Събрани web съчинения
За контакти:
Наново разказани приказки
Разказ за Аладин и вълшебната лампа

Живяла някога в далечния султански град Бахрияр бедна вдовица. Единственият й син израсъл на улицата, по пазарите и тържищата. Казвал се Аладин.

Един ден (синът бил още четиринайсетгодишен) пред мизерния им дом спрял черен човек с блестящи зъби, половината златни, другите – сапфирени. Аладин тъкмо излизал.

– Аз съм твоят далечен чичо, момче – рекъл човекът, – искам да говоря с майка ти…

И чичото най-неочаквано пожелал да вземе Аладин със себе си, да го изучи на търговския занаят и в крайна сметка да го върне богат и честит. Зарадвала се бедната женица, благословила ги и на сутринта изпратила чедото си чак отвъд градските стени.

Обаче този черен човек не бил никакъв чичо, а един прочут африкански маг, дирещ заровени съкровища. В душата си той бил зъл и алчен.

Привечер двамата стигнали до една пуста и тиха местност, обградена със скали. Тук “чичото” изведнъж почнал да се гърчи и да съска някакви неясни слова като заклинания. И какво било смайването на Аладин, когато с трясък земята се разтворила пред краката му и той видял стълбище като кладенец.

– Сега, момче – стиснал магът Аладин, – ще слезеш по това въже в подземието. Там ще видиш омайни градини и съблазнителни шадравани, но от теб искам едно: да стигнеш до колоната от слонова кост и да вземеш оттам лампата, която е на върха й. Дръж ето този пръстен. Ако ти се случи нещо, завърти го.

Изпълнил всичко Аладин. Долу градините били отрупани с изумруди и елмази, а в шадраваните блестели смарагди и диаманти. На връщане момчето си напълнило пазвата със съкровища.

– Вържи първо лампата! – заповядал отгоре чародеят, когато Аладин поискал да го издърпа.

– Не, първо ме изтегли! – викнало момчето. Тъмнината го плашела.

Скарали се те, заинатили се и накрая магът изфучал, земята скрила кладенеца и Аладин останал долу.

Успял, успял да се измъкне Аладин. Сетил се за пръстена, който му бил дал магът и го завъртял. Замирисало на сяра и се чул силен глас:

– Аз съм роб на този пръстен и ще изпълня всяко твое желание!

– Искам вкъщи! – изкрещяло момчето и след миг се озовало в стаята си.

Показал на майка си съкровищата, разказал й всичко; майката плеснала с ръце. Извадил Аладин лампата – тя била стара и много прашна. Забърсал я той с ръкав, за да я разгледа отвътре и изведнъж лампата изпуснала облак от сияния и от облака изникнал един Дух.

– Аз съм Духът на вълшебната лампа! Какво ще заповядаш, господарю?

– Вечеря! – възкликнало момчето; и на масата се появила разкошна вечеря с много локуми, кадаиф и каквото още ти се ще.

Заживели добре Аладин и майка му. Четири години минали, докато похарчат донесените от подземието скъпоценни камъни.

Станал вече момък Аладин, когато – не щеш ли – се влюбил в принцеса Бадрулбудура, дъщерята на султана на Бахрияр. Зърнал я само веднъж – докато тя отивала на баня, но сърцето му завинаги било запленено от разбуленото й лице.

И пожелал да се ожени за нея – той, синът на бедна вдовица!

Изпратил тогава неземни дарове по майка си (доставени били, разбира се, от Духа на лампата), султанът ги приел, но заявил:

– Ела след три месеца. Тогава ще реша.

Но великият везир отдавна кроял план да ожени сина си за Бадрулбудура. Стреснал се той от непознатия кандидат, заплел интриги, два месеца кандърдисвал султана и все пак го придумал. Обявили сватбата.

Чул Аладин и едва не полудял от мъка. Ревял, искал да руши, да троши. И като се поуспокоил малко, решил: ще се бори докрай – или смърт. Потъркал тогава лампата и казал на Духа:

– Можеш ли – като се приберат вечерта младоженците, да вдигнеш ложето им и да го пренесеш тук, в моята стая?

– За мен това е играчка, господарю! – усмихнал се добродушно Духът. Духът бил заобичал Аладин, понеже през тези четири години момъкът не му досаждал много-много и го викал само за дреболии.

И разтурил султанската сватба Аладин.

Три нощи подред Духът пренасял ложето, везирският син бил захвърлян в кошарата при овцете, а смелият момък се обяснявал в любов на изумената от безсъние и от чудното летене в нощта принцеса Бадрулбудура. Тя мислела, че всичко това е сън. А и пламенният младеж бил къде-къде по-привлекателен от кривогледия везирски син. Но везирският син не мислел така, той не вярвал в сънища; и след три нощи мръзнене в кошарата на четвъртия ден си събрал багажа и избягал от двореца и града. Баща му, везирът, побелял от срам, но и от злоба.

Тогава дошъл редът на Аладин.

Той блестящо изпълнил условието да прати годежни дарове за 40 златни съда, носени от 40 черни роби, яздещи 40 бели кобили. Султанът плеснал с ръце и сватбата била насрочена. В нощта преди сватбата Аладин повикал Духа:

– Приятелю, можеш ли за една нощ да построиш палат за чудо и приказ до султановия дворец?

– Тъкмо ще се поразкърша, господарю – делово отвърнал Духът. – Даже ще постеля персийски килим от единия дворец до другия. Подарък от мен!

На другия ден празникът бил наистина бляскав!

– Вай, вай, аллах! – гладел брада султанът, пулел се, съзерцавайки чудния палат; поднесъл ръката на дъщеря си на Аладиновата майка и пил един шербет за здравето на младоженците.

– Сменям нови лампи за стари! Нови за стари! Лампи мо-о-оля…– чула един ден Бадрулбудура да вика някакъв вехтошар точно под прозореца й. Това било малко подир раждането на първата й рожба. И си помислила: “Защо не взема да сменя старата Аладинова лампа за нова? Мъжът ми ще се зарадва.”

Речено – сторено.

Аладин бил по това време някъде далеч на лов. А вехтошарят не бил никакъв вехтошар – това бил африканският маг. Пет години този зъл чародей се топял от злост по загубената лампа. Ала като научил, че Аладин не само не умрял, ами станал и султански зет, зажаднял за мъст и намислил с хитрост да си върне загубеното. Щастливи били до този миг всички; народът обикнал новия си княз заради щедростта и справедливостта му, а султанът доволно преживявал старините си…

Като се озовала в ръцете му лампата, злият маг нервно я потъркал и наредил на изненадания Дух:

– Веднага пренасяй палата с принцесата в Африка! И ми приготви сватбени одежди – тя ще стане сега моя жена!

На сутринта султанът получил сърцебиене при вестта за изчезналия дворец. Великият везир, който и без това мразел Аладин, заповядал да го намерят, оковат и направо да му отсекат главата.

Ала не така мислел народът. Хората предупредили княза си, укрили го. Аладин си скубел косите от мъка. И пак решил: или ще намери жена си и детето – или ще се удави.

И тогава се сетил за пръстена. Завъртял го:

– Искам, робе на пръстена, да върнеш палата, където и да се намира той!

– Не мога – отвърнал на това робът. – Той е във властта на птицата Рока, а нейният Дух от вълшебната лампа е сто пъти по-могъщ от мен!… Мога само да те отведа в Африка при принцесата…

И чак тогава светът се спасил завинаги от страшния и зъл магьосник. Аладин го издебнал, отнел му лампата – нали бил млад и силен; за назидание спуснал мага в един дълбок до сами дъното на земята геран, откъдето измъкване няма.

Хукнал презглава смелият момък, прегърнал жена си и дъщеричката си. Като извикал Духа, Аладин прегърнал и него:

– Имам една молба…

– Знам, знам! – прекъснал го бодро Духът. Грабнал като перце двореца и го върнал в родния Бахрияр.

Но още едно, последно изпитание трябвало да преживеят Аладин и принцеса Бадрулбудура.

Кривогледият везирски син също бил жив и също кроял как да отмъсти на Аладин и на целия свят за срама си. Затова се преоблякъл като бедна старица и отишъл в двореца. Баща му, везирът, разбира се, знаел всичко и сторил всичко възможно, за да нареди преоблечения си син в женската свита на Бадрулбудура. И всеки ден мнимата “старица” шепнела в ушите на принцесата:

– Поискай от мъжа си да ти подари яйце от птицата Рока! И ще видиш какво ще стане!

И ето какво станало.

Не издържало любопитството на жената, помолила тя Аладин за невижданото яйце. Той се засмял, извадил лампата, извикал Духа и му предал молбата.

– Нещастнико! – изкрещял потъмнелия от гняв Дух и светкавици процепили палата. – Какво искаш от мен!? Птицата Рока е моят властелин! Ти си неблагодарник!

Замръзнал от ужас Аладин, а точно това чакал везирският син. Той връхлетял в стаята, насочил дамаския си нож към княза, но невидима сила отклонила ножа, обърнала го и той се забил право в сърцето на злодея.

– Запомни, господарю – твърдо казал тогава Духът от лампата на онемелия Аладин. – Обичай жена си, но винаги мисли, преди да се вслушаш в молбите й. Тя е достатъчно добра, за да вярва на всичко.

И от този ден заживели спокойно и Аладин, и принцеса Бадрулбудура, и цялото султанство. Злобният везир бил изгонен и забравен.

А град Бахрияр още съществува и все още помни чудесата, сторени от Духа на птицата Рока.

g
t
f
21.06.2017 | Знаци: 8613 | Прегледи: 113 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още