено, че арабско-ислямските имена значат, имат тълкувание изцяло, те са преводими, цитирам, „при това не как да е, а именно в притежавания почти във всички вътрешен, свещено-магически смисъл, свързан с ислямската религия.“

Нека чуем самия преводач:

„Коренът на „Аллах" е общосемитски, а не само арабски. „Иллях" на староарабски (без определителния член „ал") е „бог" или „божество". Съвременните европейски езици възприемат „Аллах" просто като име на мюсюлманския бог. Тази дума е безлична и именно по тази причина ислямската езиково-теологична практика смята, че Бог има друго, скрито име, което знае само Той и никой друг. Същевременно обаче самата тази дума всъщност е преводимо понятие. „Ал-лах" означава „Богът". Това не е който и да е „иллях", а именно Единственият. "Неизвестното име" на Аллах има своите синоними, които отразяват известни негови качества или субстанции, с които човек да може да се обръща с молитви към него. За запълването на тази „празнина" в арабския език съществуват още много (99 според традицията) думи, които са негови синоними и отразяват една или друга страна на неговата безкрайна неуловима същност: той е Халик - Първосъздател, Насир - Всепобеждаващ, Кахир - Съкрушаващ, Рахман - Всемилостив, Рахим - Милосърден, Касим - Разделящ (доброто от злото) и т.н. Така се раждат двете части на личното име на повечето мюсюлмани. Първата е „Абд-ул..." - „Раб на..." - и следва едно от тези 99 „имена на Аллаха". Тоест всеки е „Раб на бога" независимо дали вместо думичката „Аллах" е използван един от неговите свещени синоними. Не може да се произнасят отделно „Абдул" и „Наср" например, а винаги заедно - Абдул Наср, което ще рече Раб на Всепобеждаващия.“

По-нататък авторът дава пример с популярния у нас Аладин. Така европеизирано, името губело целия си вътрешен смисъл и никой арабин не би го възприел за арабско. На арабски то звучало „Аля ед-Дин" - и автоматически смисълът му ставал „преводим": то означава „възвисяване на вярата".

Сиреч: не пипайте имената, не се подигравайте и не си измисляйте, когато сте невежи и не знаете какво правите. Защото се получават и нелепици. Като „Сезам, отвори се“, друг пример от тоя предговор. Българският преводач преди сто години не разбрал, че става дума за сусам. Паролата за пещерата на 40-те разбойници е била „Сусам, отвори се“. Нашият начеващ следосвобожденски преводач обаче ни е завещал неологизма сезам.

Втора гледна точка : Името като естетическа мярка

Христо Димитров Измирлиев е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, тогавашна Османска империя, днес Килкис, Гърция. След опожаряването на Кукуш в Междусъюзническата война 1913 г. семейството му, както и това на още много македонски българи, се преселва в България и най-вече в София. Това между другото се оказва съдбоносно за бъдещия български книжовен език. Известно е, че за база на книжовния ни език са взети централните балкански говори, но именно преселническата вълна от началото на 20 в. ще даде съвременния софийски говор (и не само това, разбира се). А оттам ще се появят в речниците ни дублетни форми, за които в източна България не са и чували и до днес.

Измир пък е град в съвременна Турция в Мала Азия, полуострова, известен и като Анадол. Измир е град с над 3500-годишна история, втори пристанищен порт след столицата Истанбул (бивш Константинопол и Цариград). Измир е град на древните гърци, на Александър Велики, на Римската империя. Той е основан от гърците и името му е гръцко. Името му е Смирна.

Смирна, което име в турския си звуков вариант (тоест съобразен с фонетичните особености на турския език) звучи именно Измир. Ето че турците не са сменили името, макар че крайностите не им са чужди: през 1922 г. лично Кемал Ататюрк предвожда армията, завладяла града и изклала масово християнското население.

А какво прави нашият Христо? Прави нещо изключително елегантно и гениално. На него така или иначе му трябва псевдоним, той е поет. И той решава да не си променя фамилията, а само да я актуализира фонетично. Фамилията му идва от град и той решава да я премени според името, което европейците са дали на този град, а не дошлите посетне азиатци.

Става дума за поета Христо Смирненски.

И сега сравнете естетически това хрумване и реализация на Измирлиев / Смирненски с намерението на варненския общински съвет да прекръсти Кабакум на Големия пясък. Последното звучи като концлагерна зона в Белене. Да не говорим, че буквално в турската дума пясъкът не е голям (което е логично за всеки, познаващ дюната), а е едър - „каба“ означава едър, груб.

Трета гледна точка : Името като художественото литературно пространство

Всеки начинаещ литератор, както и всеки добър ученик от гимназията знае, че имената в романите не падат от небето, а се подбират от автора предумишлено и многозначително. Имената изпълняват пълноструйна семантична роля – не по-малка от един сюжетен възел или литературен мотив, например.

Кой завършил филолог не знае защо Талевата Султана от „Железния светилник“ е Султана? Или какъв разкол в света внася главният герой на „Престъпление и наказание“ на Достоевски Родион Разколников?

Аз обаче ще ви дам пример от един подценяван от нашето литературознание, а модерен за времето си роман - „Нова земя“ на Иван Вазов. Писан уж като продължение на „Под игото“, романът е писан модерно за времето си, няма нищо общо с романтично-авантюрната канава на „Под игото“. Но пък припомня и развива негови знаменити герои.

Така например в „Нова земя“ пътува един влак. Тоя влак пътува за Париж, прекосява цяла Европа. И в него студент, българин, се хвали наляво и надясно, флиртува със спътничките, показва колко напредничав е, как е усвоил цивилизацията за разлика от допотопния си баща. Тоя именно студент назовава себе си Брадлов.

И накрая какво се оказва? Повествователят се хили, като припомня, че това момче е малкият сополив син на Рачко Пръдлето. Сега - видите ли - сменил си фамилията на Брадлов. Вазов се смее и ние с него, а Алеко от подобен смях чак открива най-манталитетния български художествен герой – Бай Ганьо.

А ето че в основата на смеха стои една простичка процедура – смяна на името.

Какво значение имат имената като символика, като идеали, но и като сюжетен извор и прочее, лесно ще илюстрираме с друг пример от този Вазов роман.

Както „Под игото“ е центриран около Априлското въстание 1876, така „Нова земя“ е насочен около Съединението 1885. Когато настава патакламата и започва съединението, на един мост над Марица се развиват важни маневри. Един колосален по ръст възрастен мъжага стои от едната страна на моста със задача да не пуска аскера да мине. Мине ли, край на съединението. Тоя локален пълководец не разполага с оръжия, нито с войска. Той разполага само с двамата си сина. И той започва да ги командва: къде да нападнат, къде да хвърлят камък, къде да потропат със сопа. На моста се чува следното:

- Гурко! На левия фланг! Задръж и атакувай, като се огънат!

- Скобелев! Ти мини отдясно! Пловдив цял сега тебе гледа!

Впрочем аз не си спомням ясно романа, това са импровизирани реплики.

Работата е там, че мъжагата всъщност е Иван Боримечката, знаменитият Боримечка от „Под игото“, а Гурко и Скобелев са неговите синове, които той е кръстил така от признателност към руските генерали и сега е мобилизирал, за да заварди решителния за събитията и за цялата родина мост.

Четвърта гледна точка : Името като извор на простотия

Точно както е казано в библията: лакомото куче и луната изяда.

Така при нас бандата на Пеефски (от тук нататък въвеждам нов правопис на съответното лице: Пеефски) и техните безотговорни рекламисти посегнаха на правописа.

Думата „лавка“ идва през руски от лавица (ударение на първа сричка). Правоговорният й изговор е с „ф“. Ала правописът й е с „в“.

Правописната, речниковата ЛАВКА си намери опортюнист и конкурент: това е брандовата LAFKA, хем на латиница, хем с Ф.

И сега помислете.

Днешните интернети и технологии заставиха новите и бъдещи поколения да отбягват четенето на книги от една страна, а от друга – да пишат масово на латиница кирилски думи.

Сиреч: двата колоса на приучаването към правопис рухнаха и рухват – четенето на грамотен, коригиран текст и четенето на кирилица. След тях и потоп.

В какво обвиняваме Пеефски и неговите главорези? В това, че отразяха главата на една българска дума. Зрителната памет е основен фактор за приучаване към правопис, това е третият стълб. И понеже не могат Пеефски и останалите византийци да отнемат очите на хората (не че не биха искали), могат да посегнат върху това, което виждат, и да го променят според кефа и лафа си.

И един ден, помнете ми думата, главата си режа, след десет години в най-новия официален правописен речник на бг езика Вл. Мурдаров или друг подобен ще включи лафката като дублет на лавката.

Има едно условия това да не се случи: при следващите обществено-политически протестни вълнения някой нов Индже да посегне на магазетата по спирките, подхождайки погромаджийски.

Няма ли такава фирмена марка, няма и посегателство върху правописа - както е пророкувал най-великият езиковед, грузинския Йосиф.

Епилог

И понеже ме е гнус да завърша статията с горната клика, нека разкажа една простичка история с хамстери.

Преди четири години купихме два хамстера. Няма как да се узнае полът на всяко новородено, убеждаваше ме жена ми. Аз обаче я убеждавах, че полът може да стане известен късно, но двете същества не бива да остават толкова време без име, некръстени.

И взех, че ги кръстих аз. Крум и Сара, брат и сестриче.

И месец или по-малко след това се наложи да ги разделим в два аквариума – биеха се, оказаха се и двата женски.

Обаче това не им промени имената, нищо, че полът на едното не отговаряше.

Не че и сред хората това не се случва. Ето, споменатия в началото Азис. Уж мъжко име, пък полът май-май не отговаря.

След две години хамстерите умряха. В бегенета пишат, че хамстерите понякога възкръсвали, та ги чакахме два дена, докато замиришат.

Тръгнахме с Тошко, сина ми, да ги погребваме в градинката, обаче ни достраша от мародерство – нашите градинки са фрашкани с котки. Почесахме се и решихме: ще ги погребем между двете големи платна на бул. „Осми приморски полк“, в тревата.

Така и стана. Когато ги закопахме, Тошко намери някакъв камък, донесе го - спрямо нас, хората, не беше кой знае какво, в една ръка да го носиш, но спрямо почившите хамстери то си беше истинска канара.

Турих камъка над прясно закрития гроб, простихме се с Крум и Сара и нарекох камъка и миниместността около гроба Канарата.

И ето сега седя, тракам по клавиатурата и си мисля: ако случайно варненският общински съвет научи за моята местност, за Канарата? И реши да й сменя името?

Не, не, мисля си. Ако смени името на Канарата ми варненският общински съвет, проклет да е!