Събрани web съчинения
За контакти:
Него го няма от няколко часа | Поетични книги и цикли |
Опус 131
Цикъл трагичи

ТАНЦ

Този вятър ни духна, очите ни плувнаха в пепел.

Тъкмо бяхме се спрели пред изгорелия град.

Бяхме тук, за да видим, а се опнахме като слепите:

странен Танц на ръце или Детска игра.

Бяхме спрели да видим града, към който пътувахме.

Цял живот. Всички ние. И във себе си всеки сам.

Цял живот се надявахме, давихме, правихме, струвахме,

за да дойдем. И тук сме. И тук сме, но никога там.

И сме тука отново, понеже отдавна сме тръгнали

и понеже животът ни мина в пътя блатист,

и понеже така и така сме живели, от себе си лъгани,

ще залъжем и другите някак пред белия лист.

Този вятър ни духа и пепел изсипва в очите ни.

Странен Вятър – изпратен земята да смие.

А пък ние танцуваме слепи, прегърбени, свити.

Впити в танца деца. И сами. И сами.

ЗМИЯ

Тази птица ме учуди както никога досега.

Бях полегнал в скута на сянката на дървото.

И тя падна от него и с някакъв невероятен глас

ме запита дали съм се срещал някога с живота си.

Защото, разправя тя, животът е като небето – бос

и само облаците дето да ходи му пречат,

и само едно слънце и куп звезди на кълбо,

и така нататък, а аз, казва, съм обречена.

Криле имам, казва, а не мога да летя.

Пера имам, казва, но тежа на въздуха.

И сякаш годините (за да си отмъстят,

че ги преминах) пилеят ума ми през пръсти.

Затова, вика, питам всеки (а защо – вече не знам)

дали е летял, дали е летял през живота си,

както аз бях в небето и паднах, и паднах от там,

и отдавна живея като змия на дървото.

ХОР

Този дъжд ни заля и изстърга от нас пепелта.

Миризми, очертания – всичко се сля във мъглявости.

Всеки стана по-тежък. И всеки стана по-стар.

И всеки намери това, което ще прави.

Построихме града, построихме огромно небе.

Пожелахме за себе си облаци – да ни очистват.

И когато вдигнахме скелето с звездния бент,

някой вдигна глава и слънце измисли.

И тогава то пекна. Нашто скеле заля със лъчи.

Нашто скеле изпълни с горещо дихание.

И тогава пак някой по скелето се качи,

изкачи се, извика. И загуби съзнание.

Изгоря нашто скеле, изгасна целият бент.

Погребалният хор всичко сля във мъглявости.

И дъждът заваля от огромното наше небе.

И града, и небето, и хора. Всичко удави.

ПАДАТ

Тези наши дървета се чупят при първия порив.

Как бучи тишината, оскотяла от вятъра!

Изкопахме основите на всеки корен.

И сега това ни се стоварва на главата.

Някой викаше, някой крещеше задавено,

че не можем да правим от всичко пътеки.

Мили боже. А вятърът се забавлява!

А дърветата падат! А крещеше човекът!

И сега пак крещи, но затиснат от стволове,

оглушал с ветровете, онемял, но весел,

и сега пак крещи и мучи като вол,

и крещи и се дави вятърът бесен!

Мили боже, дърветата падат при първия порив.

Кой от нас ще каже де да се денем!

Изкопахме основите на всеки корен.

И оставихме някой да полудее.

ДОМ

Този мръсен народ заслужава да бъде избесен

и избесен на своите прави черва.

Обърнете се с гръб, да не гледам челата ви тесни!

Че ревах с ваште болки и аз – затова.

А когато се раждахте, слънцето светеше ниско.

И дървета на пътя във плътен кордон.

Те ви пазеха път и се радваха, и им се искаше

да вървите по него към новия дом.

А изсякохте вие дърветата, за да си стоплите

пощурелите, гнили, подути черва.

Затова разширихте кореми и станахте копани.

Не човеци, а копани с ниски чела.

Затова този мръсен народ си заслужи бесилото.

По стотици стотици стотици на ден!

А дърве… Затова съществувате, милички.

Затова. Да се бесите няма къде.

НЕРВИ

Тази мръсна история почна, когато ни нямаше.

Нечий нежен тромпет се проточил високо, високо.

Развълнуван, дъждът се разхлипал, открил го, нарамил го

и с трептящите звуци земята намокри.

И така, всичко почнало толкова ласкаво

и така ни разряза, когато земята изсъхна.

Изпопука пръстта, изпопука ни устните, спраска се

като спукана тромба гласът ни и някак издъхна.

Първо наште коси избуяха като на дивачките

и затънахме в тях като скелети в своето тяло.

Вкоравените устни, застинали в човки, заграчиха

(както евтин ковчег, спускан в гроба, е стон на умряло).

И от нашите хубави, простички, истински думички

гнойна пъпка разпука слова като червеи.

И говориме мазно (сега). Не говорене – шумове

от беззвучни мечти и трептящо наточени нерви.

ГЛАС

Този господ ни прати да търсим въпроса си, страшния,

с който отговорът му щял да ни се даде.

И зарязахме всичко, и тръгнахме голи, сами и уплашени,

не попитахме даже от уплах: да търсим къде?

Онзи толкова страшен въпрос, когато го срещнахме,

бяхме смлени от път и го зяпнахме с празни очи.

Бяхме черни, прашасали, сгърчени, ниски и смешни,

а въпросът бе в бяло. Безупречно чист.

Сгорещените дробове дишаха тежко и мудно,

по устите нацепени лепнеше смрадният дъх.

А въпросът стоеше пред нас поразен и учуден

и се свлече на своя голям пасажерски сандък.

«Господа, господа!», се опита само да каже,

но се пръсна небето и светна онази луна.

И сам мракът, сам мракът такива неща взе да ражда,

че да имаше глас или смелост, би ревнал от нас.

g
t
f
21.06.2017 (пр. 21.06.2017) | Знаци: 5049 | Прегледи: 79 | Сподели:

Съдържание / 185

Категории / 33

Имена / 9

Галерия (53)

Файлове / 7

Препратки / 4

По категории

Автопортрети и писма / 3

Антракт / 12

Беседи за Обществото на писателите / 4

Дневник на писателя / 27

Дописки на редактора / 19

Драматургия / 2

Електронни книги / 5

Есеистика / 5

Издадени книги / 5

Изследвания / 2

Интервю / 2

Как се пише приказка / 7

Лингвистика / 1

Литературна критика / 1

Литературни анализи и теория / 4

Малък смешен именник / 8

Малък тъжен именник / 8

Наново разказани приказки / 5

Него го няма от няколко часа / 4

Никому неизвестен шано цикъл / 4

Опис опуси / 2

Очерци и пътеписи / 7

Поетични книги и цикли / 19

Преводи / 10

Речи / 11

Речник на самотата / 5

Романи / 3

С. Есенин: Няма вече връщане назад / 10

Сънищата започват на сутринта / 8

Тайната на боба е захарта / 8

Театрална и филмова критика / 9

Фоторазкази / 5

Фрагменти / 3

Посетете още