ПЪРВО ПИСМО ДО ОЛГА ЮРИЕВНА. ЧЕРНО МОРЕ

Олга Юриевна, уважаема. Аз не знам

тези мои стъпала от думи

дали някога ще ме отведат там

при вас -

и дали ще са достатъчно умни.

Аз потънах в Черно море

до дъното, със завързана тежест,

и не знам днес

дали това е добре

или съм се заклещил в мрежа.

Аз съм морско момче,

свикнал съм вън

покрай мен да е пълно с чайки

и познавам добре онзи звън

на успялата богородица-майка.

И като вървя денем по булевардите наши,

по улици скиторя,

погледи разменям,

си мисля все за вашата Маша,

или пък за Варя, въобще за всичките ви премени.

Навярно аз бъркам реалността с мечтите,

навярно жадувам някоя друга Оля

и просто във вас съм й видял чертите

на онази, другата -

и на нея се моля.

Може би.

Но е тъй мрачно това море

и така студено е долу и безлюдно,

и съм все на дъното, и не съм добре,

и едно нещо все ми се струва чудно.

Ето, аз извървях сума ти път

и пренесох в душата си цялата влага в световната суша,

а се чувствам така, сякаш ей сега хората на улицата ще ме спрат

и ще кажат, че съм стигнал до

кривата круша.

Олга Юриевна, простете моя тон,

а и писмото ми никога няма да прочетете.

Представете си

едно парче бетон

и там някой е оставил за вас цвете.

И като вървя денем

по булевардите наши,

по улици разни погледи да разменям,

си мисля все за вашата Маша,

въобще за всичките ви премени.

А е толкова мрачно Черно море

и така студено е долу и безлюдно,

и съм все на дъното,

и не съм добре,

и да дишам ми става все по-трудно.

1 март 2015

ВТОРО ПИСМО ДО ОЛГА ЮРИЕВНА. ТУНЕЛЪТ

Навън дали е тъмно още,

няма да узная,

миналата седмица май валеше.

Аз съм пуснал от тогава

щорите в моята стая

и си мисля все за едно и също нещо.

Как дъждът внезапно преминава в сняг

и се трупа,

стига и до третите етажи,

а някой ми шепне да престъпя моя праг

и да тръгна натам,

накъдето ми кажат.

И аз престъпвам: виждам, че тунел

изпод снега се е,

чудно как,

образувал,

сякаш от сънищата ми някой го е взел,

сякаш целият свят

пред мен някак се преструва.

А в дъното на тунела

е снежна стена,

но странно как със всяка моя крачка

дъното му се отдалечава

и за мен това е знак,

че някой ме ползва за своя играчка.

Но аз съм спокоен

и не спирам да вървя,

и ще вървя така,

додето не паднат от небето звездите,

и дори това да не е тунел,

а ров,

и ровът

дори да свърши,

а с него и дните ми,

аз пак ще вървя...

...в безпредела на мойте мечти,

където ние с вас,

мила Олга,

заедно се храним,

аз ви гледам с опулени

зад очилата очи,

а вие сте,

разбира се,

пред мен на екрана.

Мила Оля,

истината е, че навън е полунощ

и аз чак сега успях при вас да се върна.

И то каква ти нощ,

не е нощ, а всеобщ

кръговрат на болки сърдечно-гръдни.

В полумрака прозорец,

зад него щори,

отпред перде -

това е тунел,

в който тъй трудно се диша;

на стола и на масата

с треперещи ръце

аз отново и отново

ви пиша.

Мила Оля,

истината е, че навън е ден

и аз чак сега успях при вас да се върна.

И то какъв ти ден,

не ден - откачен

кръговрат на болки

сърдечно-гръдни.

Сега в ъгъла съм сврян,

отгоре сигурно със три юргана,

и отникъде светлина не влиза,

без пролука,

а все пак странно,

толкова е странно

във празна стая някой да шушука.

7 март 2015

ТРЕТО ПИСМО ДО ОЛГА ЮРИЕВНА. ВЧЕРА

Вчера най-после излязох,

оказа се пролет.

Тръгнах по Осми Приморски, по тротоарите.

И си мислех, че рима на пролет е твоето име, Оля,

а на моите тротоари римата е България.

Стигнах Общината, завих край библиотеката

и се върнах отпред,

да видя на Пламен грамадата.

Тук шумяха през 2013-а 20 хиляди човека

и аз снимах и марширувах с тях по площадите.

То е така по нашите тротоари, Олечка.

Повълнуват се младите,

попоскачат, потропат

и накрая си хванат пътя към столицата

или направо побегнат някъде в Европа.

И ето, на спирката една позната срещам,

знаем се отнейде,

май заедно сме работили,

говорихме сигурно час, час и нещо

под онова ми ти на Осми Приморски боботене.

И ми направи, Олга Юриевна, впечатление

и това даже ме стресна

и страшно учуди,

че нещо в погледа й, в усмивката, в произношението

внезапна асоциация с вас събуди.

И бях готов да се удавя отзад в шадравана,

че не усмивката ви досега съм търсел да мярна,

а нещо, което още преди вас е станало

и което чрез вас

съм заместил навярно.

Аз вас ви познавам до болка,

от месеци

ровя и преглеждам всичко възможно

по каналите, в мрежата, по списания, вестници,

и, разбира се, на десктопа си вас съм сложил.

Но когато вчера потегли автобусът,

а до този момент аз крачех със вас в сърцето,

изведнъж изтръпнах,

като че нещо ме напусна,

сякаш нещо завинаги се изплъзна от ръцете.

И ми направи, Олга Юриевна, впечатление

и ме стресна ужасно -

или ми стана приятно -

че нещо от погледа ви, усмивката, произношението

намерих в онази предишна позната.

И когато вчера й потегли автобусът,

стоях на спирката като пред изтезание

и пред очите ми се въртеше само кадърът с устните,

които ми обясняваха,

че заминава в Германия.

10-11 март 2015

ОТГОВОР

Уважаеми господине от слънчева Варна.

Аз съм идвала във Варна

и много ми хареса.

Аз много съжалявам за тази коварна

болест, която вас ви е разтресла.

Мисля, че това е, понеже се случва

човек да се загуби между реално и мечтано,

ние, артистите, например,

точно това учим

и от това всъщност си вадим прехраната.

Ала когато тази фиктивна бариера

в живия живот изведнъж пропадне,

човек се загубва

и за да се намери

му представлява, мисля, мъка грамадна.

Аз ви разбирам.

Така точно дечицата,

когато си играят, да речем, на супермени

и мама ги викне на масата, те тичат,

ала суперстатусът в главата им не се променя.

Така и ние, актьорите, влизаме в роли

и професионално се лутаме на хората в мечтите,

и на улицата като ми викнат „Маша“ - на мен, на Оля -

ми става приятно,

но и нещо ме стисва.

Аз съм сигурна,

че вие сте човек с качества,

събрали сте ценности като пчеличка Барнаулка

и мисля, че не ви подхожда това чудачество -

да строите и живеете в пясъчна кула.

Вие не знам дали можете да си представите

колко съм обикновена аз

и малка пред бога,

и колко книги чета, и какво ли не правя,

за да се избавя някак от тази тревога -

да бъда център на такова внимание,

да се мъча да пазя личното си пространство,

колко гледане в една точка,

мисли, колебания -

и да нямам спокойствие дори в странство.

Ето, и сега думи нижа предимно за себе си,

но уверявам ви:

защото не ви познавам.

И така, за да не става разпиляно и отнесено

писмото ми, позволете да карам направо.

Искам едно само да ви помоля,

с което не желая никак да ви обидя:

моля ви, не ми пишете публично „моя Олечка“

и нещо подобно -

бог е горе, ще види.

Моля ви, опитайте да се върнете в света си -

разбирам от писмата за онази ваша позната.

За такива неща

никога нищо не е късно

и съдбата нерядко дава заблуждаващи знаци.

Аз съм уверена,

че вие сте човек с качества,

кътате ценности като пчела Барнаулка

и никак не ви подхожда това чудачество,

да строите и да живеете в пясъчни кули.

Ако трябва дори, си вземете и куче,

откачете се от facebook и youtube – от цялата треска,

на света е възможно всичко,

но рядко се случва;

и ме махнете от вашия десктоп.

Моля ви, опитайте да се върнете в света си...

Ето, че стана твърде дълго писмото...

Да, понякога е невъзможно,

или наистина късно,

но бог е, който диктува в живота.

Изхвърлете списанията,

изхвърлете всичко,

излезте на вашия... Осми Приморски ли беше...

и там, на булеварда, подир цялото тичане,

Варя или Маша непременно ще ви срещне.

19 март 2015

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО

Вали. А когато бях млад, си мислех,

че не е дъждът,

а прозорецът плаче.

Тази нощ, колкото и да не ми се иска,

имам най-трудната на света задача.

Стъклото е студено

или челото ми е горещо,

не знам, а и дъхът всичко замъглява.

В такива моменти на човек му се ще да признае нещо,

дори да няма какво да признава.

Има една болка, странна и позната,

когато тъгуваш безспир по нещо желано,

но което реално го няма на земята

и не би могло да бъде,

и няма да стане.

А го тъгуваш вяло, смътно и неясно,

сякаш то се е случило или ще се случи,

и на душата ти е светло,

обаче гаснеш,

но ти е сладко, като вода от ручей.

На това португалците му викат саудàде.

Уважаема Олга Юриевна, позволете

да ви призная, че

мисля, че аз ви предадох,

защото започна да ме отпуска сърцето.

Няколко нощи започвам до вас писмото

и все не мога да му уцеля тона,

и късам, и хвърлям,

и муча като животно,

и меря разстоянието до плочките от балкона.

Не искам да си спомням за онзи януари.

Как ви открих внезапно

и какви врати заключих,

как влизах във всичките – с вас – киносценарии

и как океан от ручея се получи.

Изобщо не знаех къде съм,

защо съм,

навсякъде ме следваше вашата усмивка,

погледът изпод вежди, гласът ви... господи,

месец не дадох на душата почивка.

Знаете ли,

аз проследих всички ваши филми,

но не филмите гледах, а лицето, лицето...

партньорът ви говори, а аз зяпам как кимате...

и изцяло пропускам покрай себе си сюжета...

Знаете ли,

даже смятам най-честно да си кажа,

че имах по-високо мнение за руското сегашно кино,

а то еднопластови сюжети, еднопластови персонажи,

но вие, Олга Юриевна, бяхте и сте неотразима.

Макар и при вас,

да си призная честно,

видях да играете само два-три типажа

и бих ви пожелал роля, която да не ви е лесна,

както и сценарист, който да ви го каже.

Не искам да си спомням за онзи януари,

как ви откривах, какво изпозаключих,

за целия този световъртеж от сценарии

и за соления вкус

на сладкия ручей.

Мисля, че вече съм във фазата на раздразнението,

което доказва,

че сте ми още никак небезразлична,

и мисля, че хич не са ви нужни моите мнения

и въобще цялата категоричност.

А знаете ли, че и днес разговарях цял час,

без да имам предварително уговорена среща,

и разговарях, Олга Юриевна,

именно с вас,

а вие простете, ако има нещо.

Аз от януари насам често гостувам в дома ви,

гледам ви в театъра,

запознавам се на стълбите,

слушам ви с китарата... всъщност потъвам

някъде в нещо, обсебен, погълнат.

А ето че преди малко разговаряхме цял час,

без да имаме, разбира се, уговорена среща,

и сега до прозореца си мисля за вас

и дали челото е студено

или стъклото – горещо.

Аз реших:

ще напиша специално за вас пиеса

и ще пратя сюжета в Сибир, в Далечния Изток.

Ще сте омъжена, с голяма дъщеря и една есен

ще изпитате силно саудàде към някакъв артист.

На сцената ще сте тъжна,

тихо ще пеете,

защото и песента вече съм ви написал,

и куче ще включа, и възрастен доктор – за да се смее...

далеч от всички... щом не може да сте ми близко...

Но ето че започна малко да ме отпуска

и се чувствам

като премигваща светлинка в мрака.

Пиесата аз ще си я преведа на руски

и може би ще я пратя на Олег Табаков.

А кръстосвайки нашата Морска градина,

веднага най-важното нещо научих,

когато го взех

още миналата година:

самотата идва под формата на куче.

29-30 март 2015