Жива ли си още, старост моя?

Че и аз. Изпращам ти привет!

Нека там, над стаичката твоя,

вечер възсиява въздух блед.

Пишат ми, че ти тревоги къташ

и тъгуваш тежко зарад мен,

и че честичко стоиш на пътя

с профил уморен и застарен.

Вечер, мракът синкав щом запада,

тебе ти се види все едно:

някой сякаш във кръчмарска свада

в мен забил е финския си нож.

Няма нищо, мила! Успокой се.

Туй е само сън от много скръб.

Върл пияница не съм, не бой се,

та - без теб да видя - да умра.

Аз съм си като преди, тъй нежен,

и мечтая само за това,

да избягам от скръбта безбрежна,

в прага роден да сведа глава.

Ще се върна, щом разпусне клони

в нашата градинка пролетта.

Ала вече сутрин не прогонвай

моя сън, по онзи навик стар.

Не буди, което бе мечтано,

не дразни, което с мен не бе -

уморих се и изгубих твърде рано

на живота чистото небе.

На молитви не учи ме. Веч не тряба!

Няма вече връщане назад.

Ти една остана ми отрада,

ти една си слънце в моя свят.

Забрави, кахърите не кътай,

не тъгувай тежко зарад мен.

И недей стоя сама на пътя

в оня вид унил и застарен.

Сергей ЕСЕНИН

1924