ЕДИН ЛУД ГОВОРИ

(Монолог)

Да, говоря с облаците. Ето -

вчера молих ги за малко дъжд,

днес пък – да освободят небето

и за слънцето, поне веднъж!

Вчера бях отчаян, да. И молих,

и приспивни песни много пях,

и крещях на бдящата неволя -

да заспи за малко!... Не успях.

Днеска-а... Да. Реших да протестирам

мълчаливо срещу всеки шум,

който сетивата ни на мира

не оставя! Е, роптах наум:

„Хора, сетивата ви умират,

оглупели, глухи, без очи!“ -

Вместо вас аз вчера протестирах.

Днес така в устата ми горчи...

Иначе съм идиот. Нещастно

зяпам ви с усмивка до уши

и все бълвам думи, думи... Аз съм

луд един със хиляди души

и живея с думите, а вие

мислите, че си говоря сам! -

Но я някой дума да убие,

сричка там ли, буква, звук ли там

да затрие и да се погаври,

да захвърли думата в калта -

как ще скоча срещу вас тогава

да пречистя моя свят олтар!

Ще извикам бурите, които

съм отглеждал още от дете,

кръв ще им е бялото в очите,

щом потеглят озверели те!

Ще прегърна вятъра издайник,

ще го привлека към мен и той

ще ми каже всичките ви тайни,

ей така – без вик, без гръм, без бой!

И ще викна тези, дето молих -

облаците, слънцето, дори

ще събудя спящата неволя,

болка, ярост – нейните сестри!

О, и ще примамя сетивата -

ваште слепи, глухи сетива!

Как? - Ще им покажа бучка злато,

те сами ще тръгнат срещу вас!

Не заплашвам... Мойта кръв е слаба...

Аз съм безобиден. До уши.

Но с усмивка, дето, ако трябва,

нечия глава ще потроши!

БЯГ НЕИСТОВ

(Разказ)

Така набързо ме запрегна

в каруцата, че нямах време

дори и дъх да си поема.

С камшика. Как боли след него!

Подскочих, презглава се юрнах

по пътя прашен и изронен

и сякаш вятъра подгоних -

хе... - от камшика тикан бурно!

Стопанинът ми уж е кротък,

отнасял се е с мен със обич...

Защо сега с такава злоба

обича ме, та чак съм потен!

О, боже! Стига! Пощуря ли,

човече божи, със камшика!

Как викаш, боже, колко викаш

и псуваш, псуваш – до премала!

... Аз досега не съм го виждал

такъв разчорлен и разпенен.

И тъй да ме пришпорва мене -

кога било е? Като ближен

се грижеше за мен и вечер

разчесваше ме – вче-есва, вче-е-есва...

А пък сега камшикът бесен

разчесва ме като обречен!

Какво ти става, братко? Кой е

промил човешкия ти мозък,

че с труд удържам коловоза

от лудостта ти? По-спокойно!

Не бързай, по-спокойно карай -

сам не разбираш колко бъркаш

и предизвикваш свойта мъка...

- Дали ще издържа товара!

Не мислиш за това, обаче

когато свършиш мойте сили,

продрал ми кожата без милост,

сам от безсилие ще плачеш!

Сега летиш като владетел,

могъщ и горд във своя устрем,

но щом момента си пропуснеш

да спреш – ще паднеш от небето,

ще паднеш и ще бъдеш жалък.

Сакат и гол. И сляп. И с ярост

в камшика скъсан. О, повярвай!

Това ти сам ще си разбрал и...

... Ах, боже, въобще не чува

и удря, ах!... Пред мен е черно.

Не мога сякаш да измеря

от тук до... Или ми се струва?

Какво ми става? Тъй ме реже

в гърдите нещо и изпускам

си нишката... Каква е... пустош...

голяма... и е неизбежна...

Завой! Ще издържа! Не, няма

да се предам така! - О, бягай,

копитата забивай, стягай

краката и гръбнака! - Знам аз!...

- - -

Хм... Колко, колко бях наивен

тогава. Смешно, но си мислех:

- Ще издържа във бяг неистов!

По-живо само! Тъй! По-живо...

З-защо?!... Останах без стопанин.

Оставих го насред небето

сакат и гол, и сляп... Простете -

не аз, а той без мен остана.

Да, колко много бях наивен.

Стопанинът ще преживява

от моя бяг предсмъртен. В слава.

А аз ще шепна все: - По-живо!

ДВАНАЙСТИ ДОМ

(Диалог)

На Дора Величкова, моята хазайка

- Посърна нещо календарът -

по цял ден дните си брои

и не излизат. Май от старост.

Или от нещо се бои?

- Ами, бои се! Той по навик

преглежда седмиците и

нарежда ги, за да не стават

безредици. Не се бои.

- Не знам, не знам... И аз така се

усещам, че и аз броя -

до моя дом ост... Дом дванайсти

е близо! Малко се боя...

- Боиш се? От какво? Нима не

живееш в своя собствен дом?

Дванайсти, хм... Какво ще стане

във него? Щастие? Погром?

- О, не, не... Да... Не!... Да... Да, всъщност.

Звездите казват, че ако

преспиш в дванайстата си къща -

умираш. Чака те покой...

- Звездите ли? Покой? Звездите

не греят, а ги грееш ти!

И щом затвориш си очите,

друг път звезда ще ти блести!

- Не говори така. Не знаеш.

Звездите носят мъдростта

и ако нещо пожелаят,

то сбъдва се. А щом си стар...

- ... желаят ти покой, така ли?

Какво ти става? Я недей

да вярваш тъй и да се палиш

от глупости... Покои – брей!

- Ех, мъничък си ти! Личи си.

Годинките ти си личат

и колкото да ми се иска,

не би разбрал и този път...

- Какво не бих разбрал? Кажи ми.

Е, малко може би сглупих

и наприказвах ги... Но има

ли смисъл в страх да се топиш?

- - -

- Не ме е страх, че ще умра.

Макар... това да е... ужасно.

Но ме е страх да разбера,

че моят дом е... дом тринайсти!

ЕДНА ПОДАДЕНА РЪКА

(Повест)

Дете когато бях, обикнах

две трудни думи – с детска жар

ги сричах, сричах... Трудно свикнах

със „светофар“ и „тротоар“.

И щом проходих и закрачих

напред-назад, разбрах какво

любимите ми думи значат

във уличния ни живот...

Веднъж

понечих да догоня

една мечта,

но грозен рев -

„Червено!

Забранена зона!“ -

ме обездвижи. Спрях.

Отпред

мечтата

взе да се смалява

и моят обездвижен крак

би хукнал пак,

ако тогава

не бе чул:

„Жълто!

Чакай знак!“

Мечтата

отлетя безследно

от сетивата ми,

а той -

той, светофарът -

със „Зелено...“

ме пусна. Чак сега.

Защо?

... Да, аз проходих и закрачих

назад-напред, разбрах какво

любимите ми думи значат

във уличния ни живот.

Веднъж аз бягах.

Бягах, гонен

от болката.

И бягах пак

безпаметно.

Бяг монотонен,

без мисъл бяг,

бяг – крак след крак.

Тогава

нещо ме препъна

и аз -

внезапно осъзнал,

че бесният ми бяг се гъне

като змия -

се проснах цял

върху паважа,

тъй се проснах,

ме счупих дългия си

нос

и...

Чух ехидно да се носи

смях тротоарен!

Цял откос!

... Аз дълго ходих, дълго крачих

напред-назад, разбрах какво

любимите две думи значат

във уличния ни живот

и моя си живот загубих

със тях – уверено-смутен,

забравях ги и пак ги зубрех

като предишното дете.

И ето.

Остарях отчаян.

Но чуйте, чуйте...

Разказ къс

това е...

Всъщност...

Не!

Това е

заветът ми към вас!

За мъст!

- - -

Веднъж

реших

да поговоря

със светофара зачервен

и с тротоара безпризорен

за вас,

за тях...

Че и за мен.

Не пожелаха!

... Разнебитен

прегърнах уличния шум,

погълнах го с очи и скрито

поплаках си. Така. Наум.

Но

вкиснах от сълзи.

И вкисна

и погледът ми -

почерня

до бяло,

страшно обезлистен

от срам,

от болка

и от гняв!

Изправих се

и гордо вдигнах

главата.

В погледа – бетон!

Уста отворих и изригна

от гърлото ми

дрезгав

стон:

„Чудовище позеленяло

и пожълтяло, с нрав червен!

Не искаш, значи, да погалиш

триочието си във мен!

И ти, ти – разчекрантен плочник,

потъпкван всеки ден и час -

и ти прозяваш се нарочно,

бордюр разтворил вместо паст!

Подавам ви ръка, а вие

я блъскате... Защо? Че тя,

ръката, е творила тия

гротескни ваши телеса!

Живота си на вас е дала!

И повече! Че тя е с къс

живот, а вашият – метал и...!

И губела е пръст след пръст,

но ви е ваела! От нищо!

Човешката ръка – така

отблъсната от вас... Ей, вижте:

една подадена ръка,

отсечена от вас, изсъхва -

трицветна и с отоци кал!

Не може вече да настръхва

една... подадена... ръка...“

Щом

млъкнах,

ехото ме сграбчи

и завъртя пред мен света! -

Наляво.

Светофар.

Две крачки.

И тротоар.

И удар тъп...

Опомних се и...

бях тъй кротък -

като заоблян

дълго

зар -

уста отварях

и ломотех

за „светоар“ и „тротофар“...

- - -

Сега съм стар...

И разнебитен.

Приспивам уличния шум

и склопвам му очи. И скрито

оплаквам го. Така. Наум.